Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (57)

II

Хеликаон напусна събранието и прекоси двореца. Старият генерал Павсаний се опита да го пресрещне, но той поклати глава и го отпрати с махване на ръка. Изкачи се по захабените стълби към стената на укреплението и вдигна глава към небето, поемайки си дълбоко дъх, за да овладее нервите си. Стомахът му започна да се успокоява.

Забеляза, че един страж го гледа, Затова се върна обратно вътре и тръгна към царските покои и стаите от детството си. По пода имаше прах, а входът на балкона бе покрит с паяжини. Той ги разкъса и влезе. Старият люлеещ се стол още бе там, Въпреки че дървото бе избледняло и напукано от слънцето. Хеликаон коленичи и проследи с пръсти гравирания по облегалката кон.

Като дете бе седял именно на този трон — цар на измислен свят, в който всички бяха доволни и нямаше войни. В онези дни никога не бе мечтал за битки и слава. Отдръпна се от стола, облегна се на студения камък и отпусна глава на ниския парапет на балкона. Затвори очи и отново видя отрязаната глава на масата. Тя се сля с главата на Зидантас.

Почти чуваше думите на Вола. „Мислиш ли, че онова момче залата трябваше да умре само за да покажеш, че си сериозен? Нямаше ли как да ги спечелиш с убеждението в думите си и силата на ума си? Защо при теб всичко винаги опира до смърт?“

Хеликаон зяпна стола, представяйки си малкото момче, което седеше там.

— Понякога подобни неща са нужни — каза му той. — Някога видях как Одисей разряза гърдите на един моряк, за да извади стрела, която се бе забила там. Понякога злото може да бъде единствено отрязано.

„Не се самозаблуждавай, каза гласът на Вола. Не оправдавай злото у теб и не търси начин да го изкараш добро. Да, сега всички ще те последват. Да, царството ти е спасено от хаоса. Да, ти си цар. Баща ти би се гордял с теб.“

Хеликаон се разгневи. „Не, това не е Вола, каза си той. Това е твоята собствена слабост. Мъжът беше предупреден и избра да не обърне внимание на думите ти. Смъртта му постигна повече в един кървав момент, отколкото цял порой от думи би могъл. И това е истината!“

„Истината е курва с много дрехи, разнесе се гласът на Одисей в ума му. Струва ми се, че би предложила на човек добри причини и оправдания за всяко дело, независимо колко е отвратително.“

В далечината протътна гръмотевица и над терасата задуха студен вятър.

Хеликаон се надигна на крака и погледна за последен път дома от детството си, а после излезе от стаята и се спусна до по-ниските покои, където се грижеха за ранените хора от екипажа му. Спря да поговори с всеки от тях, след което излезе да търси Атал.

Откри го в една странична градина. Гърдите и раменете му бяха бинтовани. Той седеше сам в сянката на късно разцъфтяло дърво и дялаше парче дърво. Хеликаон се приближи към него.

— Лечителят казва, че си извадил късмет, приятелю. Ножът е пропуснал сърцето ти на косъм.

Атал кимна.

— И ти извади късмет онзи ден — каза той.

— Винаги е от полза да имаш добри приятели наблизо. Изненадах се да те видя там. Ониакус каза, че си решил да напуснеш екипажа.

— И аз се изненадах — призна Атал.

Хеликаон седна до него. Дребният мъж продължи да дялка.

— Ако искаш да тръгнеш за Троя, когато се оправиш, ще се погрижа да ти дадат добър кон и кесия злато. Но си добре дошъл да останеш в Дарданос и да се радваш на гостоприемството ми за през зимата.

Атал остави ножа и се изгърби.

— Нищо не ми дължиш.

— Задължен съм на всеки, който е избрал да се бие рамо до рамо с мен, особено когато вече не е член на екипажа ми.

— Аз просто се озовах насред мелето, това е всичко. Имах си мои причини да съм там. — Атал замълча за момент. После погледна към Хеликаон. — Нали осъзнаваш, че нищо не е приключило?

— Да. Убиецът Карпофорус е получил поръчка да ме погуби. Казват, че е най-добрият във Великата зеленина. Именно той е човекът, убил баща ми. Тук, в тази крепост.

— Ониакус ми каза, че никой не знае кой е убил Анхиз.

Хеликаон седна срещу него.

— И аз самият научих наскоро. — Той се загледа към градината. — Това е мирно място. Като дете си играех тук.

Атал не отговори, а продължи да дялка.

— Почини си и си възстанови силата. И ако имаш нужда от нещо, само кажи и ще ти го набавим.

Хеликаон стана, готов да си тръгне.

— Аз не съм добър човек — каза внезапно Атал с почервеняло лице. — Всички се отнасят с мен като с добър човек. Това не ми харесва!

Този изблик изненада царя. Морякът винаги изглеждаше спокоен и имаше пълен контрол над себе си. Хеликаон отново седна и го погледна. Сега мъжът срещу него изглеждаше напрегнат, очите му бяха ядосани.

— Никой от нас не е добър — каза той меко. — Днес накарах да убият човек само за да покажа, че съм сериозен. Той може и да е бил добър. Всички сме зли, Атал. Всички носим теглото на делата си. И мисля, че един ден ще отговаряме за тях. Всичко, което знам за теб обаче, е, че ти се оказа верен моряк и смел другар. Зная и че те е наел Зидантас. Вола умееше да преценява бойците. Тук миналото ти няма никакво значение. Само делата на настоящето и бъдещето.

— Минало, настояще и бъдеще, всичко това е едно и също — каза Атал и отново клюмна. — Те са онова, което са. Ние сме това, което сме. Нищо не се променя.

— Не зная дали е така. Животът ми вече се е променял на три пъти. Веднъж, когато бях малко дете и майка ми умря. Втори път, когато Одисей дойде да ме вземе на борда на „Пенелопа“. И после, когато баща ми беше убит. Това все още ме терзае. Напуснах това място като изплашено момче. Баща ми каза, че ме презира. Върнах се като мъж с надеждата да го накарам да се гордее с мен. — Хеликаон замълча, изненадан, че споделя тези мисли с относително непознат човек. Видя, че Атал го гледа. — Обикновено не говоря по този начин — каза той, внезапно смутен.

— Мъж, който казва на детето си, че го презира, не струва дори колкото пикня на плъх — каза Атал с треперещ глас. — Защо тогава те интересува дали е щял да се гордее с теб, или не? — Той прибра кинжала си, хвърли парчето дърво и стана. — Изморен съм. Ще ида да си почина.

Хеликаон остана неподвижен, докато дребният моряк се прибираше в крепостта.

Не струва дори колкото пикня на плъх.

Тази проста истина се вряза в годините като скрита болка. Теглото на съжалението внезапно се вдигна. Анхиз не му беше истински баща и никога не бе изпитвал загриженост към него. Той бе студен и манипулативен човек, прекарал години и в изтезаване на едно изгубено и самотно дете. Атал беше напълно прав.

И тъмната сянка на Анхиз се стопи от ума му като мъгла под слънцето.