Дженифър Донъли
Революция (61)

61.

Редя се на опашка за кулата. Добър избор, сигурен резултат. По-добре от реката. Хората понякога оцеляват, когато се хвърлят в реката.

Туристите около мен говорят и се смеят. Мъже продават фалшиви ролекси, шалове и ключодържатели. Музиката, която чух по-рано, сега е по-близо. Груба, дива и красива. Оглеждам се за музикантите, но не ги виждам в мрака.

Опашката се премества напред и аз с нея. Музиката спира. След няколко минути стигам гишето, където продават билетите. Вадя портфейла си, но охранителят ми казва, че не мога да се кача — не и с китарата.

— Трябва да я оставите, ако искате да се качите — казва ми той.

Питам го къде мога да я оставя.

— Това не е летище, тук няма място за багаж — отговаря той.

Прави ми знак да се махам. Хората зад мен започват да недоволстват. Мъжът, който взима парите, ми казва да отстъпя настрана. Някакво момиче ме прережда.

Изведнъж чувам друг глас.

— Ей! Ей, Анди!

Обръщам се. Виждам Върджил, който едва си поема дъх. На няколко метра зад него стоят Жул, още две момчета и едно момиче.

— Здрасти.

— Здрасти — отговарям аз.

— Не трябваше ли вчера да летиш за вкъщи? Какво правиш тук? Тази вечер да не си турист?

Заставям се да се усмихна и пренебрегвам първите два въпроса.

— Да. Тази вечер съм турист. Ти какво правиш тук? Защо не си в таксито си?

— Понеделник ми е почивният ден — отговаря той.

— Госпожице, бихте ли се махнали от опашката, ако обичате? — казва охранителят.

Подчинявам се, чувствайки се прокудена.

— Досега свирехме.

— Това сте били вие? — питам аз. — Звучеше добре. Хареса ми валдхорната.

— Мерси. Жалко, че и туристите не мислят така. Тази вечер не са особено щедри, а стана твърде студено, за да висим навън. И без това след малко имаме ангажимент. За който ще ни платят. Ще свирим на един купон. — Той побутва крака ми със своя. — Ела с нас. Ще пуснем шапката. Ще вземем още повече пари с две момичета в групата.

— Върджил! Хайде! — провиква се един от приятелите му.

— Един момент! — крещи в отговор той.

Не искам да говоря повече. Искам да си ходя. Веднага.

— Вземи я — казвам аз и му подавам китарата. — Не мога да я взема със себе си, а не искам просто да… да я оставя тук.

— Не мога. Трябва да тръгвам.

— Не се притеснявай. Не трябва да ме чакаш. Просто я вземи.

— Но как ще ти я върна?

— Не знам. Някак си.

Аз гледам към хоризонта, а не към него, но той застава пред мен и ме кара да го погледна. Вече не се усмихва.

— Не си сериозна, нали?

— Хайде, човече — казва някой и го дръпва за ръкава.

Приятелите на Върджил се приближават. Той иска да ми каже още нещо — разбирам това по изражението на лицето му. Но някой казва:

— Кой е това?

Върджил е принуден да ни представи. Запознавам се с Константин, разчорлен и слаб и с големи бели зъби. Шарон, който държи тромпет. Кадиджа, красивото момиче от „Реми“. Вече познавам Жул. Няколко пъти промърморвам „здрасти“. Болката ме изяжда отвътре.

— Идваш ли? — пита Шарон.

— След минутка — отвръща Върджил и ме поглежда.

— Това е! — вика охранителят. — Няма място за повече.

Обръщам се. Той затваря вратата на асансьора.

— Не! Чакайте! — крещя аз. Хвърлям китарата към Върджил и хуквам към гишето. Пляскам парите си на тезгяха. — Моля ви!

— Затворено е — казва мъжът в гишето.

Поглеждам часовника си.

— Но сега е единадесет. Кулата затваря в единадесет и четиридесет и пет. Така пише на табелата.

— Кулата затваря в единадесет и четиридесет и пет, това е вярно. Но последният асансьор тръгва в единадесет.

— Моля ви, само още веднъж — казвам аз и бутам парите си към него.

Той ги бута обратно.

— Съжалявам.

Хуквам към вратата, стискаща парите в ръка, и моля охранителя да ме пусне. Той вдига ръка като катаджия, след което затваря вратите на асансьора.

— Трябва да се кача! — крещя аз. Вече му се моля. Умолявам го. Размахвам парите си пред лицето му. Предлагам му още. Хората в асансьора ме зяпат втренчено. Започвам да плача.

— Не ставайте смешна. Кулата няма да отиде никъде. Елате утре — казва охранителят.

Но не мога да чакам до утре. Болката е твърде силна. И никога няма да спре. Само ще се влошава. Охранителят натиска едно копче и асансьорът започва да се издига. Аз плача. Хлипам. Свличам се на колене и започвам да удрям главата си във вратата.

— Спрете! Незабавно! Или ще повикам полиция — предупреждава ме охранителят.

Усещам ръце, които ме хващат под мишниците. Повдигат ме. Ръцете на Върджил. Той ме изправя на крака и двамата се отдалечаваме от вратата. Приятелите му са с него. Очите им са станали големи като паници.

Константин взима една брошура от щанда до билетното гише. Приближава се до мен, усмихвайки се плахо, и ми я подава.

— Лувърът също е интересен — казва той. — Има много, много произведения на изкуството.

— „Сакре-Кьор“ е невероятно красив — обажда се Шарон.

— Трябва да посетиш площад „де Вож“ — добавя Жул.

— Може би обичаш да пазаруваш? — казва Кадила. — Трябва да отидеш в „Ле Бон Марше“. Там има страхотни бижутерийни магазини.

Смея се. Това, което излиза от гърлото ми, звучи тъжно и ненормално.

— Мерси — казвам аз. — Ще отида. Беше ми приятно да се запозная с всички вас. Извинявайте за ужасната сцена.

Понечвам да се отдалеча, но Върджил ме грабва за ръката.

— Няма начин. Идваш с нас. Да тръгваме — казва той. Виждам тревогата в очите му.

Дарявам го с нескопосана усмивка.

— Не се тревожи. Наистина. Сега съм по-добре. Просто… просто пих много кафе.

Отново се опитвам да им обърна гръб, но той не пуска ръката ми.

— Не мога да дойда с теб, защото имам ангажимент и не мога да го отменя. Имам нужда от парите. Те имат нужда от парите — казва той, сочейки приятелите си с палец. — Така че идваш с мен.

— Не.

Той клати глава. Псува ме. Красивите му очи вече са пълни с гняв. Изведнъж се навежда над мен и прошепва:

— Искаш ли да те нося на ръце? Защото ще го направя.

Не казвам нищо, но спирам да му се дърпам.

Константин ме поглежда, след което поглежда Върджил.

— Сега тръгваме ли? — пита плахо той.

Върджил избърсва сълзите от лицето мис ръкава на блузата си.

— Да, Тино — отговаря той. — Тръгваме.