Дженифър Донъли
Революция (76)

76.

Същите акорди. Отново и отново. Без никакво развитие.

Амаде седи в единия край на масата. Аз седя в другия и се опитвам да го накарам отново да започне да ми говори.

— Искаш да кажа, че съжалявам? Не съжалявам. Пак бих го направила.

Той не отговаря.

Отдалечихме се от Храма, след като стражът ме удари. Купихме нови струни, след което аз отидох в двореца, за да свиря. Пияният ми познайник беше там. Отново ме нарече Покахонтас. Каза, че харесва кръвта по лицето ми, защото ме правела да изглеждам дори по-дива. Аз му казах, че съм се опръскала при скалпирането на последния идиот, който се опита да ме изнасили. Предупредих го, че и него ще скалпирам, ако отново ме докосне.

Той сложи ръка на сърцето си и каза, че ме обича, след което хвърли пари в калъфа ми. Този път ги прибрах преди това да стори сляпото момче. Купих храна, кокал за Юго и половин килограм кафе. Струва ми цяло състояние, но знаех, че без него нямаше да вляза в стаята на Амаде.

— Той е просто едно дете, Амаде. Малко дете, което умира, болно и само — казвам аз.

— Ако кажеш още една дума за него, ще те изхвърля навън.

— Добре. Ще взема и кафето си.

Той ме поглежда злобно.

— Студено му е. Гладен е.

— Това не е вярно. Грижат се добре за него.

— Болен е, изпитва постоянна болка и е в това състояние от години, Амаде. От години.

— Откъде знаеш това?

— От книги. Десетки книги, написани за Революцията. Стотици. Хората още се опитват да разберат смисъла на събитията, случили се преди два века.

— Революцията е в миналото. Тя свърши. Край.

Започвам да се смея.

— Не е свършила. Имали сте крал. След година-две ще имате друг.

— Какво ще се случи?

— Казах ти. Бонапарт ще вземе властта. Ще се провъзгласи за император. Което е точно нещото, което искахте да премахнете. Ще обяви война на света. Ще обърка всичко. Голяма бъркотия.

— Имах предвид с момчето.

Извръщам очи.

— Ако знаеш толкова много, кажи ми какво ще се случи с него.

— Ще умре — промълвявам тихо аз.

Амаде изсумтява.

— Тогава защо се терзаеш? Какъв е смисълът?

Не мога да му отговоря.

— Ти си луда. Може би е заради падането. Може би и преди това си била луда. Не знам. Но никога повече не трябва да правиш това, което направи днес — в това съм сигурен. Следващия път ще те убият. — Той изведнъж спира да говори и ме поглежда странно. Изражението му е такова, сякаш се опитва внимателно да подбере думите си. — Освен това трябва да спреш това, което правиш нощем.

— Ъъъ… какво правя нощем? Хъркам?

Той удря по масата с юмрук и ме стряска.

— Това не е шега! — крещи той. — Има награда, обявена за главата ти! Генерал Бонапарт иска да те убие! Трябва да спреш да пускаш фойерверки, иначе съвсем скоро желанието му ще се сбъдне.

Не разбирам за какво говори. Изобщо.

Но изведнъж проумявам.

— Чакай малко — казвам аз и започвам да се смея. — Амаде, да не би да мислиш, че съм Зеления мъж?

Той не ми отговаря веднага. Просто ме гледа втренчено. Дълго време.

— Защо мислиш, че ти помогнах? — казва най-накрая. — Защо мислиш, че те поканих вкъщи? За да не си на улицата, където стражите могат да те заловят. Предположих кой си, още когато се запознахме в катакомбите. Заради ключа около врата ти. Видях буквата „Л“ върху него. „Л“ за Луи, сирачето в кулата. Заради него пускаш фойерверките, нали?

— Не, Амаде. Грешиш. Аз не съм…

Той не ме оставя да се изкажа.

— И днес, пред Храма. Ако съм имал някакви съмнения, те бяха разсеяни. Тогава разбрах със сигурност, че си Зеления мъж. Рискува живота си за детето. Посвири му на китарата, за да разбере, че не е забравен.

— Виж какво, Амаде. Аз не съм Зеления мъж. Кълна се в Бог, че не съм.

Той клати глава, отвратен. Оставя китарата на пода се приближава до лавицата над камината. Там има една дървена кутия. Вади нещо от нея и го оставя на ласата пред мен.

Малка рамка от абанос, която съдържа два миниатюрни портрета. Мъж и жена, царствени и елегантни. И двамата държат рози. Виждала съм ги и преди. На портрета на Амаде, който виси в къщата му до Булонския лес. На табелката до портрета пишеше, че това са Амаде и неговата годеница, но вече не съм толкова сигурна.

— Кои са те? — питам го аз.

— Граф и графиня д’Оверн. Моите родители — казва той.

— Амаде, ти си благородник? — питам аз, поразена.

Той кимва.

— Но книгите… там не пише такова нещо. Според тях ти си дошъл в Париж през 1794 г.

— Не знам за какви книги говориш, но да, дойдох в Париж през 1794 г. Нямах друг избор — казва той.

Той сяда и ми разказва как тримата с майка му и баща му живели в древното шато на рода Оверн в провинцията. Там било красиво, а той бил щастлив. Родителите му обожавали музиката, така че той също я обикнал. Още от най-ранна възраст започнал да ходи на уроци по пиано, цигулка и китара. Бил талантлив и започнал да композира на осем годишна възраст. Имал планове да отиде във Виена, за да продължи учението си, малко след четиринадесетия си рожден ден. През есента на 1789 г.

— Но няколко месеца преди заминаването ми, баща ми, като благородник, бе призован на срещата на трите съсловия във Версай. Аз отложих пътуването си — само за няколко седмици, или поне така си мислех. За да не оставям майка си сама. Беше началото на Революцията. И краят на моето семейство — разказва той.

— Какво се е случило? — питам аз, предусещайки какво ще ми каже.

— Като много други благородници, баща ми подкрепи реформите, които революционерите искаха да въведат — обяснява той. — Страната беше пред фалит. Старият режим беше корумпиран. Франция имаше нужда от промяна и той виждаше това. Но след нападенията над Тюйлери, след кланетата, той промени мнението си. Баща ми осъзна, че бяхме създали чудовище, но вече беше твърде късно, за да го убием. В края на годината започна съдебният процес срещу краля. Почти всички делегати гласуваха за смъртната му присъда. Беше самоубийство да гласуваш за милост, но въпреки това баща ми го направи. Винаги беше верен на своя крал. Семейството ми имаше мото. Пишеше го на семейния ни герб…

— „От кръвта на розата израстват лилии.“

— Знаеш мотото? — пита ме той изненадано.

— Да, знам го — отвръщам аз. Знам го от семейния герб на рода Оверн, който виси до стълбището в къщата на Джи.

— Обявиха баща ми за монархист и предател на Революцията. Няколко дни след екзекуцията на краля конфискуваха имотите на семейството ми. Революционерите взеха всичко. Земи и сгради, подарени на предците ми от Анри I през единадесети век. Майка ми и баща ми бяха хвърлени в затвора. Посетих баща си в нощта преди процеса. Той ми каза къде е заровил няколко златни монети. След това ми рече, че независимо от нещата, които чуя на процеса, той винаги ще ме обича. В този свят и в следващия. „Живей, сине мой“. Това бяха последните му истински думи към мен.

Амаде спира да говори и дълго време се взира в огъня.

— Като син на един предател, аз също трябваше да бъда съден и сигурно щяха да ме осъдят, но по време на процеса баща ми изведнъж се изправи и отрече правомощията на якобинските официални лица, провеждащи процеса, обруга Революцията и всичко останало. След това се обърна към мен. Нарече ме мръсен робеспиерист и предател срещу краля. Каза, че вече не съм негов син. Нарече ме лъжец и копеле. Аз бях в шок. Започнах да споря с него. Разкрещях се. И всичко това пред якобинските съдии и целия трибунал. Той искаше точно това. Думите му бяха лъжи, но тези лъжи спасиха живота ми. Не ме обвиниха в нищо, нито ме съдиха. След процеса на баща ми, главният прокурор, един мазен якобинец с кални ботуши и черни зъби, се премести в нашата къща. Къща, където бяха отсядали крале. Където бяха отсядали най-добрите писатели, художници и музиканти на своето време…

Амаде спира да говори и клати глава.

— А родителите ти? — питам аз. — Какво се е случило с тях?

— Бяха гилотинирани. На селския площад, като най-обикновени престъпници. Принудиха ме да присъствам.

— О, Амаде — прошепвам аз.

Очите му вече са пълни със сълзи.

— Напуснах Оверн и дойдох в Париж. Смених името си. Преди беше Шарл-Антоан. Изкопах златото, което баща ми беше скрил. То ми стигна за известно време. Знаех как да свиря и да композирам, така че започнах да пиша музика за театъра. Леки, глупави неща, но без тях щях да умра от глад. Но вече не мога да композирам такава музика. Всъщност не мога да композирам нищо. Опитвам се, но благозвучните мелодии ме отвращават. Сърцето и душата ми страдат. За родителите ми, за всички загинали, за тази страна…

Той не може да говори повече и закрива лицето си с ръце.

Сърцето ми се къса за него. Посягам през масата към ръката му, но тя е свита в юмрук, който не мога да отворя. Така че вместо това взимам китарата и започвам да свиря. Изпълнявам сюита №1 на Бах.

След няколко минути той взима китарата си и се присъединява към мен. Тъгата ни е толкова дълбока, че не можем да я изразим с думи, но музиката… музиката говори вместо нас. Правя няколко грешки — както винаги, когато изпълнявам това произведение. Амаде спира да свири. Бърше сълзите от бузите си и ми показва как да изпълнявам нотите. Имитирам го. Получава се.

Свършваме Бах. Аз започвам да свиря „Песен за дъжд“, защото знам, че харесва Джими Пейдж. Той я изслушва веднъж. Следващият път почти успява да ме следва, а след още две изпълнения вече я знае. Свири невероятно. Дори не мога да се сравнявам с него.

Изпълняваме „Вечната битка“, „Изчезнал от десет години“, „Далече отвъд планините“, „Стълба към рая“ и „Ей, ей, какво мога да направя?“.

Често спираме. За да му изтананикам ритъма или да повторя някой риф. Или за да може той да ми покаже как да държа правилно китарата, или да изпълня по-добре някой акорд. Свирим няколко часа. Предимно Zeppelin, но и няколко други неща. Тъжни песни в минорни акорди. Стъмва се, но ние продължаваме. Палим свещи. Забравяме, че сме гладни.

По-късно, когато най-накрая свършваме, той взима лицето ми в ръце и ме целува по бузите.

— Внимавай — казва Амаде. — Не можеш да поправиш всяка несправедливост в този окаян свят. Баща ми опита и виж какво се случи с него. Не поемай такива рискове, както направи днес пред затвора. Не пускай повече фойерверки.

— Но, Амаде…

— Не отричай. Знам, че си Зеления мъж. Моли се Бонапарт да не го знае.

След това той си ляга, изморен от болезнените спомени. Аз свиря още малко, защото знам, че звуците ще му помогнат да държи настрана лошите мисли и лошите сънища. Когато най-накрая чувам, че диша дълбоко, аз спирам да свиря и известно време се взирам през прозореца в мрака навън, погълната от мисли.

Мисля си за Амаде и за всички неща, които ми разказа — за това как бе видял смъртта на родителите си, как бе напуснал дома си и как бе сменил името си. За това как вече не може да пише музика.

Мисля си за Алекс. За последната страница от дневника й. Надраскана набързо. Незавършена. Опръскана с кръвта й. Дневникът пъхнат в калъфа на китарата точно преди стражите да дойдат. Или преди да е умряла от кръвозагуба.

Чувам гласа на Орлеан в главата си, древен и арогантен, който й казва, че нищо не се променя, светът продължава да се върти, глупав и жесток.

Но след това чувам нейния глас, тих и ясен: „Някога сте бил смел. Някога сте бил добросърдечен. Отново можете да бъдете.“

Отивам до леглото на Амаде, бъркам отдолу и вадя вързопа, омотан във вестници — вързопът на Фовел. Отнасям го до масата и след това внимателно нареждам ракетите в празния калъф на китарата. Затварям калъфа, взимам кибрит от чантата си и тихо излизам в нощта.