Дженифър Донъли
Революция (77)

77.

Нощното небе е пълно с облаци. Не виждам звездите.

— Това е причината, нали, Алекс? Това е причината да съм тук — прошепвам аз в мрака. — За да го довърша.

Но тя не може да ми отговори. Мъртва е.

„Къде се закрепят подпорите?“, чудя се аз, разглеждайки една ракета. „Това восъчното нещо фитилът ли е? Какво ще стане, ако падна от покрива?“ Предполагам, че падането ще бъде кратко. По-кратко, отколкото изкачването на шестте реда стъпала дотук.

Закрепям подпората за дъното на ракетата и се надявам това да е достатъчно. След това се протягам от стряхата, където съм седнала, близо до върха на покрива, под сянката на един комин, върху една къща на улица „Шарлот“, и забивам ракетата между две керемиди. Паля клечка и допирам пламъка до фитила. Той се запалва. Ракетата започва да искри. Но нищо не се случва. Просто си седи там.

Не излита. Изпуска искри, но не помръдва. А е пълна с барут. Барут. Всеки момент ще се запали и ще избухне като бомба, отнасяйки покрива на къщата. Заедно с мен.

Но изведнъж ракетата излита със свистене. Няма я! Виждам ярката й опашка, издигаща се в мрака. Нагоре и все нагоре. Все по-високо и по-високо. Изведнъж прогърмява ужасяващ тътен и един милион малки блещукащи светлинки увисват в небето високо над мен.

— Ха! — изкрещявам аз.

След това вдигам победоносно юмрук, губя равновесие и падам напред по склона на покрива. Керемида се чупи под ръката ми, плъзга се надолу и полита към земята. Чувам как се разбива на парчета на улицата долу. Напрягам мускулите на ръцете си и успявам да се оттласна обратно нагоре.

Треперя толкова силно, че едва успявам да запаля следващата клечка, но все пак го правя. Запалвам и ракетата. Вече бързам, защото знам, че трябва да изчезна преди стражите да се появят.

Чувам втори оглушителен гръм. След това трети. Ракетите избухват. Разбиват нощта на парчета, разчупват тъмнината.

Той чува това. Знам, че го чува. Дори дебелите каменни стени на Храма не могат да заглушат този звук. И ги вижда. О, как се надявам да ги вижда. Защото ако ги вижда, значи той знае, че някой си спомня. Че не е сам. Че в мрака блещукат сто милиона звезди. За него.

Накрая държах ръката на Труман. Коленичих на улицата. В кръвта. Избутах ченгетата настрани и взех ръката му. И я видях. Преди да изчезне завинаги. Светлината в очите му. За последно.

Обърни гръб на мрака, на лудостта, на болката.

Отвори очи и виж светлината.