Дженифър Донъли
Революция (47)

47.

Баща ми седи на масата и закусва, напълно облечен. Вдига глава от лаптопа си, когато влизам.

— Анди? — казва той. — Мислех, че спиш в стаята си. Къде си била?

— Излязох да гледам изгрева.

Поглежда ме така, сякаш му казах, че току-що са ме приели в Харвард.

— Наистина? — пита той.

— Наистина.

— Това е страхотно, Анди. Радвам се, че си го направила.

— Да, беше приятно.

Беше най-приятното, най-невероятното нещо, което ми се бе случвало. Но свърши. И единственото нещо, което искам да направя сега, е да легна и да се свия на топка.

— Аз пък излязох да купя кроасани — казва той. — Искаш ли? Има и кафе.

— Не, благодаря, татко. Много съм изморена. Смятам да си лягам. Искам да поспя още малко. Днес трябва да посетя къщата на Малербю. Да поработя още малко върху дипломната работа. До довечера ще съм готова. С плана и с увода. Ти вкъщи ли ще си?

— Да. Може да се прибера късно, защото цял ден ще съм в лабораторията, а после ще ходя на вечеря, но след това се прибирам. Наистина ли ще го направиш, Анди?

— Какво да направя?

— Наистина ли ще си готова с плана и увода до довечера?

— Да. Съвсем малко ми остава. Но ми трябват още няколко снимки. Затова ще ходя в къщата.

— Това е прекрасно. Толкова се гордея с теб. Може би пътуването не беше толкова лоша идея, а?

Усмихвам му се. Усилието почти ме довършва.

— Да, може би — казвам аз.

Влизам в спалнята си, затварям вратата и сядам на леглото. Отварям чантата си и вадя телефона. Ще му се обадя. Ще му кажа, че съм сбъркала. Ще му кажа, че искам да остана тук, с него.

Но се сещам за това, което каза той — че съм тъжна и сърдита. И знам, че това е само една малка част от истината. Как да му кажа за болката? И за хапчетата, които гълтам като тик-так? Как да му кажа, че понякога ми е трудно да стоя настрана от бреговете на реки и ръбовете на покриви? Как да му кажа за това, което се случи?

Не мога, така че не го правя.

Лягам и се опитвам да заспя, но и това не мога да направя. Не мога да спра да мисля за Върджил. Решавам да се приспя с няколко песни — нали iPod-ът ми вече е в мен. Но после осъзнавам, че музиката ще ме накара да мисля за Върджил дори повече.

Посягам към нощното шкафче и дневника на Алекс.

 

 

16-ти май, 1795 г.

Мъртвите са навсякъде около мен.

Те се блъскат и бутат по улиците като домакини на пазара. Бродят из града, мълчаливи и самотни. Кръжат около хората и местата, които са ги правили щастливи приживе.

Погледнете децата от семейство Ноайл, излезли на разходка със своя възпитател. Това, което вее косата на малкото момиченце, не е вятърът, а дъхът на нейната мъртва майка. Погледнете розовите храсти покрай алеята на кралицата — виждате ли как се поклащат? Антоанета отново е закачила полите си. Погледне кафене „Фой“. Виждате ли онази сянка на прозореца? Това е Демулен. Преди много време той скочил на масата и накарал цял Париж да щурмува Бастилията. Сега стои отвън, с длани, притиснати в стъклото, и плаче.

Ето го Мирабо, който носеше копчета със скъпоценни камъни на палтото си, докато децата на Париж носеха дрипи. Дантон, нашата последна надежда, който се залива от смях на път за гилотината. И Робеспиер Неподкупният, който ни обича толкова много, че отрязва главите ни, за да не ни тормозят твърде много мисли.

Не ги ли виждате?

Късно снощи, докато бях навън със своите ракети, аз видях друг. Не обречена кралица или пламенен революционер, а призрак, който ме обичаше — баба ми. Тя седеше под една улична лампа и в едната си ръка държеше игла, а в другата конец.

— Бог се нуждае от мен, Алекс — рече тя. — Ангелите му са останали без глави. Ако ще да ми отнеме цяла вечност, ще зашия всяка една от главите, които това лайно Робеспиер отряза. Освен това няма да има нужда от панделки и яки. Не и когато аз се заема с нещата. Няма човек в Париж, който да можа да скрива шевове по-добре от мен.

— Имат ли златни конци в рая, бабо? — питам я аз.

— Това, от което имам нужда, са здрави копринени конци от Арас.

В краката й имаше кошница. Тя бръкна вътре и извади главата на млада жена. Маркиза. До смъртта си се е обличала в бурбонско бяло, но сега носи трикольора — бели бузи, сини устни и червена кръв, стичаща се от врата й. Да живее Революцията.

— Следващата глава ще бъде твоята — каза баба ми. — Ще се търкулне в кошницата като кална ряпа.

— Само ако ме заловят.

— Ще го направят — обади се друг. — Не можеш вечно да им се изплъзваш.

Орлеан. Мъртъв от две години, но все така бляскав в коприни и дантели. Отиде да го гилотинират сякаш отиваше на бал.

— Ще ги надживея — казах му аз. — Не надживях ли теб?

— Върви. Сега. Преди стражите да те видят.

— Не мога. Имам работа при кулата.

— Това е лудост!

— Не, това е театър, господарю — отговарям аз. — Точно според вашите инструкции.

И тогава, сякаш рецитирах Шекспир в „Кралския дворец“, аз започнах да пея:

Тихо! Всички да мълчат! Всички да седнат и да стоят мирно.

Изпратете слугите си за още стриди, ако искате.

Намигнете на любовницата, изпикайте се на пода и това е.

Защото е време за Пролога, където ви казвам какво предстои.

Трагедия в пет действия — революция, контрареволюция, дявол, терор и смърт.

Някой слуша ли ме? Или просто хабя дъха си?

— С момчето е свършено — каза Орлеан. — Остави го да умре. Или ти ще умреш.

— Той е жив, сър! — извиках аз.

— Кой е там? — провикна се някой от другия край на улицата. Този не беше призрак и останалите млъкнаха. — Кой си ти? Говори!

— Аз съм момичето на Ле Мо, гражданино! — извиках аз. — От улица „Шарлот“. Водя невръстния му син при доктора. Жена му почина днес следобед. Туберкулоза. Страхуваме се, че и бебето е болно. Погледнете… погледнете тук…

Хуквам към него, тичайки така, сякаш вече съм изтичала няколко километра — залитам, краката ми се преплитат и едва си поемам дъх. Престаравам се. Винаги е така, когато се страхувам. Оставям лампата на земята и посягам към кошницата, преструвайки се, че ще дръпна лененото покривало. Тя е покрита с капки кръв. Преди минути срязах дланта си с кухненски нож и нарочно оставих кръвта да се стича върху покривалото.

Мъжът рязко отстъпи назад, уплашен от това да не се зарази.

— Махай се! Веднага! — извика той и махна с ръка. — Да живее републиката!

— Да живее републиката! — отвърнах аз и бързо се отдалечих.

Започнах да говоря на бебето, докато вървях надолу по улицата, но то не ми отвърна нищо. Не можеше, защото не беше от плът, а от дървени въглища, барут, восък, хартия и памук.

Има една къща на улица „Шарлот“. Влязох в двора с ключ, който купих от дъщерята на хазяина за две сребърни лъжици, които откраднах от Орлеан.

Изкачих каменните стъпала до последния етаж. Там има една тясна врата. Събрах полите си и излязох на покрива. Наклонът бе стръмен. Движех се като торен бръмбар, бутайки кошницата пред себе си, стиснала дръжката на лампата между зъбите си. Точно под върха имаше един ред комини. Подпрях се на тях и вдигнах покривалото от кошницата.

В нея имаше две дузини ракети и две дузини подпори, за да могат ракетите да бъдат насочвани. Наведох се над лампата и започнах да пъхам ракетите в подпорите една по една. След това ги облегнах на комина.

Не виждах кулата в мрака. Но знаех, че е там. И знаех, че той е там — едно дете, сломено от мизерията и самотата.

Църковна камбана отбеляза два часа. Избърсах очите си. Сълзите могат да навлажнят барута.

Взех първата ракета и забих подпората в процеп между керемидите. Взех свещ от кошницата, запалих я с помощта на лампата и докоснах с пламъка фитила на ракетата. Тя се изкашля. След това изсъска и излетя със свистене.

Зачаках със стиснати юмруци. Последва трясък, който продъни небето — беше по-пронизителен от бумтежа на оръдие. Много прозорци се счупиха. Птици излетяха от гнездата си. Жена изпищя. И изведнъж черната нощ изчезна, прогонена от ослепителна светлина.

Грабнах втора ракета. Забих подпората между керемидите. Запалих фитила. След това още една. И още една. Все по-бързо и по-бързо.

— Не са ми останали песни за пеене, Луи-Шарл — казах аз. — Нито игри за играене. Но мога да ти дам това — тази светлина.

Ще обсипя града със злато и сребро за теб. Ще раздробя черната нощ на парчета, ще я разкъсам, ще я пробода с милиони звезди. Обърни гръб на мрака, на лудостта, на болката.

Отвори очи. И знай, че съм тук. Че те помня и се надявам.

Отвори очи и виж светлината.

 

 

18-ти май, 1795 г.

Тази вечер не смея да излизам. Бонапарт е удвоил патрулите, надявайки се да ме залови. Бесен е заради последното ми представление. И нищо чудно, защото то бе великолепно. Не трябва да позволявам да ме заловят. Ще чакам. Ще седя на масата си във „Фой“ и ще сърбам супата си, самото олицетворение на добросъвестен гражданин. И ще пиша.

Сега се връщам назад. Към 1791 г. Към Тюйлери. След като прекара две нещастни години там, гледайки как революционалистите стават все по-силни, кралят реши да избяга от двореца, от Париж и от своите поданици. В началото на лятото, когато времето се оправи и пътищата изсъхнат от постоянните дъждове. Кралят реши да избяга в Монмеди, на границата с австрийските низини. Там, с помощта на верния маркиз дьо Бойе, щеше да събере армията си.

Планираха да напуснат Париж посред нощ — кралят, заедно с цялото му семейство. Мадам Турзел, кралската гувернантка, щеше да се представи за рускиня с благородническо потекло. Луи-Шарл и сестра му щяха да бъдат нейните деца. Кралицата щеше да играе ролята на гувернантка, а кралят щеше да е дегизиран като камериер. Всичко бе уредено с помощта на брата на кралицата Леополд Австрийски, на шведския посланик граф Ферсен и на една дузина прислужнички и стражи. И на мен.

През цялата пролет на 1791 г. аз носех монети и скъпоценности, обвити в парчета плат и натъпкани в бричовете ми, с които купувах неща, необходими за бягството на кралското семейство от един файтонджия, един коняр и една шивачка. Успях да внеса тайно в двореца една обикновена черна рокля за кралицата, ленена жилетка за краля и рокля за Луи-Шарл, който щеше да бъде дегизиран като момиче. Не знаех кога ще бъде бягството. Това знаеха само неколцина.

— Не казвай на никого какво правиш — заръча ми кралицата, — дори на хора, които още ни обичат, защото някой прислужник или камериер може да те чуе. Има шпиони навсякъде. Обещай ми, че няма да казваш на никого. Животът ни зависи от това.

Тя извади една Библия и ми нареди да сложа ръката си отгоре.

— Закълни се в мен — каза тя, — и в Бог.

Цялата започнах да треперя. Как можех да го направя? Как можех да се закълна в Бог да не казвам нищо, когато бях обещала на дявола да му казвам всичко? Но ако откажех да го направя, кралицата щеше да разбере, че съм шпионин.

Трябваше да излъжа някой от тях двамата — но кого? Орлеан или кралицата? Ако Орлеан разбереше, щях да си изпатя. Ако разбереше кралицата, щях да загубя благоразположението й. Сега тя бе затворник и нямаше такава власт, каквато бе имала преди, но това можеше да се промени.

Сложих ръка върху Библията и се заклех. Бях решила какво да правя. След като Орлеан научеше за бягството на краля, той щеше да ме разпита. Щях да се престоря на точно толкова шокирана, колкото е той и щях да му кажа, че не съм знаела нищо, че не съм видяла нищо и не съм чула нищо. Щях да му кажа, че кралят и кралицата не са ме държали в течение на плановете си и ако някой от прислугата е участвал в заговора, трябва да са му платили много добре, защото никой не ми бе казал каквото и да било.

„Ще успея да го заблудя“, казах си аз. „Актриса съм, нали така?“ Орлеан ще ми повярва. Може би дори няма да ме разпитва. Нали самият той каза, че мисли доброто на краля, така че когато разбере, че той и семейството му са се спасили, би трябвало да се зарадва.

Всяка нощ се срещах с Орлеан в покоите му и му докладвах. И всяка нощ го лъжех. Лъжех и други — Демулен и Марат, Дантон, Робеспиер, Коло Дербоа^[1], Д’Еглантин^[2] и техните главорези — една противна шайка от якобински бандити, включваща Сантер, пивовар от Сент Антоан; Фурние, контрабандист на ром от Санто Доминго, който присъстваше на всички маршове, бунтове и безредици и Ротонд, учител по английски, който обикаляше якобинския клуб докато Робеспиер говореше и запомняше лицата на всички, които се подсмихват, а после ги пребиваше.

Присъствието на тези мъже ме смущаваше. Не разбирах защо Орлеан ги канеше. Беше ми казал, че иска да помогне на краля, но в същото време седеше в компанията на тези, които искаха да се отърват от всички крале? Защо ги хранеше и поеше, а понякога им даваше злато? Старите ми колебания се върнаха и аз се зачудих дали Орлеан беше искрен, когато ми каза, че иска да помогне на краля. Сигурно бе усетил моето смущение, защото веднъж, след като Дантон си тръгна, той ме прегърна през раменете и рече:

— Запомни едно нещо, врабче. Врагът на моя враг ми е приятел.

Разбрах. Искаше да насъсква едните срещу другите и по този начин да надхитри всички. Думите му ме успокоиха. Поне вече можех да спра да се тревожа за това, въпреки че другите ми тревоги не бяха никак малко. Имах нужда от целия потенциал на актьорската си дарба, за да удържам гласа си равен и да спирам краката си да не треперят докато лъжех Орлеан. Вече бях усещала ръцете му върху тялото си и знаех, че ще ги усетя отново, ако той разкрие измамата ми. След това, когато останех сама в стаичката си над неговата, аз често повръщах в умивалника от страх.

Бях жадувала за сцената. Бях жадувала за роли. И Орлеан ми ги даде — момче, шпионин, слуга, гражданин, копеле, роялист, бунтовник, патриот, якобинец. Играех всички тези. Има сутрини, през които неговият прислужник, един старец на име Никола, чукаше на вратата ми да ме събуди и аз скачах от леглото, ужасена и със замаян поглед, без да знам коя съм.

Чаках ръцете ми да спрат да треперят, след което измивах лицето си, стягах гърдите си и се обличах. Изяждах рулцата с масло и конфитюр и изпивах кафето, които Никола оставяше до вратата ми, след което поемах към Тюйлери.

По пътя четях афишите и слушах момчетата, които крещяха новините. Винаги бяха едни и същи — лоши. Зимата отново беше тежка. Сена беше замръзнала. В покрайнините на града бродеха гладни вълци. Работниците в провинцията бяха обявили стачка. Австрия и Англия, разярени от това, че кралят бе държан в Тюйлери против волята му, бяха заплашили Франция с война.

Всяка вечер ходех в политическите клубове на корделиерите и якобинците, за да слушам речите на Дантон и Робеспиер — така, както Орлеан ме бе инструктирал. По пътя към вкъщи дрипави мъже пъхаха памфлети в ръцете ми, на които кралят и кралицата бяха нарисувани като кози или прасета, поглъщащи Франция.

— Тази година реколтата е добра — казваха дрипавите мъже, — но защо тогава няма жито за хляб? Защото кралят е наредил то да се крие, за да може парижани да се предадат заради глада.

— Счетоводните сметки на краля бяха направени обществено достояние — казваха те. — Миналата година е платил двадесет и осем милиона ливри, за да погаси комарджийските дългове на брат си. Излива пари в собствените си джобове, докато френските деца плачат от глад.

През повечето дни не знаех коя съм, но знаех едно нещо — нещата не вървяха добре за краля.

Когато на двадесети юни пристигнах в Тюйлери, аз веднага разбрах, че ставаше нещо. Кралицата беше бледа и сърдита. Мадам Елизабет беше раздразнителна като оса. Кралят отказваше да се храни. Тогава осъзнах, че щяха да избягат още същата нощ и при тази мисъл ме прониза леден страх.

Имаха ли някаква представя какво правят? Нима бяха забравили Бастилията? Щурмът на Версай? И склонността на парижанската тълпа да отделя главите на хората от техните тела? Не бяха ли чули псувните и заплахите, отправяни всеки ден към тях през портите на Тюйлери? Никой ли не им беше казал какво си говорят хората на пазара, където продавачките на риба се заричаха, че ще извадят черните им дробове и ще ги изядат?

Стените на двореца, които ги държаха в затвор, освен това ги държаха в неведение. А сега смятаха да излязат навън, да пристъпят в сърцето на този свят на омразата със своите бели ръце, меки ходила и нежни слова. Щяха да са на сигурно място в Монмеди, но първо трябваше да стигнат дотам.

През този ден бях много нежна с Луи-Шарл, като се осмелих да се опълча срещу гнева на камериерките, за да открадна няколко чаршафа за неговия форт. Откраднах и няколко от любимите му сладкиши от кухнята. По време на вечерята го карах да яде хапка след хапка от бифтека, за да го подсиля за това, което му предстоеше.

След това му помогнах да се измие, облякох нощницата му и след като целуна родителите си, леля си и сестра си, аз го пъхнах в леглото и го завих. Луи-Шарл беше неспокоен и дълго време не можеше да заспи, настоявайки за още и още истории.

— Никога не ме изоставяй, Алекс — рече той, след като свърших последната, „Бялата котка“. — Обеща, че няма да ме изоставиш.

— Няма да те изоставя, Луи-Шарл — отвърнах аз, — но може би ще дойде ден, когато ти ще ме изоставиш.

— Никога няма да те изоставя. И когато стана крал, ще те направя мой главен министър, за да бъдеш винаги до мен.

Усмихнах се при тези думи и му припомних, че под униформата на прислужник бях просто едно момиче, а момичетата не могат да стават министри. После му казах, че трябва да заспива, защото иначе майка му ще бъде нещастна. След като Луи-Шарл се унесе, аз тихо прибрах любимите му оловни войничета и коне, както и любимите му игри „Лото“ и „Дама“ в една малка дървена кутия, която оставих до леглото му, надявайки се, че този, който дойде да го събуди, ще я види и ще я вземе, за да има с какво Луи-Шарл да се развлича по време на дългото пътуване.

— Лека нощ, Алекс — промърмори той докато излизах от стаята му. — Бог да те благослови.

Бог нямаше да ме благослови. Знаех това. Защото бях заложила на друг. Но заради Луи-Шарл аз се обърнах на прага и прошепнах:

— Бог да благослови и теб, малки принце. И да те пази.

 

 

20-ти май, 1795 г.

Беше рано сутринта. Слънцето още не беше изгряло. Бях в стаята си и се обличах за работа. Но изведнъж се озовах на пода, притисната под тялото на Орлеан. Ударите му бяха толкова силни, че седмици след това отпечатъкът от пръстена му се виждаше върху бузата ми, тъмно лилав.

— Къде са те? — крещеше той. — Къде са отишли?

— Кой?

— Да не мислиш, че съм глупав? — извика той и отново ме удари.

— Спрете, моля ви! — изкрещях аз, опитвайки се да изпълзя настрани.

— Няма ги в двореца! Избягали са през нощта. Знаела си, че ще го направят, но не си ми казала! — викаше той.

— Не съм знаела нищо! — излъгах аз.

— Имали са съучастници. Трябвало е да имат. Имало е писма. Пари. Трябва да си видяла нещо.

— Казах ви всичко, което видях. Кълна се!

Последваха още удари, още много, докато накрая му казах истината. За плановете на краля и за мястото, където отиваха. И за това, че кралицата ме бе накарала да се закълна да не издавам тайната им.

— Проклета глупачка! — извика той. — Какво си направила?

Той стисна жакета ми и ме издърпа нагоре към себе си, докато лицата ни бяха на сантиметър едно от друго.

— Моли се да ги заловят, врабче — изсъска той. — Моли се така, както никога преди не си се молила в мизерния си живот.

Пусна ме и аз паднах на пода. Не виждах, защото лицето ми бе покрито с кръв, но го чух как излиза от стаята. Болеше ме да мърдам, да дишам, да мисля. Не знам колко дълго лежах на пода, но изведнъж чух стъпки.

— Горкото момиче — обади се глас от прага. — Господарят ми е толкова жесток към теб.

Беше старият Никола. Той остави съд с вода на пода до мен и намокри един парцал. Извиках от болка, когато започна да трие кръвта от лицето ми.

— Нещата се развиха зле за херцога — рече той. — Кралят е изчезнал, а с него си отидоха и надеждите на херцога.

— Нещата се развиха по-зле за мен — казах аз.

— Херцогът е бесен и има причина за това. Ако кралят стигне Австрия, той ще събере армия. Ще си върне Франция.

— Тогава защо не се радва? Той ми каза, че мисли доброто на краля. Има ли нещо по-добро от свободата?

Никола се засмя.

— Не разбирам защо това ти е смешно — казах аз.

— Знам, че не разбираш и именно затова той реши да използва теб. Сляпа си, малката. Сляпа за всичко друго, освен за собствените си амбиции. Орлеан е следващият наследник на трона, ако бурбонският род измре. Не знаеш ли това?

Не знаех и не ме интересуваше. Вече не го слушах. Беше ми дошло до гуша. От Орлеан. От Никола. Опитах се да стана.

— Какво правиш? — попита той.

— Ще се махна от това място. И от дявола Орлеан. След като кралят вече не е тук, той няма за какво да ме използва.

Никола грабна ръката ми. Вече не се смееше.

— Чуй ме, дете — каза той. — Не си тръгвай оттук, освен ако не можеш да се скриеш някъде много, много далече.

Той вдигна съда с вода, изхвърли кървавата вода през прозореца и ме остави.

Аз легнах обратно на пода. Няколко часа по-късно успях да се надигна и допълзях до леглото си. Няколко дни по-късно вратата се отвори и Орлеан влезе в стаята ми. Сбърчи нос при миризмата.

— Заловени са. Лош късмет за тях. Добър късмет за теб — каза той и хвърли вързоп от прани дрехи на леглото. — Измий се и се връщай на работа. И врабче…

— Да.

— Излъжи ме отново и няма да допълзиш до леглото си, а до гроба.

 

 

Затварям дневника и вдигам глава.

Виждам Алекс, която лежи на пода на стаята си, пребита и покрита с кръв.

Виждам Луи-Шарл, в неговата студена, тъмна килия.

Виждам Труман, който ми маха за сбогом.

Виждам майка си, която седи на края на болничното си легло.

Виждам очукано синьо рено, което се отдалечава от мен. Виждам как взима завоя в края на улицата и изчезва.

След това оставям дневника на леглото и глътвам три хапчета „Куелифай“. Защото няма как да изкарам предстоящия ден, да не говорим за остатъка от живота си, само с едно.