Дженифър Донъли
Революция (6)

6.

— Хей Ард! Къде е мама? — крещи през улицата Тили Епгцайн, последна година в „Слейтър“.

— Възстановява се — вика в отговор Арден и премята русата си коса.

Арден крачи към дома си в този прекрасен съботен следобед и привлича погледите на всички с дългите си крака, страхотния си загар, велурените си ботуши и много късата си поличка. Носи голям колан с лъскава катарама, върху която пише „Прада“, което преведено от италиански означава „неуверена“. Току-що е излязла от магазинче с диетична кола, пакет цигари и бутилка „Евиан“. Първите две са нейният обяд, минералната вода е за нейния бонг. Защото чешмяната вода е тооооолкова отровна.

— Ботокс или изтрезвителното? — крещи Тили.

— Изтрезвителното.

Майките, които си правят ботокс, могат да са много досадни. Инжекциите не отнемат много време. Половин час при пластичния хирург, след това малко шопинг и се връща вкъщи, за да прекъсне купона ти. Много досадно, наистина.

Майките, които трябва да ходят в изтрезвително, са доста по-удобни. Обикновено това означава полет до Калифорния, хидротерапия, юрти, парен градински чай и сълзливи разговори с детето вътре в нея. Болезнено, да, но за предпочитане пред сълзливи разговори с истинското й дете.

— Супер! Купон у вас?

— Не мога. Експертът по фън шуй е вкъщи в момента. Кармата ни е тотално блокирана, нали разбираш?

Само в Ню Йорк.

— Но Ник е поканил няколко човека тази вечер — казва тя.

Тили прави знака за ОК и изчезва в студио за йога.

Ник е приятелят на Арден. Той също учи в „Св. Анселм“. Аз продължавам да ходя след нея, на достатъчно голямо разстояние, за да няма възможност да ме заговори, когато виждам как Ник излиза от „Фалафелите на Мабрук“, грабва я и я целува дълго и влажно.

Пълното му име е Ник Гуд, но би трябвало да е „Невинен до доказване на противното“, заради десетките пъти, когато адвокатът на баща му е трябвало да казва тези думи пред съдия. За шофиране в нетрезво състояние. Притежание на наркотици. Повръщане в „Старбъкс“ в три поредни сутрини. И за уриниране от върха на пързалката на детската площадка на улица „Пиерпонт“. Англичанин е. Баща му и доведената му майка, сър и лейди Гуд, отглеждат папагали.

Рошавите къдрици на Ник проблясват в златно на зимното слънце. Долната половина на лицето му е потъмняла под набола брада.

Носи ботуши, шотландска поличка и тениска с дълги ръкави. Не носи палто, въпреки че е декември. Красивите хора не се нуждаят от палта. Аурите им ги топлят достатъчно.

Забелязва ме, когато отлепя муцуната си от тази на Арден. Пресяга се и ме хваща за ръката. Започва да пее, обезобразявайки „Искам сладко“:

— „Знам момиче, което е жилаво и сладко… Толкова е вкусна, че нищо не може да й се опре… искам… искам Анди…“

Гласът му е красив, гласпапирово ръмжене, от което на момичетата им се подкосяват краката. Смърди на дим и вино. Изведнъж спира да пее и ме пита дали искам да дойда на купона му.

— Ники! — изквичава Арден от тротоара, разтревожена.

— Споко, Ард — отвръща той през рамо.

Взима торбите, които нося, и ги оставя на тротоара. В едната има сандвичи. В другата — седемнадесет различни тубички синя маслена боя. Мама все още се бори с очите на Труман. Тази сутрин пощуря по въпроса. Единственият начин да я успокоя бе да й кажа, че сигурно няма подходящите бои и по тази причина не може да нарисува очите както трябва. След това трябваше да й обещая, че ще отида до „Пърл Пейнт“, за да й купя нови.

Ник взима ръката ми в своята и докосва челото си в моето.

— Ела на моя купон. Все пак съм с благородническа кръв, а ти си просто една крепостна селянка и трябва да правиш това, което ти казвам. Ще свириш на китара. Ще ме забавляваш. Животът ми е толкова скучен, че бих заплакал — казва той.

— Уау, какво предложение. Шут в двора на буржоазията.

— Хайде, секси зверче такова. Проклета малка вещица с черно сърце и остър език, от който капе киселина. Ти си единственото интересно момиче в Бруклин.

Клатя глава.

— Колко си пушил днес? Килограм?

— Моля те, ела. Искам да дойдеш — увещава ме той. Устните му се докосват до моите. Опитва се да ме целуне.

Лоша идея. Най-лошата. Блъскам го назад.

— Пич, стига. Не съм радикио.

— Какво?

— Радикио. Нали знаеш? Онази гнусна червена маруля? Всички тези богини, с които спиш, Ник, са те преситили. Ял си твърде много сладко и сега искаш нещо горчиво.

Ник се кикоти неудържимо. Тревата прави всичко да звучи смешно. Дори Дейвид Летерман.

— Трябва да тръгвам — казвам аз и се освобождавам от него.

— Анди, почакай.

Но не чакам. Не мога. Не мога повече да стоя на улица „Хенри“, защото спомените се връщат. Той не помни много. Или поне така казва. Но ми се струва, че помни всичко и затова постоянно е напушен.

Правя десет крачки надолу по тротоара, преди да извика след мен:

— Ще извадя китарата на кръстника ми.

Уау. Тежката артилерия. Дядо му се казва Кийт Ричардс.

Обръщам се.

— Какво искаш от мен, Ник? — питам го.

Тонът мие остър.

— Прекрасна е — казва той. — Използвал я е, когато е написал „Angie“.

— Какво искаш? Не е секс. Пускат ти достатъчно. Не са наркотици. Имаш повече хапчета от аптека. Имаш нужда от помощ с домашното по френски? Това ли е?

— Подари ми я миналия месец. Когато бях в Англия — отговаря той. Говори тихо и меко. Умолително.

Почти я казвам на глас. Почти я изплювам в лицето му, думата, която иска да му кажа — прошка. Но след това мъглата от марихуаната се вдига, очите му срещат моите и аз виждам болката там. Така че не казвам нищо. Ще го оставя да се прави на мил с мен. Не е това, което иска, но е най-доброто, на което съм способна в момента.

— Будалкаш ме — казвам му аз. — Не е на чичо Кийт. Купил си я в еВау.

Усмихва се.

— Не те будалкам. Не съм я купувал — отвръща той.

— Така ли? Каква марка е? — питам аз, опитвайки се да го хвана в лъжа.

— Марката? Ами… ъъъ… „Фендер Бендер“. Не, май е „Пол Гибсън“ или нещо такова… някакъв стратобластър. Мамка му, не знам каква марка е. Но е негова, кълна се. Ако искаш ще му звънна и той ще ти каже. Подари ми я. Ако дойдеш, ще ти дам да посвириш на нея.

— ОК. Ще дойда.

Взимам торбите си, казвам му чао и минавам покрай Арден. Ако погледите можеха да убиват, щях да съм се изпарила.

— Благодаря за поканата — казвам й.

Дори не си помисля да ми отговори. Пази цялата си злоба за Ник.

— Защо не я покани на среща направо тук, на тротоара, Ники? Искаше ти се, нали? Всеки можеше да види това!

— Защо не млъкнеш малко, а? Главата ме боли от теб — отвръща Ник.

Ах, млада любов!

Усмихвам се и завивам по улицата си. Може би тази зимна ваканция нямаше да е толкова ужасна. Все пак решавам да звънна на Виджей и да го поканя да дойде с мен. Бих дала всичко на света да посвиря на тази китара, но купонът на Ник предлагаше и други интересни възможности: отегчени богаташчета, завистливи момичета, алкохол и наркотици и може би дори някой зареден пистолет.

Ако имам късмет.