Дженифър Донъли
Революция (46)

46.

— Чакай — казва Върджил.

Той откача iPod-а ми от таблото и ми го подава. Седим в колата му, паркирана пред къщата на Джи.

— Благодаря — казвам аз и го взимам. Но не съм. Не съм благодарна. Не искам този iPod, защото той означава край на среднощните ми обаждания. И на неговите обаждания в ранните часове на деня. Край на мелодиите и приспивните песни. Край на единственото щастие, което съм изпитвала през последните две години.

— Обади ми се, ОК? — казва той.

Представям си как му се обаждам от Ню Йорк. Как чувам гласа му, как си говорим и се смеем. Представям си как затварям и се чувствам десет хиляди пъти по-самотна след разговора ни, отколкото преди него.

— Разбира се — отговарям аз.

Отварям вратата и понечвам да сляза от колата, но той грабва ръката ми.

— Сякаш това не е достатъчно трудно? — казвам аз с пресипнал глас.

Той допира челото си в моето, след което ме пуска.