Дженифър Донъли
Революция (66)

66.

Не е Върджил.

Готиният метъл. Той ме гледа право в очите и чувството, че го познавам отнякъде, е толкова силно, че ме хваща страх. Очите му са тъмни, скулите високи и гъстата кестенява коса завързана на конска опашка. Лицето му е напудрено и призрачно бяло, устните му са яркочервени и влажни и има черна бенка на бузата. Носи от онези модерни панталони, които стигат само до коленете, бяла риза, отворена на гърлото, дълга копринена жилетка и червена лента, вързана около врата. Изглежда твърде странно.

— Каква е тази музика? — пита ме той и кимва към iPod-a.

— Не знам. Някакъв хаус — отговарям аз.

— Но какво е това нещо, което прави музиката? — пита той.

— Ъъъ… iPod?

— Никога не съм виждал такова нещо.

— Сериозно? Ами… не знам какво да ти кажа. Може би е нов модел.

Той сяда до мен и докосва с ръка калъфа на китарата ми.

— Хареса ми как свириш — казва той. — Много ми хареса. Инструментът ти издава чудесен звук. Кой го е направил?

— „Гибсън“ е.

— Може ли? — пита той и сочи калъфа.

Взимам китарата и му я подавам. Той я разглежда.

— Колко необичайно. Тялото е много по-голямо, отколкото на всички останали китари, които съм виждал. Италианска ли е?

— Човече, казах ти, че е „Гибсън“. Американска — отговарям аз. Започва да ме дразни.

— Америка — казва той. — Не знаех, че там има добри лютиери. Може би мястото е по-цивилизовано, отколкото си мислех.

— Предполагам. Искаш да посвириш на нея, или какво?

Той кимва, след което изпълнява творба на Люли^[1]. Едва го чувам заради данданията, но това, което чувам, е красиво. Той е невероятен китарист. Не, всъщност е изумителен.

— Стойностен инструмент — казва той, когато свършва. Прибира китарата в калъфа. — Аз също пиша музика. Или поне пишех.

Очите му намират червената лента около врата ми.

— Не знаех, че си една от нас. Не те видях на бала на вдовицата Бохарне. Не съм те виждал на нито един бал — казва той. — От кое семейство си?

— Какво значение има това? — отговарям троснато аз. Главата ми започва да се върти. Беше грешка да пия това вино. Голяма грешка. Искам Върджил да се върне. Искам да се махна оттук.

— Не се бой. Няма да разкрия тайната ти. Моите приятели… виждаш ли ги? Ето там. Стефан, Франсоа, Анри… всички те едва успяха да избягат — казва той и нежно докосва лентата. — Носиш червената лента, нали? Всички я носим. Всички сме страдали. Ти кого загуби?

Пръстите ми се обвиват около ключа на Труман. Откъде знае, че съм загубила някого?

— Брат си — отговарям аз.

Той кимва. Очите му са тъжни.

— Моите съболезнования, мосю.

Мосю? Да не мисли, че съм момче? Какво, по дяволите? Тъкмо се каня да му кажа, че не съм, когато той ме пита:

— Кои са останалите на този „Бал на жертвите“? Не разпознавам никого.

„Бал на жертвите“? Нещата стават от странни по-странни. Помня термина „Бал на жертвите“ от посещението си в катакомбите. След края на режима на Робеспиер, тези балове били организирани от аристократи, загубили членове на семействата си под острието на гилотината.

— Това да не е проект на катедрата по история на някой университет? — питам го аз. — Възстановка или нещо такова?

Сега е негов ред да изглежда объркан. Отваря уста да ми отвърне, но преди това някой се провиква:

— Бягайте! Ченгетата!