Дженифър Донъли
Революция (85)

85.

Обратно през църквата.

Обратно през гробницата.

Обратно в гроба.

Амаде ме дърпа, влачи и накрая носи надолу по каменните стъпала, през тунелите и покрай тъжните и безмълвни мъртъвци.

Препъваме се в мрака, осветявайки пътя си с един фенер, който откраднахме от църквата. Все по-навътре и по-навътре в катакомбите, все по-надолу в земята. Най-накрая той спира и ми помага да седна на земята с гръб, опрян в стената. След това кляка до мен.

— Имаш ли светлина? — пита ме той.

— Да.

Бъркам в ботуша си и вадя фенерчето. Включвам го. Лъчът е толкова слаб. Толкова слаб.

— Ще се върна с помощ. Възможно най-скоро. Онази жена… тя ще те излекува.

Кимвам, но не му вярвам. Той също не си вярва.

— Ако те разпитват, кажи им, че съм имала пистолет — казвам аз. — Кажи им, че съм го държала насочен към гърба ти. Кажи им, че си се освободил при първа възможност.

— Няма да ми повярват. Ще ме хвърлят в затвора.

— Ще ти повярват. Сигурна съм, Амаде. Толкова сигурна, колкото в това, че интервалите от три цели тона трябва да се съчетават с ла минор. Не забравяй това. Джими Пейдж има нужда от теб. Светът няма да бъде същият без „Стълба към рая“. — Навеждам се напред, пъшкайки от болка, и го целувам по бузата. — Благодаря ти — казвам аз и се отпускам назад.

Той взима фенера, сякаш се кани да тръгва, но после пак го оставя.

— Днес композирах музика. Представяш ли си? — казва той. — Получи се добре. Всъщност това е най-доброто нещо, което към писал досега. Ще бъде кончерто. В ла минор. Написах го заради фойерверките. Защото ни дариха със светлина. И надежда. Защото бяха невъзможни.

— Кончерто „Фойерверки“ — прошепвам аз и се усмихвам.

— Защо направи това? — пита ме той. По бузите му се стичат сълзи. — Защо пожертва живота си за нищо? Момчето ще умре — самата ти каза така. Сега и ти ще умреш. Както и аз. Ако стражите ме хванат, с мен е свършено. И за какво? Какво промени? Светлината, която създаде, бе угасена. Надеждата беше стъпкана. Този окаян свят продължава да се върти и ще бъде толкова глупав и жесток утре, колкото беше днес.

Знам тези думи. Орлеан ги е казал на Алекс и тя ги е записала в дневника си. На последната страница. С последния си дъх.

Изморена съм. Толкова изморена. И слаба. Всичко избледнява. Но изведнъж се смея. Не мога да спра. Защото вече разбирам. Разбирам какво е искала да ми каже Алекс. Знам отговора. Знам как свършва нейният дневник. Не с петно от кръв, не със смърт.

— О, мъртвецо, ти грешиш — казвам му аз. — Светът продължава да бъде глупав и жесток, но аз не съм. Не виждаш ли? Аз не съм.