Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Revolution, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Емил Минчев, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и начална корекция
- Silverkata(2020)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Epsilon(2020)
Издание:
Автор: Дженифър Донъли
Заглавие: Революция
Преводач: Емил Минчев
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: Артлайн Студиос
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска (не е указана)
Редактор: Мартина Попова
ISBN: 978-954-2908-85-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13321
История
- —Добавяне
86.
Рай
Аз и моят водач по пътя скрит поехме
За да излезем пак на бял свят;
И без почивка да си правим
Тръгнахме нагоре, той първи, аз втори,
Докато видях през един кръгъл отвор
Красотите на Рая; и оттам преминахме
За да видим отново звездите.
— Анди. Анди, събуди се.
Чувам глас. Далечен глас.
— Хайде, Анди, събуди се.
Искам да го направя, но не знам как.
— Върни се. Моля те.
Лежа в мрака. Изморена съм. Главата ме боли. Много.
— Моля те, Анди. Заради мен.
Поемам си дъх. Отварям очи.
— Върджил.
— Господи, как ме уплаши.
— Върджил, нямаше ме.
— Да, знам.
— Не, наистина ме нямаше — казвам аз с пресипнал глас. — Бях в осемнадесети век. В Париж. Аз… тичах. Исках да те намеря. Но не успях. И паднах. И някакви момчета… по-рано бяха в „Плажа“… те ми помогнаха. И излязохме в Париж, но не този Париж. Друг Париж. От 1795-та година.
Той изглежда разтревожен. Насочва светлината към лицето ми, а след това докосва главата ми.
— Челото ти кърви — казва той. — Сигурно си се ударила и си изпаднала в безсъзнание. Сънувала си или може би си халюцинирала. Нещо такова.
— Бях там, Върджил. Бях.
— Тенекиеният човек беше ли с теб?
— Беше истинско! Заклевам се! — настоявам истерично аз.
— Добре, успокой се. Трябва да се махаме от Оз. Летящите маймуни все още обикалят наоколо, а те не си падат много по момчета от гетата — казва той и се опитва да ме изправи на крака. — Можеш ли да станеш?
Опитвам се. Опитвам се да седна, но боли твърде много. Върджил разкопчава якето ми и потръпва. Поглеждам надолу и виждам дълбока порезна рана в долната част на гръдния си кош. Която освен това кърви.
— Изглежда по-лошо, отколкото е всъщност — казва той. — Струва ми се, че нищо не е счупено или пробито.
Върджил осветява около мен с фенерчето. От стената висят ръждясали метални скоби. Парчета извито и счупено желязо се подават от пода и тавана.
— Това е стара подземна тръба за кабели — казва той. — Имаш късмет, че само си се порязала, а не си се набучила на тези железа. Дори не знаех, че този тунел е тук. Не е на картата ми. Къде са нещата ти?
Оглеждам се. Чантата ми е на земята до мен. Китарата ми е малко по-напред. Върджил посяга към нея. Вдига я и псува.
— Какво има?
— Има кладенец. Точно тук. Много дълбок. Ако не беше паднала навреме… ако беше направила още две-три крачки… всъщност още една крачка.
Но не бях. Не бях направила тази крачка.
Най-накрая успявам да седна и забелязвам, че Върджил не носи нищо, освен фенерчето си.
— Къде са твоите неща? — питам го аз.
— При Жул, надявам се. Открих ги, него и Кадиджа, точно преди ченгетата да се появят. Близо до улица „д’Акерон“. Сигурно са успели да излязат.
Спомням си улица „д’Акерон“. Доста далече е от „Плажа“. Той е можел да продължи оттам. Можел е да излезе.
— Върнал си се — казвам аз.
— Не.
Предполагам, че и това е било просто сън.
— Никога не съм си тръгвал. Хайде, ставай.
Помага ми да се изправя. Слага ръката си около кръста ми. Аз слагам своята около врата му. Обръщам глава и го поглеждам за последно — тунелът, по който едва не поех. Той е дълъг и тъмен, и в края му няма светлина. За миг усещам силна миризма на карамфили. Но тя бързо изчезва.
— Да тръгваме — казва Върджил. — Да се махаме оттук.
Първите няколко крачки болят. Трудни са. Но не поглеждам назад.