Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (6)

II

От палубата горе се чу силен трясък, последван от ядосани викове. Докато Хеликаон прескачаше парапета, той видя, че двама мъже са изпуснали амфора, която се строшила. Гъстото неразредено вино се просмукваше в дъските на палубата, а силните му изпарения се носеха във въздуха. Гигантът Зидантас се бореше с двамата виновници, а останалите моряци ги бяха наобиколили и крещяха окуражително на участниците в боя.

В мига, в който видяха Хеликаон, всички притихнаха и екипажът мълчаливо се върна към задълженията си.

Той приближи Зидантас.

— Губим време, Вол — каза той, — а на брега още чакат товари.

Докато утринта се превръщаше в обед, Хеликаон остана на високата задна палуба, откъдето виждаше работещите моряци. Атмосферата бе все така напрегната и екипажът се боеше да плува на Кораба на смъртта. Присъствието на Хеликаон ги успокояваше и те започнаха да се отпускат. Работата потръгна по-гладко. Той знаеше за какво си мислят. Златният, благословен от боговете, щеше да плава с тях. Нямаше да ги достигне беда.

За тях тази вяра в него бе жизненоважна. Хеликаон чудесно знаеше, че най-голямата опасност щеше да дойде тогава, когато той повярваше в себе си. Мъжете говореха за късмета му и факта, че никога не беше губил кораб. Да, късметът винаги имаше значение, но още по-важно бе, че в края на всеки сезон галерите минаваха през сериозен оглед от дърводелци, изтегляха ги на брега и ги почистваха. После извършваха всички нужни поправки. Екипажите бяха избирани внимателно, а капитаните винаги бяха мъже с голям опит. Никоя от петдесетте му галери никога не беше пътувала претоварена, нито поемаше ненужни рискове в името на по-големи печалби.

Сега, когато бурята отминаваше, прекосяването на шестдесет мили морска шир до другия бряг щеше да е леко изпитание за новия кораб, което да позволи на екипажа да свикне с него, както и на моряците — един с друг. Коментарът на лодкаря за местните бе верен. Никак не му беше лесно да намери опитни мъже, които да пътуват с „Ксантос“, и все още не му достигаха двадесетина души. Зидантас бе претърсил обстойно пристанището в търсене на подходящи хора. Хеликаон се усмихна. Досега можеха да са запълнили квотата и двойно, ала Вола бе суров съдия.

— По-добре да не ни достигат моряци и останалите да са добри, отколкото да сме претоварени с глупаци — твърдеше той. — Видях един мъж. Египтянин. Вече се бе записал за „Мирион“. Ако пак го видя в Троя, ще опитам отново.

— Египтяните не са свикнали на работа в галери, Вол — отбеляза Хеликаон.

— Този е — отвърна Зидантас. — Силен е. Сърцето му е като дъб. Никога няма да отстъпи.

По палубата се понесе лек вятър. Хеликаон отиде до десния парапет и видя, че много от по-малките лодки вече се оттегляха към брега. Товареха се последните стоки. Близо до себе си видя най-младия член на екипажа си, момчето Ксандер, което седеше тихо и чакаше заповеди. Още едно дете на мъката, помисли си Хеликаон.

Точно преди зазоряване същата сутрин, докато се готвеше за тръгване, Фаедра дойде при него.

— Трябва да видиш това — каза тя и го заведе до спалнята, отделена за болната жена. Детето Фия имаше своя стая, но през нощта се бе промъкнало, за да бъде с майка си. Сега двете спяха дълбоко. Ръката на момиченцето бе преметната покровителствено през гърдите на жената.

— Благодаря ти, че ги прие — каза той, когато Фаедра тихо затвори вратата.

— Ти ми даде всичко това, Хеликаон. Как може ти да благодариш на мен?

— Трябва да вървя. Надявам се разбираш, че казах истината на онова дете. Те могат да останат, докато поискат.

— Разбира се. Фия имаше огромен късмет, че те е намерила. Лечителят каза, че майката вероятно е щяла да умре преди утрото.

— Ако имаш нужда от нещо, съм инструктирал Перикъл да те снабдява.

— Просто се пази. От всичките ми любовници, на теб държа най-много.

Той се засмя и я прегърна. Вдигна я от земята и я завъртя около себе си.

— Приятелството ти няма цена — каза той.

— Добре, че тялото ми има — отвърна Фаедра. — Иначе можеше да живея като майката на Фия в някоя колиба.

Усмихвайки се при този спомен, той огледа кораба. Двамата микенци се намираха вляво на палубата. И двамата носеха брони и мечове, прибрани в ножниците на кръста им. По-възрастният, на име Аргуриос, имаше заострена брада и го гледаше с неприкрита омраза.

„Иска ти се да ме убиеш — помисли си Хеликаон. — Да отмъстиш за Алектруон. Но ще се изправиш срещу мен лице в лице. Без кинжали в тъмното, без отрова в чашата.“ Младият мъж до Аргуриос заговори и другият войн се обърна към него. Хеликаон продължи да ги наблюдава. Възрастният микенец не беше едър, макар ръцете му да бяха много мускулести и да носеха множество белези от битки. Във всяко пристанище из Великата зеленина се разказваха истории за герои, разпространявани от моряци, които обичаха приказки за битки и смелост. Аргуриос участваше в много от тези истории. Той бе воювал нашир и длъж из северните земи, от Спарта на юг до Тесалия на север, а дори и при границите на траките. Всички говореха за смелостта му и никой не споменаваше изнасилване, мъчения и убийства в тъмното.