Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (16)

I

Ксандер се чувстваше като някой от легендарните герои, за които разказваше баща му вечер край огнището преди той и сестрите му да си легнат. Беше прекосил света до далечна земя на мистерии и магия, където блестяха различни звезди. И бе срещнал легендарния Одисей. Също като в прекрасен сън.

Из целия Залив на сините сови Ксандер виждаше ръчни колички, пълни с изсушени подпалки, които се струпваха на пясъка. Носеше се миризма на печено месо и сред огньовете звучеше музика на лира и флейта. Видя, че чернобрадият египтянин Гершом се отдръпва от екипажа на „Ксантос“ и сяда с гръб към една скала. Беше се заметнал със старо парче плат и трепереше. Ксандер дотича при него.

— Да ти донеса ли нещо?

Гершом се усмихна.

— Още вода ще ми дойде добре. Имам чувството, че съм глътнал цяла пустиня.

Ксандер веднага му донесе един пълен мях. Египтянинът отпи умерена глътка. После се излегна на пясъка и заспа.

Момчето поседя до него, докато нощта напредваше, и погледа ярките звезди. Всъщност не можеше да определи дали наистина са различни, или не, но предположи, че би трябвало да са.

Когато Гершом започна да хърка, Ксандер стана от пясъка, за да изследва околността.

По бреговата линия имаше десетки навеси и каруци, пълни със стока: бижута, дрехи, делви, чаши, защитни амулети и оръжия. На други места търговците разполагаха онова, което имат, на одеяла върху пясъка. Виждаха се гадатели и пророци, астролози и мистици, които разчитаха бъдещето и правеха предсказания. Накъдето и да погледнеше, Ксандер съзираше нещо вълнуващо. Вървеше сред тълпата широко ококорен от удивление.

Позяпа известно време невероятните бижута: обици, гривни и медни пръстени с разноцветни камъни. На следващата маса имаше амфори и чаши, но не бяха качествени. Не можеха да се мерят с онези, които правеше майка му. Той сподели това с продавача — дребен ядосан човечец, който го наруга. Ксандер се оттегли с танцова стъпка, докато човекът заплашваше да го окове във вериги. Не беше изплашен. Той бе герой, преживял бурята, и един търговец на грънци не можеше да го уплаши.

Спря се пред един навес, под който продаваха дрехи. Масата представляваше купчина от сандали, наметала и дълги до кръста туники от груб лен. Стоките бяха осветени от фенери, окачени в двата ъгъла. Ксандер се протегна и взе един малък сандал.

— За пет медника ще си тръгнат с теб — каза му кръглолика жена с липсващи предни зъби. — Но днес съм щедра към онези, които са оцелели от бурята. Затова си помислих, четири? Но пък виждам как ги гледаш, млади моряко, и сърцето ми се стопля. За теб ще ги превърна почти в подарък. Само някакви си три медника.

— Аз нямам пари — каза той.

— Нямаш пари — повтори тя и се наведе към него. — Но си красиво момче, а аз познавам един мъж, който ще ти ги купи, ако си добър с него. Искаш ли да се срещнете?

До Ксандер изникна нечия гигантска фигура.

— Не, не иска — каза Зидантас. После взе сандала от ръката на момчето и го огледа. — Това ще се разпадне по крака му при първия дъжд. Със същия успех може да носи и глинени сандали.

Жената изруга и хетът се засмя.

— Ела, Ксандер. Ако ти трябват сандали, от другата страна на плажа има навес с качествени стоки. Но нека първо да хапнем.

Получиха паница задушено и парче хляб. После Зидантас се дръпна встрани от празнуващите и седна на една скала. Двамата ядоха мълчаливо. Ксандер не бе осъзнавал колко е гладен. Когато приключиха със задушеното и хляба, той изтича до друга маса, където получи два медни сладкиша, и отнесе единия на Зидантас. Гигантът се ухили.

— Харесват ми, но от тях ме болят зъбите. Изяж и двата.

Момчето нямаше нужда от още подканяне и ги погълна моментално, а после облиза меда от пръстите си.

— Невероятно място — каза той.

Зидантас избърса няколко трохи от брадата си.

— Да, заливът е хубав, а Дебелия цар храни моряците добре. Ксандер се огледа и видя на известно разстояние от тях Хеликаон, който говореше и се смееше с моряците от един друг кораб.

— Златния има много приятели — каза той.

— Одисей е добър за приятел — отвърна Зидантас.

Момчето видя войници със странни конични шлемове и кожени нагръдници, който се движеха сред тълпите. Носеха дебели сопи.

— Бой ли ще има? — попита той.

— Обикновено стават един-два, преди да пукне зората — каза Зидантас. — Неизбежни са, когато сложиш на едно място силни напитки, леки жени и неколкостотин моряци. Войниците обаче бързо ще ги спрат. Ще счупят няколко глави.

— А има ли жертви?

Гигантът сви рамене.

— Знам за няколко моряка, които умряха тук. Глинени черепи. Но най-вероятно просто ще ги болят главите и ще страдат.

Ксандер отново погледна групата около Хеликаон.

— Защо Одисей да е добър за приятел?

Зидантас се засмя.

— Умът ти пърха като пеперуда, момче. По-добре поспи, утре ни чака дълъг ден.

— Но аз не съм уморен, Зидантас, наистина не съм. И не искам да изпусна нищо.

Наблизо видя гадател, който изучаваше ръката на един моряк, и го чу да прави предсказание за бъдещото забогатяване на мъжа.

— Откъде знае това? — прошепна той.

— Не го знае.

— А защо тогава хората му дават медници?

Зидантас се засмя.

— Защото са идиоти. Защото са доверчиви. И защото са моряци.

— Но и ти си моряк — отбеляза Ксандер.

— Да, но аз съм стар моряк. И могат да се издигнат цели дворци с медниците, които аз съм давал на онези, който са ми обещавали да ми прочетат бъдещето.

— Мога ли да те попитам още нещо?

— Ти си като кораб с товар от въпроси. Имам дъщеря като теб. Малката Тея. Винаги иска да разбере нещо. Откъде идват облаците? Как дъждът се качва до тях? Плавам по морето, за да се спася от това, момче.

— Затова ли плаваш по морето? Наистина ли?

Зидантас се засмя.

— Не, шегувах се. Момичетата ми липсват, особено Тея. Винаги плаче, когато тръгвам на пътешествие. И ме чака на плажа с майка си, когато се връщам. Скача и маха, и тича по брега. — Той се изкикоти. — Всички възрасти на децата са прекрасна гледка, но мисля, че пет е най-добрата. Та какъв беше въпросът ти?

— Морето е синьо — каза Ксандер. — Защо тогава го наричат Великата зеленина?

— Ето това е въпрос, който всеки моряк задава при първото си пътешествие. Аз самият питах много пъти и ми дадоха различни отговори. Когато Посейдон станал бог на морето, той сменил цвета му, защото предпочитал синьо. Други твърдят, че там, където морето е дълбоко и не плават кораби, блести като изумруд. Един египетски търговец някога ми каза. Великата зеленина преди било името на една огромна река в техните земи. Нил. Тя всяка година преливала и разкъсвала растенията. Затова позеленявала. Той ми каза, че когато хората за пръв път заплували по нея, я нарекли Великата зеленина, и постепенно името започнало да се отнася до всяка вода по земята. Отговорът е, че не знам. Но ми харесва как звучи, а това название има нещо величествено, не мислиш ли?

— Да — съгласи се Ксандер. — Прекрасно е.

Усмивката на Зидантас избледня и момчето забеляза, че той гледа към група от шестима мъже на известно разстояние от тях. Те стояха заедно и гледаха към мястото, където Хеликаон разговаряше с Одисей и екипажа му. Новодошлите се бяха струпали около висок и широкоплещест войн. Той приличаше малко на Аргуриос с неговата щръкнала брада и липсата на мустаци. Но косата и брадата на този изглеждаха почти бели на лунната светлина. Докато Ксандер ги гледаше, белокосият млад войн поклати глава и се оттегли с хората си. До момчето Зидантас се отпусна.

— Кои бяха тези? — попита Ксандер.

— Микенски търговци. Или поне така се наричат. Те са престъпници, младежо. Пирати.

Къдрокосият гребец Ониакус се присъедини към тях. Усмихна се на Ксандер и разроши косата му, а после приклекна до Зидантас.

— Коланос е тук — каза той.

— Зная. Видяхме го.

— Да пратя ли някого на борда да донесе оръжия?

— Не. Съмнявам се да рискува неприятности в залива на Дебелия цар.

— Златния трябва да спи на „Ксантос“ тази нощ — каза Ониакус. — Коланос може и да не търси открит сблъсък, а да разчита на кинжал в тъмното. Предупреди ли Хеликаон?

— Няма нужда — отвърна Зидантас. — Той вече ги е видял. И аз ще бдя за убийци. Но въпреки това, бъди нащрек. И предупреди неколцина от по-яките мъже. Дръжте го в тайна от останалите.

Гигантът се изправи, протегна се и тръгна нанякъде. Ониакус видя колко е нервен Ксандер и се ухили.

— Не бой се, младок. Зидантас знае какво върши.

— Тези мъже наши врагове ли са? — попита момчето изплашено.

— В действителност те са врагове на всеки. Живеят, за да плячкосват, крадат и убиват. После се хвалят със смелостта и честта си. Но микенците са странен народ.

— Аргуриос е микенец… но ми спаси живота — отбеляза Ксандер.

— Както казах, момче, странен народ. Но той постъпи смело. Не може да се отрече, кураж не им липсва. Всичко друго — щедрост, съчувствие, милост. Но не и смелост.

— И все пак смелостта е важна, нали? Всички го казват.

— Разбира се — съгласи се Ониакус. — Но има различни видове от нея. Микенците живеят заради битката и славата на войната. Аз ги съжалявам. Войната е враг на цивилизацията. Не можем да се развиваме чрез война, Ксандер. Тя ни влачи надолу, изпълва сърцата ни с омраза и мисли за отмъщение. — Той въздъхна. — Търговията е ключът. Всеки народ има нещо, което да предложи на другите, и нещо, от което се нуждае. И като търгуваме, ние обменяме опит и умения. Изчакай да стигнем в Троя и ще видиш за какво говоря. Каменоделци от Египет са помогнали в изграждането на великите степи и кули, както и статуите на Скейската порта. Дърводелци от Фригия и Нисия са изградили храмовете на Хермес, бога на пътешествениците. Златарите от Троя са пътували до Египет и са научили други майстори как да създават невероятни бижута. С увеличаването на търговията се увеличава и обмяната на знания. Сега можем да строим по-високи стени, по-здрави сгради, да копаем по-дълбоки кладенци и да тъчем по-ярки платове. Напояваме полята и отглеждаме повече реколта, с която да храним гладните. И всичко това с помощта на търговията. А войната? За нея не може да се каже нищо, момче.

— Но тя създава герои — възрази Ксандер. — Херкулес и Орменион са били войни и са станали безсмъртни. Татко Зевс ги е превърнал в звезди на нощното небе.

Ониакус се намръщи.

— Херкулес преби жена си до смърт в пристъп на пиянска ярост, а Орменион пожертва най-младата си дъщеря на олтара, за да му дари Посейдон попътни ветрове при атаката на Крит.

— Съжалявам, Ониакус. Не исках да те ядосвам.

— Ти си просто млад, Ксандер и аз не ти се сърдя. Надявам се никога да не разбереш какво може да те накара да направиш войната. Дано сегашният мир трае през целия ти живот. Защото тогава ще видим наистина велики неща. По цялата Велика зеленина ще живеят щастливи хора, които ще отглеждат семействата си в безопасност и охолство. — После той въздъхна. — Но не и докато из морето плават убийци като Коланос. Не и докато управляват царе като Агамемнон. И определено не докато младите се възхищават на касапи като Херкулес и Орменион. — Морякът отново погледна към тълпата около Хеликаон. — Ще отида да поговоря с няколко от момчетата. Не казвай нищо на никого.

После той пак разроши косата на Ксандер и тръгна към екипажа на „Ксантос“.

Момчето въздъхна. Вече не искаше да бъде герой. На този плаж имаше зли хора — убийци, които използваха кинжали в тъмното. Той стана, последва Ониакус и седна сред екипажа. Хората си говореха и се смееха, а Ксандер ги гледаше. Това бяха големи и силни мъже и той се чувстваше уверен в тяхната компания. Просна се на пясъка с глава, облегната върху ръката и заспа почти моментално.