Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (70)

II

Беше следобедът преди пиршеството и Андромаха стоеше на балкона в покоите си, загледана над зелените хълмове на север от града. Там пасяха овце, а в далечината видя и двама ездачи, прекосяващи един хребет. „Колко ще е хубаво, помисли си тя, да съм свободна от Троя.“ Колко прекрасно щеше да бъде да язди безгрижно из хълмовете.

— Днес искаше обикновена бяла дреха — каза Акса и се присъедини до нея на балкона, нарушавайки унеса й. Прислужницата държеше две еднакви роби. Андромаха посочи едната. Акса огледа бродерията, а после въздъхна неодобрително и се затича към кутията с шивашките си пособия. Въоръжена с игла и сребърен конец, тя седна удобно на един стол. Вече се движеше по-лесно и Андромаха забеляза, че раните и са избледнели.

— Касандра е в двореца — каза прислужницата, загледана твърде отблизо в работата си. — Върна се вчера. Мълви се, че царицата й е ядосана. Не спирала да повтаря, че Хектор ще се върне от мъртвите. Сигурно е трудно за една майка да има дете с болна душа.

— Душата на Касандра не е болна — каза Андромаха. — Парис ми разказа как едва не е умряла като малко дете. Имала е мозъчен огън.

— Бедното същество — каза Акса. — Моето момче няма да страда от това. Имам амулет. Носи благословията на Персефона. Местарес ми го купи.

При споменаването на името на мъжа й, Акса спря да шие, а простоватото й пълно лице се сгърчи от мъка. Андромаха седна до нея. Нямаше какво да каже. Пристигането на императора бе прекратило всякакви надежда, че Хектор и хората му ще се върнат.

Акса избърса сълзите с мазолестата си длан.

— Няма да стане така. Изобщо няма да стане — каза тя. — Трябва да си хубава за събирането.

— Андромаха!

Вратата се отвори с трясък. Последва дрънчене на завеси по корниз и на прага се появи Касандра. Тъмните й къдрици бяха разбъркани, а синята й рокля се влачеше по пода.

— Искам да отида в градините, а Лаодика не пуска! Постоянно ме връща.

Лаодика се появи зад гърба и.

— Касандра, не тормози Андромаха. Това е време на тъга. Трябва да бъдем тихи и да останем в женските покои.

— Ти не си тъжна. — Синьо-сивите очи на детето се стрелнаха към сестра й. — Сърцето ти пее като птичка. Чувам го.

Лаодика се изчерви и Андромаха й се усмихна незабележимо. Беше се досетила, че в живота на приятелката й се е появил някой. През последните няколко дни бе станала много по-уверена в себе си, а вчера беше толкова щастлива, че на Андромаха й стана хубаво само да я гледа. Надяваше се, че Лаодика ще й се довери, но не я виждаше често, а когато говореха, темата за любовта не беше разисквана. Предполагаше, че принцесата може да е във връзка с някой от войниците и затова да пази тайна.

— Сърцето ми не пее, зло дете такова! — възкликна Лаодика. — Наистина си ужасна! А аз имам толкова много работа. Трябва да посрещна жрицата, а тя е толкова досадна жена.

— Остави Касандра с мен — каза Андромаха. — Компанията й ми е приятна.

Принцесата въздъхна.

— Това е защото не ти се е налагало да я търпиш по-дълго време.

Тя изгледа строго момиченцето, но погледът й се смекчи, защото детето наклони глава на една страна и й се усмихна в отговор.

— Знам, че ме обичаш, Лаодика — каза то.

— Нищо не знаеш! — Тя се обърна към Андромаха. — Добре, ще ти я оставя. Но те предупреждавам, че до довечера ще имаш сиви коси и бръчки по лицето.

Когато Лаодика излезе, Андромаха каза:

— Не виждам защо да не се разходим в градините. Акса дай ми роклята. Малко раздърпан подгъв не ме тревожи. Никой няма да ме гледа в краката.

Прислужницата й очевидно не бе щастлива от това решение, но й подаде дрехата. Тя съблече зелената си роба и сложи бялата. Акса й донесе красив колан, украсен със сребърни верижки.

Трите излязоха от стаите на Андромаха и тръгнаха по коридорите на женските покои, а после преминаха през високите дъбови врати, украсени със злато и слонова кост. Отвъд тях имаше стълбище, което се спускаше в мегарона на Приам. Там пък кипеше трескава дейност, докато слугите се подготвяха за голямото пиршество тази нощ. Вече пристигаха гости и Андромаха забеляза Политес и Диос, който й хвърли яростен поглед. Принцът все още й беше сърдит заради случая на плажа и оттогава не й бе казал и една учтива дума.

— Защо хората ядат толкова много готвено месо, когато някой умре? — попита Касандра, гледайки слугите, които носеха огромни подноси печено.

Андромаха сви рамене.

— Просто традиция. Когато герой като Хектор умре, мъжете искат да седнат заедно и да си разказват истории за величието му. Казват, че боговете също участват, така че и те са поканени да ядат и пият в чест на война.

Тя огледа мегарона. Бе идвала тук няколко пъти, но никога не й се бе удавал шанс да го разгледа внимателно. Стените бяха натежали от броня и оръжия. Акса, която сега използваше всеки повод да я зарадва, започна да й разказва за тях.

— Онези там — каза тя, сочейки отсрещната стена, са оръжията на Херкулес. Ето ги копията му, а онова е чукът, който с използвал, за да събори западната стена.

Андромаха вдигна поглед. Над главите им бяха разположени пет щита. Четири бяха лъскави и гладки, но средният — най-старият на вид — бе очукан и изкривен. Широк на върха и стесняващ се надолу, той бе изработен майсторски и покрит с десет кръга бронз. Върху него беше гравирана огромна змия с девет глави и войн, въоръжен с меч и факел. Каишът на щита представляваше друга сребърна змия.

— Невероятен е! — каза тя.

— Това е щитът на Илос, един от великите войни на Троя — обясни с готовност Акса. — Според легендата само най-великият герой може да го свали от стената. Царят го предложи на Хектор, но той отказа. Принц Агатон го поиска миналата година, след като спечели една битка на изток. Но царят каза, че щом Хектор не се смята за достоен да го носи, никой друг не е.

— Сега това може и да се промени — каза Андромаха. — Предполагам, че Агатон ще наследи Приам?

— Не, той ще надживее всичките си синове — каза внезапно Касандра, а високото й гласче зазвуча студено и дистанцирано. Андромаха усети как косъмчетата по ръцете й се изправят, а по гърба й полазват тръпки. Очите на детето внезапно се разшириха от уплаха. — По стените има кръв! — извика тя и избяга нагоре по стълбите към покоите на царицата. Чуваха шляпането на сандалите й по каменните стъпала. Андромаха остави Акса и се затича след бягащото момиче.

Но Касандра беше бърза и заобикаляше слугите, прокарвайки си с лекота път през гъстата тълпа. Андромаха я следваше толкова бързо, колкото й позволяваше приличието. Не можеше просто да запретне дългата до глезените й рокля и да се затича истински, затова просто вървеше, докато не достигна женските покои и собствените си стаи. Вратата се отвори и оттам излезе Касандра, понесла лъка и колчана й със стрели.

— Ще ти трябват — каза тя. — Те идват.