Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (14)

II

Гершом седеше на носа на „Ксантос“ със свити колене. Разранените му рамене и ръце бяха покрити с парче плат. Бурята беше отминала, но въпреки че луната светеше на осеяното със звезди небе, той все още потреперваше от време на време. Тръпките го обхващаха внезапно и го разтърсваха целия. Очите му, полускрити под подутите клепачи, бяха впити в приближаващата се суша, сякаш да я принудят да дойде по-бързо. Никога не бе изпитвал такова нетърпение да усети стабилна земя под краката си. До него Зидантас се бе навел над парапета и напрегнато гледаше в чистата тъмна вода под носа. Вдясно пък един моряк само с набедрена превръзка потапяше дълъг прът в морето и обявяваше дълбочината. „Ксантос“ бавно се движеше напред.

— Колко време ще останем на брега? — попита Гершом с надеждата да са няколко дни.

— Само за тази нощ — отвърна Зидантас кратко. После, без да поглежда към задната част на кораба, направи два пъти знак с дясната си ръка към човека зад руля и Гершом усети как корабът леко променя посоката си. Бяха му казали, че в тези води има опасни плитчини и той мълчеше, защото не желаете да рискува да наруши концентрацията на опитните моряци. Доколкото виждаше, повечето гребла бяха вдигнати високо и само шест се спускаха във водата, докато корабът се влачеше към безопасността на брега.

Отдясно се издигаше висок остров, чийто връх бе покрит с буйна растителност, а скалите му — побелели от морски птици и изпражненията им. Когато корабът се изравни с него, Гершом видя, че той скрива огромен залив. Гледката го накара да затаи дъх, а до него момчето Ксандер дори ахна.

Заливът наистина беше голям и почти кръгъл. Около него се издигаха високи назъбени скали. В средата им, точно срещу кораба, два високи върха от синкав камък стояха на стража и блестяха на лунната светлина. В основата им, сред зеленината, се спускаше блестящ сребрист водопад, който по-надолу се превръщаше в малка рекичка. Гершом различи групи от сгради, издигащи се по стръмния склон в плетеница от бели стени и червени покриви, а над тях бе построена крепост, която гледаше към морето. Устието на реката разделяше широката пясъчна ивица по средата. На пясъка вече имаше други кораби, а тук и там горяха лагерни огньове.

Момчето погледна към него с отворена уста.

— Красиво е! — каза то, а очите му блестяха от удивление.

Гершом му се усмихна и усети как настроението му се оправя. Детето бе пътувало по Великата зеленина само един ден, бе оцеляло след свирепа буря и бе гледало сигурната смърт в очите… и все пак седеше тук, до него, не обезсърчено, а очакващо следващото приключение с широко отворени от нетърпение очи.

— Къде сме? Как се нарича това място? — попита Ксандер.

Зидантас най-сетне отмести поглед от водата и се изправи с ръце, скръстени зад гърба му.

— Измъкнахме се от плитчините — каза той на моряка. Мъжът кимна, а после слезе обратно на кораба с кола в ръка.

Волът се обърна към момчето.

— Местните го наричат Залива на сините сови — отвърна той. — Други — Залива на лошия късмет.

— Защо идвате тук, ако носи лош късмет? — попита Гершом. — Имах достатъчно лош късмет и без да го търся.

Зидантас се усмихна безрадостно.

— За нас никога не е носил, египтянино. Само за други кораби.

Сега Гершом виждаше брега ясно. Повечето кораби бяха изтеглени близо един до друг от дясната страна на реката, но три черни галери се намираха отляво, далеч от останалите. Видя, че изражението на Зидантас помрачня, когато ги видя.

— Познаваш ли ги? — попита той.

— Да, познавам ги.

— Търговски съперници?

Зидантас се наведе по-близо, за да не ги чуе момчето, и прошепна:

— Те търгуват с кръв египтянино. Това са пирати.

Ксандер се бе изкачил на най-високата точка от извития нагоре нос.

— Вижте всички тези хора — извика той, сочейки към плажа.

Край брега имаше тълпа. Хората бяха издигнали няколко навеса и докато моряците от „Ксантос“ гледаха, се разгоряха все повече и повече огньове. Гершом почти усещаше миризмата на печено месо. Свитият му стомах го заболя за миг.

— Да — каза Зидантас. — Местенцето е доста препълнено. Това царство забогатява от таксите, които иска Дебелия цар. Но той пази залива за всички кораби и най-вече за моряци от всички земи. И добри, и лоши. Тук можеш да срещнеш всякакви хора. Идват да потъргуват и да се позабавляват с курвите. — Той смигна на Ксандер и момчето се изчерви. — Но повечето просто искат безопасен пристан за през нощта. Бурята тази нощ сигурно е изхвърлила на брега всякакви боклуци.

По заповед на Хеликаон плешивият гигант затича към кърмата. Секунди по-късно носът на кораба започна да се обръща, докато накрая не се насочи отново към открито море.

— Какво става? Защо няма да слезем? — попита нервно Ксандер, когато се върна при Гершом.

Египтянинът не можеше да му отговори.

— Обърнете греблата! — проехтя заповедта на Зидантас.

„Ксантос“ започна да се движи бавно към брега, в началото не съвсем сигурно. Зидантас и двама моряци вдигнаха насочващото гребло от водата и го прекараха през улей, изграден в парапета на задната палуба.

Тридесет гребла се спуснаха в тъмната като вино вода и моряците започнаха да пеят със страст, докато кърмата на „Ксантос“ се носеше към широката пясъчна ивица. Наблизо имаше само една галера с огромни алени очи, изрисувани на носа. Около нея се бяха проснали няколко мъже, но мнозина от тях се изправиха, когато „Ксантос“ приближи.

Край брега водата бе почти неподвижна и изострената кърма на кораба прерязваше нежните вълни като брадва. Гершом се хвана за парапета. Тридесетте гребла се спускала и се издигаха неуморно, а скоростта им и силата на песента на моряците се увеличаваше, докато бялата линия на брега се носеше срещу тях.

Египтянинът стисна дървото и затвори очи.

— Стоп!

Песента спря и последва момент на тишина, докато греблата стояха изправени във въздуха. После кърмата заора в плажа, отхвърляйки пясък и камъчета от двете си страни. Корабът задра по каменистата ивица и дъските заскърцаха. После спря. Последва кратка пауза, в която галерата леко се наклони на една страна, а после застина.

Надигнаха се щастливи възгласи не само от екипажа, но и от мъжете на брега. Ксандер и Гершом бяха паднали на палубата, но момчето скочи на крака и се присъедини към виковете.

После се обърна към египтянина с блеснали очи.

— Вълнуващо, нали?

Гершом реши да остане на място за момента. Колкото и да му се искаше да усети земята под краката си, се боеше, че те още не са готови да го отведат там.

— Да — отвърна той, останал без дъх. — „Вълнуващо“ е точната дума.

На палубата се разрази вихрушка от движение. Мъжете бързаха да слязат, смееха се и се шегуваха един с друг, докато страховете от изминалия ден се изпаряваха като морска пяна. Гребците прибраха греблата си, бързо ги изсушиха и ги закрепиха здраво, преди да вземат притежанията си изпод седалките. Хеликаон слезе пръв и Гершом го видя как оглежда корпуса. Отвориха вратите на трюма и Зидантас и мърморещият корабостроител Калкеус бързо изчезнаха в недрата на кораба, несъмнено, за да проверят за поражения.

Моряците се спускаха от „Ксантос“ по дългите въжета, пуснати на сухия пясък.

— Хайде, Гершом! — Ксандер бе взел малката си кожена чанта и подскачаше нетърпеливо от крак на крак. — Трябва да слезем на брега!

Гершом го разбираше. Момчето агонизираше при мисълта, че може да изпусне нещо интересно.

— Ти върви. Аз ще дойда след малко.

Ксандер се нареди на опашката моряци, чакащи да слязат. Когато редът му дойде, той прескочи парапета, хвана се въжето и се спусна пъргаво на плажа. После се затича без дори да хвърли поглед към мястото, където мъжете от „Ксантос“ кладяха огън. Големият кораб притихна и Гершом остана сам на палубата. Той затвори очи, за да се наслади на момента.

Внезапно го стресна силен вик и той отново застана нащрек.

— Хей, Хеликаон! Винаги можеш да познаеш кога един мъж е от Троя, защото първо ти предлага задника си! Никога не съм виждал подобно нещо с кораб обаче.

Един човек с червендалесто лице и жълта туника крачеше по пясъка към „Ксантос“. Не беше висок, но пък бе широкоплещест и мускулест, а светлокестенявата му къдрава брада и дълга коса бяха разрошени. Туниката му бе изцапана и кожените му сандали изглеждаха стари и похабени, но въпреки това носеше красиво изработен колан, украсен със злато и скъпоценни камъни, от който висеше извит кинжал. Лицето на Хеликаон се озари, когато го видя.

— Грозен стар пират такъв! — извика той вместо поздрав и потупвайки корпуса на „Ксантос“ с очевидно задоволство, прегази разстоянието до брега и прегърна новодошлия.

— Имаш късмет, че съм тук — каза мъжът. — Ще ти трябва целият ми екипаж, както и твоя, за да изриташ тая дебела крава от плажа, когато пукне зората.

Хеликаон се засмя, а после се обърна и погледна с гордост огромния кораб.

— С него „яздихме“ бурята, приятелю. Безстрашни и горди. Той е всичко, за което съм мечтал!

— Спомням си. За да отплаваш отвъд Сцила и Харибда, през непознатите океани и до края на света. Гордея се с теб.

Хеликаон се умълча за миг.

— Нищо от това нямаше да се случи без твоя помощ, Одисей.