Дженифър Донъли
Революция (32)

32.

1-ви май, 1795 г.

Тази вечер едва се спасих. Господи, колко близо бях до смъртта. Сега съм в безопасност, под земята, в катакомбите. В компанията на мъртвите. Спрях кървенето и превързах раната, но не мога да спра да треперя, защото все още ги чувам в главата си. Чувам стъпките им зад мен, чувам пъхтенето и псувните им.

— Казах да спреш, кучко! — крещи стражът. Грабва роклята ми отзад и ме завърта към себе си. — Коя си ти? Къде са документите ти?

— Живея на улица „де Бери“ — казвам му аз. — Господарят ми ме изпрати да свърша нещо…

Чувам болката, преди да я усетя. Ръката му изплющява и бузата ми пламва.

— Документите! — реве той. Взима кошницата от ръцете ми, отмята плата. Свещта пада на земята с трясък. Повлича фитилите. Той вдига един, подушва го и вдига поглед към мен.

— Сяра — казва той. — Господи, ти си Зеления мъж. Но не си мъж, а просто едно момиче.

— Пусни ме — умолявам го аз. — Моля ти се. Той си няма никой друг.

Но стражът не ме чува. Никой в Париж не чува. Сякаш всички са захлупили ушите си с шапките си.

— Бланк! Обертан! — крещи той през рамо. — Елате тук! Бързо! Хванах…

Така и не успява да се изкаже. Взе кошницата, но ми остави лампата. Толкова по-зле за него. Замахвам към главата му. Лампата се пръска в експлозия от огън и стъкло. Той залита назад и пищи.

— Капитан Дюпен? — провиква се мъж. — Капитан Дюпен? Какво става?

Погват ме още двама мъже, бързи като чакали. Аз хуквам надолу по тъмната улица. Препускам с всички сили. Вече съм мъртва, знам това. Но изведнъж виждам отворена врата. Врата на ограда, оставена открехната. Минавам през нея, затварям я с трясък и пускам резето. Препъвам се през двора, прескачам едно гребло и се блъскам в едно корито за пране. Излайва куче. От улицата долитат възбудени гласове.

Въртя се в кръг, хваната в капан. В къщата светва лампа. Светлината, идваща през прозореца, осветява каменна стена в задния край на двора. Хуквам натам и скачам нагоре. Към мен се запътва мъж, стиснал ръжен в ръката си. Отново скачам към стената. И отново. Най-накрая стъпвам на нещо и започвам да се катеря. Точно когато прехвърлям ръцете си от другата страна, ръженът се стоварва върху крака ми. Раздира полата и плътта ми. Пищя в коравия камък и изритвам с другия крак.

Чувам стон, когато кракът ми се забива в главата на мъжа, а след това виждам искри, когато ръженът уцелва камъка вместо мен. Прехвърлям се от другата страна и скачам. Вълна от болка се разпростира нагоре по раздрания ми крак. Залитам и падам. Искам да повърна, но отново чувам стражите. Чувам как крещят, как кълнат и псуват. Знам, че ако ме хванат, няма да умра бързо под гилотината — просто ще ме обесят на най-близкия стълб.

Изправям се и хуквам да бягам. Не към „Кралския дворец“, където ме наричат Александрин и ходя с бричове, а на запад към църквата „Сен-Рош“ и гробницата „Валоа“. Там има скрит коридор, който води от криптата в катакомбите. Орлеан ми каза за него, преди да умре. Можел да ми бъде от полза. Държа една лампа, скрита там. Вечен огън, горящ за мъртвите във „Валоа“.

Имам едно правило за катакомбите, което винаги спазвам — очи, забити в земята. Но понякога забравям и тогава от гледката на съсухрените ръце, сгърчени в страх, покритите с изпражнения бричове и разложените глави, натрупани покрай стените, ми се иска да изпищя. Но не го правя, защото знам, че ако започна, няма да мога да спра.

Държа едно одеяло тук. Както и буца кашкавал и малко вино. Често изпивам виното на екс, когато мъртвите започнат да ми говорят, за да мога после да си кажа, че съм била пияна, а не луда. Сега пия по-бавно.

Ще прекарам нощта тук, може би и следващата. Ще опиша събитията от последните няколко дни, защото не мога да направя нищо друго. Отсега нататък ще ми е още по-трудно. Ще ме очакват, а не мога нито да се катеря, нито да тичам на раздрания си крак. Но ще трябва да правя и двете, защото не бива да ме залавят. Не и тази нощ. Не и утре. Не и когато и да било.

Защото в една малка, тъмна килия, едно прекършено дете лежи на мръсно легло и се взира в решетките на един висок прозорец.

Той също ме очаква.

И аз, която се провалих във всичко и разочаровах всички, не бива, не мога да разочаровам него.

Обръщам на следващата страница, но тя е празна.

Там има още една изрезка от вестник.

Зеления мъж се изплъзва за малко

Париж, 13-ти флореал III — Снощи капитан от парижката стража пострада сериозно, опитвайки се да залови престъпника, известен като Зеления мъж.

Капитан Анри Дюпен спрял подозрителна на вид жена, вървяща по улица „де Бери“ малко след като наблизо бяха запалени фойерверки. Тя носела кошница, която Дюпен претърсил.

— В кошницата имаше само няколко хартиени фитила, които силно миришеха на сяра. Жената също миришеше на сяра — каза Дюпен. — Когато я задържах, тя ме удари по главата с лампата си. Докторът се опасява, че ще загубя зрението си.

Този инцидент накара много хора да се питат дали Зеления мъж наистина е мъж, или всъщност е жена. В отговор на нападението над един от неговите стражи, генерал Бонапарт заяви:

— Искам да уверя град Париж, че правя всичко по силите си да заловя тази луда жена и умолявам всички граждани да бъдат нащрек и да докладват всяко подозрително нещо, което забележат.

Малко след това изявление, Бонапарт увеличи наградата за залавянето на Зеления мъж на двеста и петдесет франка.

4-ти май, 1795 г.

Сега ме наричат „луда жена“. Пишат за мен по вестниците. Говорят за мен по улиците. Бонапарт произнася речи в Събранието, прави сравнения с Шекспир, надявайки се да го помислят за велик по асоциация — казва, че тъй като съм луда, някоя вечер просто ще се хвърля в Сена и ще се удавя като лудата Офелия. Колко удобно.

Клетата Офелия. Тя беше най-умната от всички — по-умна от своя баща подлизурко, своя брат будала и принц Дитер взети заедно. Единствено тя е осъзнавала, че трябва да посрещнеш лудостта на света с още лудост.

Нека фучат. Нека ме заплашват. Ако искат да ме убият, трябва сами да го направят. Не смятам да ги улеснявам.

Прекарах няколко дни в катакомбите, но после отново се върнах сред живите. Кракът ми вече не кърви. Изгорих кървавите парцали и отново превързах раната и въпреки че понякога ми идва да изкрещя от болка, аз ходя по улиците, без да куцам, облечена в бричове и кариран редингот, пожелавайки добро утро на Камил цветарката, Реймон месаря и Лук готвача, а те ме поздравяват в отговор и ме наричат Александрин, актрисата от „Кралския дворец“, и никой не подозира, че съм Зеления мъж.

Още тази нощ ще изляза с моите ракети и фитили. Ще ги извадя от удобните им легла. Ще откъсна покривите от къщите им. Ще взривя черната, жестока нощ на парчета.

Няма да спра.

Защото може и да съм луда, но никога няма да бъда удобна.

„Не, не е била удобна“, мисля си аз. „Но е била хитра. Била е хитра, смела и умна.“

Но това било ли е достатъчно? Смелостта и интелекта? Било ли е достатъчно да я спаси от стражите? Да спаси живота й?

Надявам се. Наистина се надявам. И това допълнително ме изнервя.

Както по-рано днес. В библиотеката. Когато си мислех за Върджил.

Не харесвам надеждата. Всъщност я мразя. Тя е метамфетамина на чувствата. Пристрастяваш се бързо и умираш грозно. Лоши новини. Най-лошите. Остри пръчки и гранати. Когато надеждата се появи, не след дълго някой ще си изпати.

Отново чувам часовника на Джи. Дванадесет и половина. Трябва да поспя. Нося дневника в стаята си и го оставям на нощното шкафче. Десет минути по-късно вече съм в леглото. С измити зъби. Изплакнато лице. Взех си хапчетата. Гася лампата. Единственият проблем е, че съм толкова възбудена от историята на Алекс, че не мога да заспя.

Затварям очи. Въртя се в леглото. Решавам да се успокоя с малко музика. Опипвам нощното шкафче за iPod-а си и отново си спомням, че не е в мен. Във Върджил е.

Посягам към телефона си.