Дженифър Донъли
Революция (63)

63.

Жул вади бутилка вино от раницата си и я отваря с треперещи ръце. Всички отпиваме от нея.

— Струва ми се, че съм се напикал — казва Върджил и опипва джинсите си.

— Тунелна вода — отговаря Жул. — Беше легнал в локва.

— Това е дори по-лошо.

Бутилката вино отново ни обикаля. Върджил отпива и ми я подава.

— Длъжница си ми — казва ми той. — Спасих живота ти.

— Два пъти — отговарям аз, без да се замислям.

— Какво?

— А?

— Каза „два пъти“.

Насилвам се да се засмея.

— Казах „благодаря ти“.

Той не се смее. Поглежда ме, вдига китарата си от земята и тръгва. Аз също вдигам своята и тръгвам след него. Колкото повече се отдалечаваме от релсите, толкова по-тъмно става. Той вади два фенера от раницата си. Повежда ни, осветявайки пътя с единия. Жул върви най-отзад и свети с другия. Аз също имам фенерче — малко е, но свети много силно. Виджей ми го подари миналата Коледа. Вадя го и започвам да светя в краката си. След около десет минути вървене през тесния тунел, ние спираме пред една ръждясала, мръсна желязна решетка. На земята пред нея има катинар, който е бил прерязан.

— Тунелната полиция постоянно се опитва да ни държи вън — казва Върджи, изритва катинара настрани и отваря решетката. — А ние винаги се опитваме да влезем вътре.

Жул се смее и минава през вратата. Ние тръгваме след него, а Върджил вече върви най-отзад. След няколко метра нещо се чупи под крака ми. Аз изпищявам уплашено. Другите се смеят. Върджил насочва фенера си към земята. Кост.

— Не я докосвай — предупреждава ме той.

— О, добре, че ми каза. Точно това щях да направя — отговарям аз.

— Някои кости са покрити с негасена вар, която пари.

Той вдига фенера и осветява стената на тунела. Която всъщност не е стена, а купчина от черепи и кости. И те не са внимателно подредени като тези, които видях при първото си слизане в катакомбите. Зелени са. И слузести. Някои са слепени с влажен, мръснобял цимент, който се е стекъл надолу по тях и се е втвърдил.

— Сталактити — казва Константин.

— Сталагмити — казва Жул.

— Сталагужаси — промърморвам аз.

След десетина метра стените отново стават от варовик. Но не са сиви като тези, които видях при първото си посещение, а шарени. Защото навсякъде има графити. Рисунки. Репродукции на старите майстори. Оригинални картини. Има една страхотна рисунка на мъж, танцуващ със скелет в брачна рокля.

— Уау, това е много добро — казвам аз и се приближавам.

Другите не спират. Върджил минава покрай мен и поглежда картината.

— Нарисувана е от некрофил — съобщава ми той. — Внимавай за тези типове. Доста често се мотаят тук. Оглеждай се и за продавачи на дрога — обикновено са по двойки и вървят доста бързо. Предпочитат уединението.

Ускорявам крачка, за да ги настигна, но се спъвам в нещо (или може би някой) и се блъскам във Върджил. Той посяга с ръка и ме хваща точно преди да падна на колене. Не мога да видя лицето му. Не знам за какво мисли. Искам отново да го целуна. Искам отново да ме прегърне. Толкова много ми се иска да го направи. Радвам се, че е тъмно. Радвам се, че не може да види това, изписано на лицето ми. Радвам се, че и Кадиджа не може да го види.

— Добре ли си? — тросва ми се той.

— Да — отговарям аз.

— Добре.

Пуска ме. Тунелът завива наляво, след това надясно и после се стеснява. Чувам капане на вода. Земята под краката ни става кална и мека. Стигаме малко поточе.

Върджил спира и осветява стената с фенера си. Някой е написал „улица д’Акерон“ на нея.

— Почти стигнахме — обявява той.

Шарон прескача поточето, след което се пресяга, за да ми помогне. Продължаваме напред. Таванът на тунела става все по-нисък, а стените все по-близо. Зловещо е, клаустрофобично е, но ми харесва. Докато ходя, аз осветявам стените с фенерчето си. Има още рисунки. Виждам лъв. Вълк. Леопард. Тебеширена рисунка на висок, страховит на вид бял мъж. Лявата му ръка е протегната. Сочи.

— Видях тази рисунка по-рано — казвам аз. — При танцуващия скелет.

— Да, имаше я по целия път дотук — отговаря Върджил. — Сочи към купона.

— Откъде знаеш? Как изобщо се оправяш тук? — питам го аз.

— Отначало трябваше да използвам карти. Картата на Жиро, която е направена през четиридесетте. Картата на Титан. Но сега знам пътя наизуст. Идвам тук долу от години.

Няколко секунди по-късно стигаме разклонение. Някой е надраскал нещо върху варовика.

— Вижте надписа на стената! — възкликва Жул и спира да го прочете. Върджил продължава, рецитирайки по памет:

… понякога почти сънувам

живота си като мъдрец,

когато ходил съм по пътеките познати.

Може би самоуверен бях загинал

преди много време; но се бях помолил

за един последен шанс.

Миг преди светлината да угасне

и животът ми да бъде заличен — но не напълно,

защото разпилените останки все още тук блуждаят

като избледнели спомени. И аз отново виждам

целта пред мен.

— Уау. Дълбоко — казва Жул.

— Знаеш ли кой е казал това? — пита развълнувано Константин. — Агент Мълдър. „Досиетата X“. Четвърти сезон. Пети епизод. „Полето, където умрях“. Братовчед ми има DVD-тата.

Върджил изсумтява.

— Какво, умнико? Кой го е казал тогава?

— Робърт Браунинг го е казал. Написал го е. Това е от поемата „Парацелз“.

— Така ме възбуждаш, когато рецитираш поезия — казва Жул и шумно целува Върджил по бузата. Върджил го пропъжда с ръка.

Отново прочитам цитата и ледена тръпка пропълзява по гърба ми, когато осъзнавам, че някои от стиховете са ми познати. Наркоманът от „Клинянкур“ ми ги изрецитира. Сигурно ги бе прочел при едно от сливанията си в катакомбите, за да краде кости и по някаква причина бе решил да ги повтори пред мен, докато се пазарихме за картината. Въпреки това, зловещото чувство отказва да ме напусне. Сякаш по някакъв начин той е знаел, че ще бъда тук и ще ги прочета. Какво всъщност означава това: „И Животът ми да бъде заличен — но не напълно, защото разпилените останки все още тук блуждаят…“ Обръщам се да попитам Върджил дали знае и виждам, че съм останала сама. Те са продължили без мен. Бързам да ги настигна.

Правя го, точно когато поемат по дясното разклонение на тунела. Вървим около пет минути, след което завиваме наляво. Изведнъж виждам светлина в края на тунела — мека, златиста светлина. Чувам музика. Правим още един десен завой и изведнъж се оказваме в голяма стая, осветена от десетки свещи и пълна с хора, които се смеят, пият, говорят и танцуват. Има пънкари и метали. Хипита с кърпи на главите. Спелеолози с лампички на каските си. Рокери. Момиче, което жонглира. Друго се е облякло със саван. Чувам френски, английски, немски, италиански, китайски. Музика от iPod-и. Докато стоя и зяпам с отворена уста, покрай мен минава мъж по бански.

— Добре дошла в „Плажа“ — казва Върджил.

Той започва да поздравява свои познати, като пляска ръцете им, целува ги и ги прегръща. След това ни повежда към огромна каменна маса в средата на стаята, където оставяме багажа си.

— Защо наричат това място „Плажа“? — питам аз.

Той сочи към рисунка на вълна на стената. След което към земята, която не е от варовик, а е покрита с пясък.

— Донесоха го тук преди години. С кофи — обяснява той. — Не рови надолу. Покрива кости.

Натискам плахо с палеца на крака си и се чудя кой ли е отдолу. Интересно как се нареждат понякога нещата. Тази вечер не успях да се самоубия, но въпреки това се озовах в гроб.