Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (83)

I

Андромаха изпитваше съпричастност към тези смели мъже. От мястото, където гледаше в горния коридор виждаше колко неравностойна е битката. Тежко бронираните микенци сякаш бяха стотици и се изсипваха със свиреп устрем върху редиците на орлите. Но Въпреки това устремът им се спря, когато войниците от двете страни на портала атакуваха строя им по фланговете.

Никой от стрелците в коридора не можеше да си позволи да стреля, защото ги беше страх, че ще уцелят собствените си хора. Но малко по малко, докато микенците навлизаха все по-навътре в мегарона, някои лъконосци започнаха да запращат стрели към все още струпалите се при вратите войни. Съвсем малка част от стрелите успяха да пронижат тежките щитове, шлемове и нагръдници на нашествениците. Но това ги принуди да вдигнат щитовете си, за да се опазят от новата атака, като по този начин ударите върху защитниците намаляха.

Аргуриос не отстъпваше. Биеше се с безжалостна пестеливост на усилията — копието му се стрелваше в редиците на врага, щитът му бе като стена, която никой не можеше да преодолее. До него Хеликаон също стоеше на място и Андромаха видя как първите микенци умират от копието му. Скоро и към тях се присъединиха и други и битката стана още по-брутална. За всеки повален орел падаха поне по двама микенци.

Но това не беше достатъчно.

Тя сложи чернопера стрела на тетивата, прицели се внимателно и я пусна във въздуха. Ударът й попадна в окото зад процепа на нечий бронзов шлем. Жертвата й изчезна под краката на другарите си.

Битката продължаваше и сега орлите отстъпваха, огънати като лък от плът и кости. Андромаха и останалите стрелци не спираха да стрелят в мелето, но точните им попадения бяха по-малко от едно на двадесет.

Отстъплението на орлите бе съпроводено от постоянен бой, а микенците се опитваха да ги обградят и да им прережат пътя към стълбите. В центъра на троянската линия Аргуриос, Хеликаон и Диос се биеха смело, но войните отстрани падаха по-бързо, отколкото в средата. Всеки миг микенците щяха да обкръжат и да изолират биещите се мъже.

Андромаха видя надвисналата опасност.

— Целете се по фланговете! — извика тя на стрелците около нея. Още по-плътен залп от стрели се заби в микенските редици отляво и те бяха принудени да вдигнат щитовете си и да отстъпят, давайки време на троянската линия да се стабилизира.

В задната част на мелето Андромаха видя белокосия Коланос, който подканяше мъжете си напред, но стоеше надалеч от реалната битка.

И точно тогава някой подръпна подгъва на роклята и. Тя погледна надолу и видя малката Касандра.

— Трябва да дойдеш. Бързо — каза детето.

Андромаха се мъчеше да я чуе през дрънченето на мечове и щитове и крясъците на ранените. Коленичи и придърпа момиченцето до себе си.

— Какво има?

— Лаодика! Тя умира!

— Не, просто си почива — каза Андромаха.

Касандра поклати глава.

— Трябва да дойдеш!

Андромаха позволи на детето да хване ръката й и я последва обратно в покоите на царицата. Сега те бяха претъпкани с ранени мъже. Видя как Акса помага да отнесат един войник до широката маса, където лечителят Зеотос, чиято роба вече бе изцяло напоена с кръв, се опита да го спаси.

Касандра се отдръпна и Андромаха дотича до дивана на Лаодика. Лицето на младата жена бе неестествено бяло и покрито с пот. Устните и клепачите й бяха посинели. Андромаха коленичи до нея и пое ръката й. Пръстите й се сториха дебели и подути, а освен това бяха лишени от цвят.

— Зеотос! — извика тя. Шумът от битката навън сега се беше приближил и Андромаха усети, че скоро всичко ще приключи. В този момент обаче това не я интересуваше. — Зеотос! — изкрещя отново.

Старият лечител дойде до нея. Лицето му издаваше силно изтощение.

— Какво става с нея? — извика Андромаха.

Зеотос побутна Лаодика, обърна я наполовина и използва малък нож, за да разреже роклята й. Когато кожата на гърба й се откри, Андромаха видя широка черна подутина, която се спускаше от рамото на жената до бедрото й.

— Защо не ми каза, че е имала такава рана? — попита лечителят. — Мислех, че само е била одраскана.

— Вярвах, че оздравява — отвърна Андромаха.

— Е, не е така. Тя умира. Мечът или копието явно са успели да пробият някой важен орган. Кърви отвътре.

— Със сигурност можеш да направиш нещо.

Зеотос клюмна.

— Само след няколко мига няма да мога да направя нищо за никого. Изгубени сме. И тя е изгубена. Всички ще умрем.

И с тези думи той се върна до ранения мъж на масата.

Приам се приближи с меч в ръка и погледна повалената си дъщеря.

— Смъртта й ще е милостиво освобождение — каза той и погледна към Андромаха. — Когато дойдат, не се бори. Не им се противи. Много жени са били изнасилвани и преди и са оцелявали. Живей, Андромаха.

После той тръгна към коридора. Малката Касандра излезе иззад скривалището си зад леглото.

— Не исках татко да ме вижда — каза тя. — Сърдит ми е.

— Не ти е сърдит, мъничето ми.

Касандра грабна ръката на Андромаха.

— О, напротив. Откак му казах, че Хектор ще си дойде у дома. Но няма да е сърдит, щом го види. А той ще дойде скоро.

— Касандра… — Жената прегърна момиченцето. — Хектор е мъртъв.

— Не! — възкликна детето и се отдръпна. — Изслушай ме. И аз мислех, че е мъртъв. Но гласовете ми казаха. После ми показаха.

— Какво ти показаха?

— Как се катери по високи скали. Казаха ми за опасности я приключения. По течението на дълги реки…

— По-бавно! — възкликна Андромаха. — Кажи ми спокойно от самото начало. Какви скали?

Касандра си пое дълбоко въздух.

— Хектор и хората му са били в капан. Било е нощ. Той е знаел, че врагът ще дойде отново на зазоряване, за да го убие, затова си е сменил бронята с един мъртвец. После заедно с мъжете си са изкачили скалите. Хектор е добър катерач. Понякога се катерехме…

— Придържай се към историята — прекъсна я Андромаха. — Какво става, след като се изкачват по скалите?

— Отнело им е много време да достигнат една голяма река, а после да намерят лодка, която да ги откара в морето. Много дълго време. Затова и нямахме вест. Но тази нощ той е тук. Моля те, Андромаха, повярвай ми. Хектор скоро ще дойде тук с много войници. Наистина.

Тогава Лаодика извика и отвори подутите си очи. Видя Андромаха и приятелката й отново бързо я хвана за ръката и я целуна по бузата.

— Почивай, сестро — прошепна тя.

— Мисля, че умирам. О, Андромаха! — Една сълза потече от окото й и тя примигна, за да спре плача. — Не искам да умра!

Зрението на Андромаха се замъгли и тя прехапа устни.

— Съжалявам.

Лаодика въздъхна.

— А всичко щеше да бъде толкова съвършено. Двамата с Аргуриос… щяхме да живеем в дворец над Скамандър. Едва вчера ходих там. Толкова е… красиво… аз… седях в градината… в градината…. — Гласът й заглъхна. После тя заговори отново: — Къде е Аргуриос?

— Бие се. За теб. За всички нас.

— Той ще спечели. Като моя Хектор. Той винаги печели. Много съм жадна.

Касандра изтича да намери вода. Не разполагаха с много и тя се върна с една малка чаша само с няколко глътки.

Андромаха я вдигна към устните на Лаодика. Принцесата отпи малко, а после отново се отпусна.

— Ще го намериш ли заради мен, Андромаха? — попита тя. — Доведи ми го. Аз… не искам да бъда сама, когато… умра.

— Ще го намеря.

Лаодика затвори очи и се усмихна.

— Намери… моя… Аргуриос — прошепна тя.