Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (81)

III

Двеста и дванадесетте войни от Микена стояха пред Храма на Хермес и търпеливо чакаха зова на битката. Не бяха особено напрегнати, въпреки далечните звуци на боя и писъците на умиращите, ехтящи из града. Някои се шегуваха, а други си говореха със стари другари. Калиадес Високия вървеше край редицата от статуи до вратите на храма, преметнал високия си щит на гърба, и се възхищаваше на майсторството на скулптурите. „На лунната светлина изглеждат почти като живи“, мислеше си той, загледан в лицето на Хермес, крилатия бог на пътешествениците. Лицето му беше младо, като на момче, а крилата на петите му бяха изваяни невероятно детайлно. Калиадес се пресегна и погали камъка с дебелите си пръсти. Банокъл Едноухия се приближи към него.

— Говори се, че повикали египетски скулптори — каза той. — Имах чичо, който веднъж отиде в Луксор. Казва, че там имали статуи, високи като планини.

Калиадес погледна приятеля си. Банокъл вече си бе сложил шлема, който покриваше лицето му, и дълбокият му глас звучеше приглушено.

— Сигурно се потиш като прасе в това нещо — предположи той.

— Предпочитам да съм подготвен — отвърна Банокъл.

— За какво?

— Не вярвам на троянците. Имат хиляда мъже на Великите стени.

Калиадес се изсмя.

— Никога не си бил доверчив. Но те ни отвориха портите, нали? Служат на новия цар. Не са проблем за нас.

— Не са проблем ли? Всичко това ти звучи безпроблемно? — възрази приятелят му. — Не се очакваше да има голяма битка. Тракийците трябваше да превземат цитаделата, а ние да разчистим малцината гости на погребалното пиршество. Това не върви на добре, Калиадес.

— Ще го оправим, когато ни повикат. — Той посочи към статуята на жена, държаща житен клас в едната си ръка и меч в другата. — Разпознах повечето богове, но коя е тази?

Банокъл сви рамене.

— Не зная. Сигурно някоя троянска богиня.

Един огромен войн с квадратно подрязана черна брада се появи от близката улица и се приближи към тях.

— Какви новини носиш, Ерутрос? — попита го Едноухия. — Добри и лоши. Портите са отворени — отвърна мъжът. — Няма да чакаме още дълго.

— А лошите?

— Говорих с Коланос. Аргуриос е с троянците.

— В името на Хадес, не мислех, че това е възможно — каза Калиадес. — Когато чух, че е станал предател, не повярвах и за миг.

— Нито пък аз — призна Банокъл.

— Е, надявам се, че не аз ще трябва да го убивам — добави Ерутрос. — Този човек е легенда.

Калиадес се отдръпна от приятелите си. Не се боеше от битката, нито го безпокоеше това, че ще се сражава в чужд град. Струваше му се, че светът е удобно разделен на лъвове и овце. Микенците бяха лъвовете. Всички, които покоряваха, бяха овцете. Това беше естествен ред и Аргуриос го разбираше. Всъщност именно той пръв му бе разяснил тази проста философия.

И сега Аргуриос, Микенският лъв, стоеше с овцете. В това нямаше смисъл. А по-лошото бе, че Калиадес и приятелите му бяха водени от Коланос. Наричаха го Сломителя на сърца, но Отвратителния бе по-близо до истината. За пръв път откак бяха слезли на брега, Калиадес почувства безпокойство.

Беше се бил рамо до рамо с Аргуриос в Парта и Тесалия, а също и в Атинските равнини. Беше нападал села и бе плячкосвал градове с него, и заедно бяха участвали в десетки битки. Аргуриос никога не се беше интересувал от плячка и богатства. Целият му живот бе посветен на служба на царя. Нямаше достатъчно злато на света, което да купи мъж като него. Как бе възможно да е предал микенците и да се съюзи с троянския враг?

Банокъл се приближи до него.

— Орлите удържат тракийците при дворцовите врати. Касапинът Хеликаон е с тях.

Това бяха по-добри новини. Мисълта, че ужасният Подпалвач ще плати за зловещите си престъпления, оправи настроението на Калиадес.

— Ако боговете го позволят, ще му отрежа главата — отвърна той.

— И ще му извадиш очите?

— Разбира се, че не! Да не ме мислиш за дивак и неверник като него? Не, смъртта му ми стига.

Банокъл се засмя.

— Е, ти можеш да гониш Подпалвача. Щом очистим орлите, аз лично ще потърся нещо малко по-меко. Никога не съм опитвал царска щерка преди. Казват, че всички дъщери на Приам са красиви. Големи кръгли цици и дебели задници. Дали ще ми позволят да си прибера една за вкъщи?

— А за какво ти е? — възрази Калиадес. — Със златото, което ни обещаха, можеш да си купиш сто жени.

— Така е, но царската дъщеря е специална. Нещо, с което да се хвалиш.

— Не си спомням, преди да си имал нужда от нещо специално, че да се хвалиш.

Банокъл се засмя с искрено добро настроение.

— Преди си мислех, че съм най-големият самохвалко из Великата зеленина. После срещнах Одисей. Ето това е човек, който умее да се хвали. Кълна се, че е способен да ти разкаже магическа история дори за това как е срал в блато.

Около тях микенците започнаха да се събират. Калиадес видя Коланос, който вървеше сред хората си.

— Време е да си спечелим плячката — каза чернобрадият Брутрос и си сложи шлема.

Калиадес се върна до мястото, където бе оставил собствената си екипировка. Банокъл го последва. Докато войнът се подготвяше за битка, приятелят му си махна шлема и прокара пръсти през дългата си руса коса.

— Ето сега, когато е време да си сложиш шлема, ти го махаш — изтъкна Калиадес.

— Потя се като прасе — отвърна Банокъл с широка усмивка.

Те се наредиха до другарите си и зачакаха, докато Коланос строяваше хората си.

— Знаете какво се иска от вас, мъже от Микена — извика той. — Дворецът се защитава от неколцина царски стражи. Това е нощ на кръв. Нощ на клане. Напоете копията си. Избийте всички. Нека никой не оцелее!