Дженифър Донъли
Революция (59)

59.

1-ви юни, 1795 г.

— Защо, врабче?

Това е Орлеан.

Отварям очи, но не го виждам. Болката е заслепяваща. В катакомбите съм. Седя в локва от собствената си кръв, облегната на една стена. Бях застреляна от един страж.

— Защо направи това? — пита ме той. — Убиха те.

— Защото… защото едно време…

Искам да му кажа. Да опиша истината.

Докато все още мога. Истината за революцията. Не тази, която направиха в Париж през 1789 г. Тази, която направиха в мен. Но не мога да говоря. Болката не ми позволява.

Орлеан се смее тихо. Вече го виждам. Кръв и коприна. Очи, черни като нощта. Навежда се над мен. Дъхът му ухае на дъжд.

— Защото едно време какво? Имало едно време? Имало едно време крале, които се сражавали с дракони и слугини, които танцували със стъклени пантофи. Имало едно време принцове, които успявали да избягат от тъмниците си.

— Не. Чуй. Моля те, чуй ме…

Той цъка с език.

— Приказките не ти вършат работа. Никога не е имало „едно време“. Никога не е имало добър ловец. Нито мила кръстница.

Има го само вълкът. Сега той е станал толкова смел, че крачи по улиците на Париж и чисти зъбите си с бебешко ребро. Нищо не се променя, врабче. Не виждаш ли това? Светът продължава да се върти и ще бъде толкова глупав и жесток утре, колкото е бил днес.

И въпреки че треперя от болка, гърча се от болка и хлипам от болка, аз се смея. Защото вече знам. Знам отговора. Знам истината.

— О, мъртвецо, ти грешиш. Не виждаш ли? Светът продължава да бъде глупав и жесток, но аз…

И написаното свършва. Просто свършва.

Това, което е искала да ми каже, липсва.

Няма отговор. Няма обяснение. Няма истина. Нищо.

Не знам дали е оцеляла или е умряла. Не знам как свършва историята й и никога няма да науча.

Знам само това, че преди много време едно малко момче е умряло в Париж, само в своята тъмна, мръсна килия. И едно друго момче е умряло на една улица в Бруклин, малкото му телце окървавено и прекършено като цвете.

Докосвам петното кръв с пръсти. Кръвта винаги потъмнява. На хартия. На дрехи. На асфалт. След това затварям дневника.

Мислех си, че във всичко това е имало смисъл. Мислех си, че в тези страници ще намеря нещо повече от тъга, кръв и смърт.

Но няма нищо друго. И отчаянието, което е винаги там, пуснало корени дълбоко в сърцето ми, изведнъж разцъфва в нещо толкова огромно, черно и задушаващо, че не мога да дишам.

Изправям се, пъхам дневника в калъфа при старата китара и го оставям незаключен на масата в трапезарията, където Джи със сигурност ще го види. Събирам нещата си. Якето и чантата си. Собствената си китара.

Оказва се, че знам как свършва историята.

Както тази на Алекс, така и моята.

Знаела съм през цялото време.