Дженифър Донъли
Революция (83)

83.

Забавих се твърде много.

Изстрелях твърде много.

Слизам от покрива, спускам се по стълбите на камбанарията и излизам от църквата. Улицата гъмжи от хора. Мъже и жени по нощни дрехи тичат насам-натам, крещят и сочат към небето. Навсякъде има стражи. Спират хора и им задават въпроси. Крещят им да се прибират по домовете си.

Навеждам глава и крача бързо, стиснала калъфа на китарата. Номерът почти минава. Тъкмо завивам зад ъгъла, когато един от стражите ми изкрещява нещо. Преструвам се, че не го чувам.

— Ти! С китарата! Казах да спреш!

Твърдата му длан се обвива около ръката ми и той ме завърта.

— Документите! — изкрещява той в лицето ми. Държи пистолет.

— А, гражданино, толкова съжалявам. Оставих ги вкъщи — отговарям аз.

— Кой си ти? Как се казваш?

— Александър Паради — отвръщам аз.

— Какво правиш тук?

— Свирих на китара. В едно кафене. „Старият Гаскон“. Нагоре по улицата.

Ноздрите му потръпват. Смърдя на сяра и пушек. Той грабва калъфа и го отваря. Празен е. Почти. Обръща го и отвътре падат няколко хартиени фитила. Знам какво следва.

— Недей. Моля те — прошепвам аз. — Чуй ме. Чуй ме…

— Вдигни ръце над главата си — нарежда ми той.

Аз клатя глава и започвам да отстъпвам. Като дете не съм посещавала църква, така че не знам никакви молитви. Никакви думи, с които да помоля за спасението на душата си. Но се сещам за една поема.

— „Може би самоуверен бях загинал преди много време“ — казвам аз, — „но се бях помолил…“

— Вдигни ръцете си! — крещи стражът.

— „… помолил за един последен шанс, миг преди светлината да угасне…“

— Това е последното ти предупреждение! — крещи стражът.

— „… и животът ми да бъде заличен — но не напълно, защото разпилените останки все още тук блуждаят, като избледнели спомени, и аз отново виждам целта пред мен.“

Той вдига пистолета.

И стреля.