Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (55)

III

Андромаха не помнеше никога да е била толкова ядосана. Яростта й се трупаше още от пристигането в тази помийна яма, с армията и от лъжци, подслушвачи, шпиони и подлизурковци. Креуса бе най-лошата от всички, реши тя, с твърдите си метални очи и злия си език, и медената усмивка, която пазеше само за баща си.

Преди една седмица тя покани Андромаха в собствените си покои. Креуса се държеше приятелски и посрещна бъдещата си сестра с прегръдка и целувка по бузата. Стаите бяха точно онова, което Андромаха очакваше от любимата дъщеря на царя — красиво обзаведени със злато, вази, богато украсени мебели, тежки завеси и с два широки балкона. По пода имаше дебели килими, а стените бяха изрисувани с ярки сцени. Креуса носеше бледосиня рокля. Около врата й бе усукана дълга и тънко сплетена сребърна нишка, която се спускаше под гърдите и до тесния й кръст. Лицето й беше зачервено и Андромаха осъзна, че е пила. Принцесата й напълни чаша добави малко вода и й я подаде. Тя отпи. Виното беше силно, под вкуса му разпозна горчивия нюанс на корен от меас. На Тера той се използваше по време на пирове, за да засили чувствителността и да премахне задръжките. Андромаха никога не го бе харесвала, макар Калиопа да го използваше постоянно. Креуса седна близо до нея на широкия диван и докато говореше, се пресегна и хвана ръката й.

— Трябва да бъдем приятелки — каза тя с ярка усмивка. Очите й блестяха, а зениците им бяха разширени. — Имаме толкова много общи… интереси.

— Така ли?

— О, няма нужда от предпазливост, Андромаха — прошепна Креуса и се приближи. — В двореца на царя има малко тайни, които да не зная. Как беше слабата Алезия? Достави ли ти удоволствие? Самата аз ти я избрах.

— И защо ти беше да го правиш? — попита Андромаха, спомняйки си младата тракийска слугиня и колко лесно беше съблазняването й.

— Исках да зная дали нашите… интереси… са наистина общи. — Креуса се наведе към нея, а ръката й се плъзна по рамото на Андромаха. Тя обаче хвана китката й и я отдели, а после се изправи. Принцесата също стана. По лицето й се четеше учудване.

— Какво не е наред? — попита тя.

— Всичко е наред, Креуса.

— Ти отхвърляш приятелството ми? — В металните очи проблесна ярост.

— Не приятелството ти — отвърна Андромаха, опитвайки се да не я дразни.

— Тогава бъди с мен! — каза Креуса и се приближи към нея.

Андромаха осъзна, че няма дипломатичен начин да прекрати тази среща.

— Ние няма да бъдем любовници. Ти си много красива, но аз не те желая.

— Ти не желаеш мен? Арогантна кучка! Махай се от очите ми!

Андромаха се върна угнетена в покоите си. Не искаше да си създава враг в лицето на принцесата, но знаеше, че ще последват неприятности.

Нищо обаче не можеше да я подготви за измеренията на злобата на Креуса.

Онази, която пострада от отмъщението на Креуса, бе Акса. Дребната слугиня страдаше мълчаливо откак бяха получили новините за изчезването на хората на Хектор. Нейният мъж Местарес, беше щитоносец на Троянския кон и за него също не се знаеше нищо. И сякаш несигурността и страхът за съпруга й не стигаха, Акса роди сина си преди десет дни. Тя го остави при своя роднина в Долния град и денем се връщаше при Андромаха, търсейки упование в задълженията си в двореца.

Вчерашният ден бе започнал като повечето останали дни. С помощта на другата слугини Акса носеше кофа след кофа гореща вода за банята на Андромаха, за да я поръси после с парфюм и розови листенца. Когато обаче Андромаха влезе полугола в помещението, откри слугинята си свита на пода.

Тя коленичи до нея.

— Акса! Какво ти е?

— Съжалявам, господарке. — Слугинята се надигна с усилие. — Малко съм слаба, след като родих сина си. Той е голямо момче. Но вече ми мина. Веднага се хващам на работа.

— Нищо подобно. — Андромаха погледна в лицето й и видя колко сиво и преуморено е то. — Седни за малко и ми разкажи за бебето си. Има ли си име?

— Не, господарке. Съпругът ми трябва да го реши. Когато се върне.

Тогава лицето и се сгърчи от мъка и тя изстена тихо болка, мъка и умора.

— Ела. — Андромаха започна да развързва вълнения колан около кръста на слугинята. — Трябва да си починеш. Стани. — Тя я прегърна през рамото й и помогна да се изправи. После развърза вървите на престилката й и тя падна на пода.

— А сега се измъкни от туниката. Ще се изкъпеш и ще се почувстваш по-добре.

— О не, господарке! — извика Акса изплашено. — Не бива. Ще си имам неприятности. Моля те, не ме карай!

— Глупости — засмя се Андромаха. — Ако просто си срамежлива, влез във ваната с дрехи.

Акса я изгледа умоляващо, но по лицето й разбра, че няма да се откаже и влезе с нежелание в топлата вода. Седна вдървено, а на лицето й бе изписано нещастие.

— Отпусни се и се излегни — каза Андромаха, поставила ръце на раменете й. — Ето, не е ли добре?

Акса се усмихна несигурно и каза:

— Много е странно, господарке. Не е естествено да съм цялата мокра.

Тя доби малко увереност и плесна няколко пъти във водата, за да гледа как се носят розовите листенца.

Андромаха се засмя и погали слугинята си по гъстата кестенява коса.

— Ще трябва да измием и нея, нали знаеш.

Точно тогава се чу звукът от отместване на завеса по корниз и двете се огледаха. На прага стоеше Креуса. Тя не каза нищо, а само се усмихна чаровно и излезе от стаята.

Акса непохватно излезе от ваната, а от туниката й по пода капеше вода.

— Видя ме. Сега ще си имам проблеми — изхлипа тя.

— Глупости — повтори Андромаха. — Няма да допусна някой да ти навреди.

Думите й се оказаха напразни. Когато се събуди на следващия ден, откри до леглото си друга слугиня — кръглолико момиче, което, след много разпитване, и каза, че Акса е била набита с камшик и изхвърлена от двореца на същата сутрин по заповед на царя.

Андромаха незабавно отиде в мегарона, където Приам седеше сред съветниците си. Едва сдържайки гнева си, тя извика:

— Какво си направил със слугинята ми?

Царят махна с ръка на съветниците да се дръпнат и се облегна в трона си. Те се отдалечиха на няколко крачки, но не достатъчно, за да не чуват разговора. Приам я изгледа за момент. Стори и се, че вижда удовлетворение на лицето му, въпреки че говореше кротко.

— Твоята слугиня, Андромаха? Всеки слуга в този дворец е мой. Тези сивобради идиоти с ярките си дрехи и скъпи бижута са мои. Ти си моя.

— Казаха ми… — Андромаха с мъка се принуди да мисли трезво. — Казаха ми, че е била набита и изхвърлена от двореца. Искам да зная защо. Беше добра слугиня и не заслужаваше подобно нещо.

Приам се наведе към нея и тя усети вино в дъха му.

— Една добра слугиня не се плацика гола с дъщерята на цар — изсъска той. — Не лудува в банята с розови листенца по гърдите си.

Сред съветниците се чу развеселен шепот.

— Подвели са те относно лудуването — отвърна Андромаха. — Акса беше изтощена и я болеше. Наредих й да си почине и да се изкъпе.

Лицето на Приам потъмня.

— И реши и ти да се изкъпеш с нея? Стореното — сторено. В бъдеще бъди по-внимателна как се държиш.

— Или това, или да съм сигурна, че не ме следят хора с кофи с лайна, вместо умове — извика Андромаха, а гневът й излезе от контрол. — Онзи, който трябва да бъде бит и изхвърлен, е злата кучка, която…

— Достатъчно! — изрева Приам и скочи на крака. — Ако искаш да молиш за слугинята си, падни на колене!

Андромаха застина. Гордостта й я подтикваше да обърне гръб на този груб и арогантен мъж и да излезе от стаята с изпънат гръб и несломен дух. Но бедната Акса бе бита и на именно заради нея. Самата слугиня я беше предупредила, но гордата Андромаха не я послуша. Да, можеше да запази гордостта си и да излезе от стаята, но какво щеше да запази после тази гордост?

— Бих искала да помоля… — започна.

Тя затвори очи и с пресъхнала уста падна на колене пред царя.

— Тишина! Имам важна работа. Остани там, докато ти кажа да говориш.

Сега унижението бе пълно. Приам събра съветниците си започна да обсъжда с тях проблемите на града. Мина време и коленете започнаха да я болят от позата й на студения каменен под. Но тя не помръдна, нито отвори очи.

Скоро спря дори да слуша разговора им. В един момент усети топлината на слънцето по гърба си и осъзна, че следобедът преваля.

Когато Приам я заговори отново и тя отвори очи, Андромаха видя, че съветниците и писарите са си тръгнали.

— Е? Отправи молбата си.

Тя го погледна. Сега изглеждаше по-изморен и блясъкът в очите му го нямаше.

— За теб вината и невинността нямат ли значение, царю Приам? — попита го с мек глас. — Не си ли ти първият съдник на Троя? Справедливостта не се ли излива от трона ти? Ако бях лудувала, както го наричаш, с моята слугиня, нямаше да го крия. Аз съм това, което съм. И не лъжа. Акса е жена на щитоносеца на Хектор. Само преди няколко дни му роди син. Срещал ли си с твоя дълъг опит жена, която да иска да лудува, след като е родила, при положение че тялото и е изранено и изтощено, а гърдите й са подути с мляко?

Изражението на Приам се смени. Той се облегна на трона си и потърка с ръце сиво златната си брада.

— Не знаех, че това е жената на Местарес. Стани! Коленичи достатъчно дълго.

Тя се изненада от тази внезапна промяна и се изправи, но не продума.

— Станало е недоразумение — каза царят. — Ще й пратя подарък. Искаш ли я обратно?

— Да, искам я.

Той я изгледа сериозно.

— Не пожела да коленичиш пред мен, когато животът ти можеше и да зависи от това. Но се принизяваш заради някаква слугиня.

— Моята глупост й причини страдание. Аз й наредих да влезе във ваната. Смятах, че това ще я облекчи.

Той кимна.

— Както и мислеше, че ще е добре да плуваш гола с микенски войн на моя плаж? Или да стреляш с войниците ми? Ти си странна жена, Андромаха. — Той потърка очите си, а после се пресегна за чашата с вино и я изпи на един дъх. — Изглежда предизвикваш голяма страст сред всички, които те познават — продължи след малко. — Деифоб иска да те изхвърля от Троя. Креуса настояваше да те набием и унизим. Агатон иска да се ожени за теб. Дори скучната малка Лаодика разцъфтя в твоята компания. Отговори ми на един въпрос, Андромаха от Тива: ако ти бях казал, че единственият начин да спасиш Акса е да дойдеш в леглото ми, щеше ли да го сториш?

— Да, щях — отвърна тя без колебание. — Защо не го направи?

Той поклати глава.

— Добър въпрос, Андромаха, но ще те оставя да си отговориш на него сама.

— Как бих могла? Не познавам мислите ти.

Той стана от трона си и й направи знак да го последва, а после прекоси мегарона и се качи по стълбите към покоите на царицата. Андромаха бе нервна, но не от страх, че може да й посегне. По време на разговора им не беше погледнал нито веднъж гърдите или краката й, а обичайният глад в очите му го нямаше. Царят стигна върха на стълбите и се обърна надясно, а после прекоси коридора до един балкон, високо над царските градини. Тя застана до него.

Под тях се суетяха хора, които говореха тихо. Андромаха видя Агатон и дебелия Антифон, който разговаряха помежду си, а малко по-нататък стояха Лаодика и Креуса. Главата на Лаодика бе сведена, а другата принцеса жестикулираше. Около тях имаше съветници с бели роби и троянски благородници, някои от които водеха дъщерите и жените си.

— Всички, които виждаш там, искат нещо от царя — каза Приам меко. — Но всеки дар към един ще изглежда като обида за друг. Сред тях има и верни на царя хора. Има и предатели. Някои са верни сега, но ще станат предатели. Други биха станали предатели, но един дар от мен ще задържи верността им. Как може един цар да разбере на кого да вярва и кого да убие кого да награди и кого да накаже?

Андромаха бе напрегната и отговори несигурно:

— Не зная.

— Тогава разбери, Андромаха — каза й той. — Защото, ако боговете го пожелаят, един ден ти ще станеш царица на Троя. И в този ден ще погледнеш оттук и ще видиш, че всички хора долу са дошли при теб и мъжа ти. Ще трябва да познаваш мислите и мечтите им, амбициите им. Защото, когато застанат пред теб, верните и неверните ще изглеждат еднакво. Всички ще се смеят, когато се пошегуваш, и ще плачат, когато си тъжна. Ще ти се кълнат в безсмъртна обич. Така че думите им са безсмислени. Освен ако не познаваш мислите зад тези думи.

— И ти познаваш мислите им, така ли, царю Приам?

— Познавам достатъчно от мислите и амбициите им, за да остана жив. — Той се изкикоти. — Един ден обаче някой от тях ще ме изненада. Ще забие кинжал в сърцето ми или сипе отрова в чашата ми, или ще направи преврат, за да ме отхвърли.

— Защо се усмихваш при тази мисъл?

— А защо не? Който и да ме наследи като цар, ще бъде силен и хитър, което го прави подходящ за ролята.

Сега Андромаха се усмихна.

— Или може да е тъп и с късмет.

Приам кимна.

— Ако се окаже така, няма да оцелее дълго. Друг от хитрите ми синове ще го свали. Но нека се върнем на въпроса ти. Защо не поисках тялото ти в отплата? Помисли за това и ще договорим отново. — Той се загледа към тълпата долу. — А сега трябва да позволя на хората — и верните, и предателите — да изложат молбите си пред своя цар.

Андромаха се върна в покоите си и се уви със зеленото наметало. Напусна двореца и се насочи към Долния град и по-бедните квартали, където настаняваха жените на войниците. Попита няколко старици, събрани около кладенец, за посоката и скоро откри жилището на Акса и още три съпруги. Беше малко и претъпкано, а по пода имаше боклук. Акса седеше в дъното на стаята, на сянка, с бебето в ръце. Видя Андромаха и се опита да стане.

— О, седни, моля те! — каза тя и коленичи до нея. — Съжалявам, Акса. Вината беше моя.

— Местарес ще се ядоса много, когато се прибере у дома — каза слугинята. — Аз го посрамих.

— Никого не си посрамила. Видях се с царя. Той знае, че това е било грешка. Ще ти прати дар. И аз искам да се върнеш. О, Акса! Моля те, кажи, че ще се върнеш!

— Естествено, че ще се върна — отвърна другата жена безизразно. — Как иначе ще изхранвам себе си и сина си? Ще дойда утре.

— Можеш ли да ми простиш?

Бебето в ръцете на Акса започна да скимти тихичко. Слугинята разтвори туниката си, разкривайки една тежка гърда, и вдигна детето към нея. То се притисна в нея без особен успех, но после започна да суче по-уверено. Акса въздъхна и погледна Андромаха.

— Какво значение има дали ти прощавам, или не? — попита тя. — Наричат ни слуги, но ние сме роби. Живеем или умираме по нечия прищявка. Набиха ме, защото са ме видели в банята. Теб набиха ли те, защото те видяха с мен?

— Не, но те моля да ми повярваш, че бих предпочела да бяха набили мен вместо теб. Можем ли да бъдем приятелки, Акса?

— Аз съм твоя слугиня. Ще бъда такава, каквато ме искаш.

Андромаха се умълча, докато жената не нахрани бебето и не го подпря на рамото си, тупайки го нежно по гръбчето.

— Много ли те нараниха? — попита накрая.

— Да, нараниха ме — отвърна Акса със сълзи в очите. — Но не с ударите от въжето. Аз съм жената на Местарес, щитоносеца. Той се сражава за царя и Троя вече в десет войни. Сега може да е умрял и аз живея всеки ден в страх от новините. И какво правят те, за да успокоят страданието ми? Пребиват ме и ме изхвърлят от двореца. Никога няма да им го простя.

— Не — каза Андромаха и стана. — Нито пък аз. Ще се видим утре, Акса.

Дребната жена я погледна от пода и изражението й се смекчи.

— Но ти отиде при царя заради мен — каза тя. — На теб ще простя. Обаче без повече бани.

Андромаха се усмихна.

— Без повече бани — съгласи се тя.

Когато се върна в двореца, мина през градините. Там все още имаше около двадесетина души, които се наслаждаваха на сянката и миризмата на цветята. Креуса разговаряше с Агатон в една беседка, разположена в далечния край на стената. Носеше бяла рокля, поръбена със злато, и бе отметнала глава в пародия на безгрижен смях. Вятърът развяваше светлата й коса.

Когато Андромаха се приближи към тях, Агатон я видя и се усмихна сковано. Притеснен е, помисли си тя. Креуса, за сметка на това, изглеждаше ужасно доволна от себе си.

— Как си, красива господарке? — обърна се към Андромаха принцът.

— Добре съм, принце. Тази сутрин се видях с царя. Сигурно си чул за недоразумението със слугинята ми?

— Да — каза той. — Беше ми тъжно да науча това.

— И на мен. За щастие царят я върна на работа и дори й праща дар за извинение. — Тя се извъртя към Креуса. — Мисля, че той разбра как бедната Акса просто е станала жертва на злоба. На някакво жалко, извратено създание, тласкано от омраза и завист.

Креуса стрелка ръка и удари силен плесник на Андромаха. Тя пристъпи напред и стовари юмрук в челюстта й. Принцесата се завъртя и падна тежко на земята. Опита се да стане, но не можа и се свлече. Агатон коленичи до полузамаяната млада жена и й помогна да се надигне. Устната й беше сцепена и от нея течеше кръв, а бялата й рокля бе оцапана с кал.

Андромаха си пое дълбоко дъх и им обърна гръб. Разговорите сред тълпата бяха спрели и тя почувства, че докато върви към двореца, всички очи са вперени в нея.