Дженифър Донъли
Революция (35)

35.

— Госпожице? Това са кутиите ви.

Гласът ме стряска. Отново съм се изгубила в дневника.

— Какво? — отговарям аз, но твърде високо.

Мъжът слага пръст пред устните си.

— Това са материалите, за които сте помолили — казва той и сочи количката си. — Разпишете се за тях, ако обичате. Кутиите общо са пет. Една за смъртния акт и завещанието на Амаде Малербю. Три за неговите неподвързани ноти. Една с лични документи.

Той поставя кутиите на масата, след което ми подава клипборд.

— Да, ОК. Благодаря — отговарям аз и се подписвам. — Ей, знаете ли защо няма удостоверение за раждане?

— Моля?

— Смъртният акт на Амаде Малербю е тук, но не и неговото удостоверение за раждане. Защо?

— Кога е бил роден?

Знам кога е умрял и на колко години, така че бързо пресмятам.

— Хиляда седемстотин седемдесет и пета — отвръщам аз.

Мъжът се усмихва.

— Това е било много отдавна. Най-вероятно неговото удостоверение за раждане е било унищожено при някой от многото бунтове и нападения над Париж. Може да е изгоряло. Или да е било разкъсано от бомба. Или да се е разпаднало от влагата, ако е било съхранявано в някое подземие, както често се случва. Ако Малербю е бил роден в провинцията, значи неговото удостоверение за раждане събира прах на тавана в някое старо кметство.

Той взима клипборда от ръцете ми, оставя го на количката и тръгва. Но изведнъж спира и се обръща.

— Или… — казва той.

— Или какво?

— Или не е бил роден с името Амаде Малербю. Може би го е сменил. Нашият архив от удостоверения за раждане и смъртни актове е подреден по години, така че можете да го прегледате.

Хмм. Не се бях сетила за това.

— Колко имате от 1775 г.? — питам аз.

— Няколко хиляди.

— Ами… не, благодаря. Днес трябва да свърша много работа, нали разбирате? Не мога да прекарам тук остатъка от живота си.

Човекът-къртица си тръгва и аз запретвам ръкави. Сега е десет и петнадесет и имам да свърша много работа преди обедната почивка. Тъкмо отварям кутията със смъртния акт, когато чувам силно, рязко чукане.

Вдигам стреснато глава. Ив Бонар чука по бюрото си с малко чукче.

— Номер дванадесет! Ръкавици, моля — провиква се той.

Номер дванадесет съм аз, разбира се. А останалите читатели ме поглеждат така, сякаш току-що съм убила някой.

— Извинявам се — казвам аз, слагам си ръкавиците и козирувам на Ив. Той присвива очи и вдига един пръст. Сигурна съм, че това означава „първо предупреждение“.

Отварям първата кутия и внимателно изваждам смъртния акт и завещанието на Амаде Малербю. Всичко е ясно. Умрял е на петдесет и осем години, в дома си. Не е имал съпруга и наследници, така че завещал всичко на Парижката Консерватория. Нито един от документите не ми казва нещо, което не знам, но несъмнено изглеждат яко, с всички тези големи, разчекнати букви и завъртулки, изписани с мастило. Биха изглеждали страхотно в презентацията ми.

След това отварям кутията с лични книжа и започвам да преглеждам документите един по един. Разписки. Десетки разписки. За всичко, което можете да се сетите, от коне и мебели до дрехи и файтони. Има писма от издателства, от собственици на концертни зали, от хора, които го молят да свири в домовете им. Има едно от цигуларя и композитор Паганини с обратен адрес в Лондон. Вадя го с треперещи пръсти и започвам да чета, мислейки, че учените са пропуснали това писмо, защото не съм чела за него в нито една книга; надявайки се да представлява една подробна, задълбочена и проникновена дискусия, разкриваща нови аспекти от тяхната обща музикална философия.

Но не. През цялото време Паганини се оплаква от английските пътища, английската публика, влажните английски хотели, ужасното английско време и противната английска храна. Накрая казва, че през юни с удоволствие ще се отбие в Париж на път за Дженоа, за да пие кафе със своя приятел Малербю под балдахина от червени рози в неговата градина.

Връщам писмото в кутията, разочарована. Смятам да снимам повечето документи, най-вече разписките и писмата, за да ги използвам като фон по време на презентацията с PowerPoint, но в увода трябва да говоря за човека Малербю, трябва да кажа нещо смислено за самия него, но нито тези документи, нито книгите, които прочетох, ми помагат да разбера що за човек е бил. Какво мога да напиша? Че е обичал кафето и розите? Това няма да ми осигури билет за Ню Йорк.

След това отварям първата кутия с музика. Най-отгоре е кончертото в ла минор. Виждала съм тези ноти. Притежавам тази партитура. Това е неговото кончерто „Фойерверки“. Свирела съм това произведение стотици пъти. Но не съм подготвена за това — да видя нотите и тактовете така, както той ги е написал. Да докосна хартия, която неговата ръка е докосвала. Страниците все още са млечно бели, но кафяви и накъсани по ръбовете. Внимателно вдигам партитурата и започвам да я чета. Някои от нотите са безформени. Има петна и задрасквания и осъзнавам, че това не е крайната партитура, а само една чернова. И тя не е много добра. Всъщност е пълна бъркотия.

Поглеждам следващата страница в кутията. Друга чернова на същото кончерто. Тук забелязвам очевидни подобрения. Страхотно, нали? Има още четири чернови на същото произведение. Подреждам ги на масата пред мен, за да разгледам едновременно всички първи страници. Така виждам какво е променил Малербю и защо. Виждам как е разсъждавал. Виждам оригиналността. И гения.

Сърцето ми препуска. Толкова съм развълнувана, че пръстите ми започват да опипват тактове на невидими позиции, без дори да се замислям. Кракът ми започва да отмерва ритъма, а гласът ми — да тананика нотите.

— Ба ба ба БА да дадада ДА да…

И отново го чувам. Онова малко чукче. И гласът Божи:

— Номер дванадесет, тихо, ако обичате!

Вдигам глава. Ив Бонар вече е вдигнал два пръста пред лицето си. Още едно предупреждение и ще ме изгони.

— Извинявайте! — прошепвам аз.

Точно в този миг, в тази секунда, телефонът ми започва да звъни. Можеше да не е толкова зле, ако мелодията беше Бах, например, и беше тиха. Но не е. „Кашмир“ на Led Zeppelin, усилена до край. Освен това не мога да открия телефона. Никъде. Ровя в чантата си, след това в джобовете на палтото. Робърт Плант чурулика за времето и пространството, а аз не мога да открия проклетия телефон. Отново грабвам чантата и панически започвам да вадя всичко отвътре — портфейл, ключове, дневникът на Алекс. Най-накрая го виждам. През цялото време се е криел под дневника.

Изключвам го. Тишината е абсолютна. Никой не шумоли със страници, никой не кашля, никой не си записва нещо — всички са се втренчили в мен с неподправен ужас. А аз не искам да поглеждам към бюрото на Ив Бонар, но го правя. И виждам точно това, което очаквах да видя — вдигнал е три пръста.