Дженифър Донъли
Революция (42)

42.

Гледам през прозореца към светлините на сградите от другата страна на улицата, когато телефонът ми започва да звъни. Дъжд барабани по стъклото, разчупвайки светлината на милион малки капчици. Иска ми се да можеше да измие грешките. Лошите решения. Вината и тъгата. Моите. На Алекс. На целия свят.

— Попей ми — казвам аз в телефона. — Изпей ми тази за „Сакре-Кьор“. Толкова е красива.

— Не мога. Тази нощ е истинска лудница, Анди. Този уикенд има три събрания в града. Започнах смяната в четири и оттогава не съм бил без пътници. В момента карам четирима души, натъпкани в този кашон на колела. Движението е отвратително. Но ще ти се реванширам, чуваш ли? Постели дрехите си на пода.

— Какво?

— Постели дрехите си на пода на стаята, за да не трябва да ги търсиш в тъмното. След това остави телефона си на вибрация, за да не събудя цялата къща.

Остави го на възглавницата си.

— И защо да правя тези неща?

Върджил псува. Не мен. Съвсем тихо. Чувам диспечера му, който крещи и се оплаква.

— Просто го направи — казва ми той.

— Това е странно.

— Да. Знам. Но не по-странно от това да пееш приспивни песни по телефона. Всичко е странно откакто те срещнах, Анди. Лягай си. Ще се видим скоро.