Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Revolution, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Емил Минчев, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и начална корекция
- Silverkata(2020)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Epsilon(2020)
Издание:
Автор: Дженифър Донъли
Заглавие: Революция
Преводач: Емил Минчев
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: Артлайн Студиос
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска (не е указана)
Редактор: Мартина Попова
ISBN: 978-954-2908-85-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13321
История
- —Добавяне
58.
Обръщам на следващата страница. Има само още една дата. Само една. Последната. Тя е 1-ви юни, 1795 г.
И страницата е изцапана с кръв.
— Не — казвам аз и затварям дневника. — Не.
Каква глупачка бях, че се бях надявала. Грозното петно на кръвта. Кръвта на Алекс. Предчувствам, че се е случило нещо ужасно. Стражите са я заловили, сигурна съм. Била е притисната до стената и са я ранили, но е оцеляла достатъчно дълго, за да опише събитията в дневника си. Какво ли е написала? Дали бе умряла в агония? Сама? Дали бе умряла за нищо?
Отново поглеждам петното и осъзнавам, че дневникът се тресе. Не, не е дневникът. Това са ръцете ми. Цялото ми тяло. Хапчетата, които взех, когато станах, не ми действат. Отивам в банята, грабвам шишенцето и глътвам още едно, след което крача из стаята, чакайки да ми подейства.
Десет минути по-късно се чувствам още по-лошо. Хапчетата не правят нищо. Поглеждам ръцете си. Продължават да треперят. Чувам буботене в главата си. Буботене, което прераства в рев. Звучи като земетресение. Болката е сеизмична. Ще ме тресе, докато не се разпадна на парчета. Трябва да ходя. Трябва да отида някъде. Където и да е. Трябва да изпреваря земетресението.
Стоя в антрето и се чудя къде да отида, когато чувам стъпки на площадката отвън, гласове и ключ, който влиза в ключалката. Татко и Джи.
— Здрасти — казвам аз, опитвайки се да звуча нормално.
— Здрасти — отговаря татко.
— Здравей, Анди — казва Джи.
Той изглежда ужасно — уморен, измачкан и със зачервени очи. Зад него пристъпва странен тип. Той носи тъмен костюм и слънчеви очила, а в едното му ухо има слушалка. Виждам как бицепсите му издуват ръкавите на сакото. Кимва ми. Не се усмихва. Татко хвърля няколко папки на масата в коридора и пуска куфарчето си на пода. Сваля пуловера си и също го пуска на пода.
— Ъъъ… татко? Кой…
— Това е Бертранд. От френските тайни служби — казва той и отваря вратата на килера.
— Тайните служби? Не разбирам. Какво стана?
Той вади един синьо сако от килера и го облича.
— Финализирахме резултатите. На сърцето. Тази сутрин — отговаря той. — И след това някой разпространи информацията. След около час в интернет ще настане ад. Всичко се прецака.
— Президентът иска да бъде държан в течение — добавя Джи. — Незабавно. Не иска да научи информацията от CNN. Изпрати кола за нас. След това трябва да отидем на пресконференцията в „Сен-Дени“. Тръстът отчаяно се опитва да овладее положението.
— Чакай… как изобщо стигна дотук, Джи? — питам аз. — Летищата са затворени.
— Шофирах.
— От Германия? — питам невярващо аз.
— Тръгнах вчера сутринта. Влаковете бяха претъпкани, така че наех кола.
— Анди, виждала ли си жълтата ми вратовръзка някъде? — пита татко.
— Тук е — казвам аз и я грабвам от дивана. Той я взима и вдига яката си. Джи влиза в банята и се появява след около минута, също облякъл сако и вратовръзка.
Докато ги гледам как се лутат наляво-надясно, аз се опитвам да събера смелост да попитам това, което просто трябва да знам.
— Татко?
— Ммм? — казва той, борейки се с вратовръзката.
— Сърцето негово ли е?
— Да — отговаря той.
„Не“, мисля си. „Моля те, не“.
— Сигурен ли си? — питам го.
Татко оплесква възела, псува и започва отначало.
— Ние… аз и другите двама генетици… изследвахме митохондриалната ДНК на пробата… нали знаеш какво е митохондриална ДНК? — казва той. — Тя се наследява единствено от майката и предава майчината линия непроменена, което прави проследяването по-лесно, отколкото ДНК, която може да е дошла от всеки един от двамата родители…
— Да, знам това — прекъсвам го нетърпеливо аз.
— Е, ние сравнихме митохондриалната ДНК от сърцето и митохондриалната ДНК, извлечена от живите родственици на Мария-Антоанета и открихме пълно съответствие. Освен това сравнихме данните, получени от сърцето с ДНК проби, извлечени от косата на Мария-Антоанета и косите на две от сестрите й. Открихме съответствия и в трите проби.
— Това какво означава?
— Означава, че сърцето е принадлежало на дете, свързано по майчина линия с рода Хабсбург — рода на Мария-Антоанета.
— Значи това е… твоето мнение?
— Това е научен факт.
— Но Мария-Антоанета е имала няколко деца. Откъде знаеш, че сърцето не е било на някое от другите?
Джи ми отговаря:
— Защото сърцето е твърде голямо, за да е принадлежало на Софи-Беатрис, която е починала малко след първия си рожден ден — казва той. — Твърде малко е, за да е принадлежало на Мари-Терез, която впоследствие била освободена от Кулата и умряла на старини.
— Ами Луи-Жозеф? По-големият брат на Луи-Шарл? Той е починал на младини — казвам аз.
— Така е. Но е починал преди Революцията и погребението му е било кралско. Традицията повелявала, че сърцето трябвало да се извади, за да бъде балсамирано. То е било разрязано и натъпкано с билки. Нашето сърце не е било балсамирано. Не може да е принадлежало на Луи-Жозеф.
Последната ми надежда догаря като въглени в забравено огнище.
— Ами братовчедите? Нали Мария-Антоанета е имала сестри? Те сигурно са имали деца, нали така? Не е ли възможно сърцето да е принадлежало на едно от тях?
— Имало е хабсбургски братовчеди, да — отговаря бавно Джи. Изглежда разтревожен. Струва ми се, че е доловил отчаянието в гласа ми. — Но всички те са били кралски синове и щерки и са живеели в други държави. Това, че по някакъв начин сърцето е било откраднато, запазено и донесено в Париж и че всички хора, замесени в неговото сложно и трудно пътуване до „Сен-Дени“ са лъгали… ами, просто ми изглежда невъзможно, Анди. Нищо в историята не загатва, да не говорим за това да подкрепя, подобна теория. Сърцето е принадлежало на Луи-Шарл.
— Сигурен си, Джи… напълно сигурен?
— Да, сигурен съм.
— Татко?
— В ролята си на учен, аз не мога…
— Просто за момент си представи, че не си, ОК? — казвам аз. Вече всички чуваме отчаянието в гласа ми. Или по-скоро истерията. И аз не мога да я овладея.
— Че не съм какво?
— Учен. Представи си, че си човешко същество. Поне веднъж.
— Анди — отговаря той. — Какво има? Какво е…
— Сигурен ли си? — питам го.
Той ме поглежда безмълвно и изведнъж в очите му просветва разбиране.
— Ако съдех единствено по историческите данни, с които разполагаме, нямаше да бъда сигурен, не. Както двамата с Джи чудесно знаете. Но съдейки по неопровержимите научни доказателства, комбинирани с историческите обстоятелствени доказателства… трябва да кажа… да, вярвам, че сърцето е принадлежало на Луи-Шарл. Като учен… и като човешко същество… вярвам в това. Съжалявам, Анди. Струва ми се, че си се надявала на друг отговор.
Чувствам се куха. Изкормена. Изпразнена.
— Доктор Алперс, професор Ленотре, ако обичате — обажда се Бертранд.
Джи грабва куфарчето си и излиза. Татко е по петите му. Той се обръща на прага и ми казва:
— Ще се прибера вкъщи след пресконференцията. Около седем. Тогава ще се видим. Ако искаш можем да излезем да хапнем нещо.
Вратата се трясва и той изчезва.
Отивам да взема дневника на Алекс. Остава още една страница, а в мен догаря последната малка свещ. Последната.
Може би е успяла да се спаси. Сигурно е спряла да изстрелва ракети след смъртта му. Сигурно е спряла да рискува живота си. Спряла е да бяга. Може би кръвта на страницата е от някаква контузия. Била е ранена, но е оцеляла, както бе направила преди. И някак си бе успяла да се спаси.
Отварям дневника за последен път и започвам да чета.