Дженифър Донъли
Революция (24)

24.

Той свършва. Следват аплодисменти, подсвирквания и радостни възгласи. Стана. Незнайно как нещата се получиха. Всички се смеем. Дори аз. Жул грабва една празна кошничка за хляб и я подава сред хората. Връща се пълна с банкноти и монети. Изпълняваме още песни. Някои са на Върджил. Жул ги знае, а аз се опитвам да не изоставам. Други са кавъри на песни, които съм изпълнявала и преди. След около час Жул отново пуска кошничката сред хората, а после правим кратка почивка, за да може Върджил да се нахрани.

— Добри пари са това. Трябва да го направим пак — казва Жул, разпределяйки печалбата. — Ей, Реми — провиква се той. — Ще дойдем пак в неделя.

— Ще се обадя на всички медии — отговаря Реми.

— Вие двамата съгласни ли сте? — пита Жул.

Върджил ме поглежда, след което казва „да“.

— Анди? — пита ме Жул.

Поглеждам Върджил. Изгубвам се в тази топли лешникови очи.

— Ъъъ… добре — отговарям накрая. — Ако съм още в Париж. Но може би в неделя ще летя за вкъщи.

Той извръща поглед, след това гледа часовника си.

— Трябва да тръгвам — казва и бързо изяжда последните няколко залъка от яхнията. — Ти оставащ Жул?

Жул клати глава.

— Утре съм на работа.

— Ами ти?

— Аз също си тръгвам — отговарям аз.

— Как?

— С метрото.

Отново поглежда часовника си.

— Минава единадесет. Твърде късно е за метрото. Ще те закарам.

— Ами мен? — обажда се Жул.

— Ти живееш на две пресечки. Прибери се пеша. Излизаме от кафенето. Жул ме целува за сбогом и ми напомня за неделя.

— Колата ми е ей там — казва Върджил и сочи през улицата към поочукано синьо рено. Отстрани има лепенка, на която пише „ЕПИЧНО ТАКСИ — НАБЕРЕТЕ 01 ЕПИЧНО ТАКСИ“.

Влизаме и той ме пита къде живея. Казвам му и го питам колко дълга е смяната му.

— От полунощ до осем.

— Гадно.

— Не е толкова зле. Прибирам се вкъщи и спя, а после се занимавам с музика целия следобед.

— Можеш да спиш през деня?

— Горе-долу. Брат ми и сестра ми са на училище. Родителите ми са на работа.

— Семейството ти… те всички ли са…

— Французи. Французи са. Аз съм французин. Всички сме французи — отговаря Върджил троснато.

— Ъъъ… всъщност щях да попитам дали са музиканти.

— Извинявай — казва той и по гласа му познавам, че наистина съжалява. — Просто е… трудно.

— Така и заключих. От „Загубеняк“.

— Роден съм в Париж. Родителите ми се преселили от Тунис, когато били малки, но въпреки това сме чужденци. Араби. Африканци. Боклуци. Измет. Ние сме причината за всички проблеми в страната и винаги ще бъдем.

— Как се казваш? Как е пълното ти име?

— Върджил Валид Букадида. А твоето?

— Диандра Ксения Алперс.

— Уау.

— Можеш да ме наричаш Анди.

— И още как.

— Присмял се хърбел на щърбел — отвръщам аз и го поглеждам косо.

— Майка ми преподава класическа литература — казва той и се смее. — Вергилий е любимият й поет.

Пускат песен на „The Decemberists“ по радиото. И двамата посягаме към копчето за увеличаване на звука. Ръката му докосва моята.

— Съжалявам — казва той.

Но аз не съжалявам.

Диджеят пуска още две песни от „Castaways and Cutouts“. Не говорим. Просто слушаме. Повечето хора не могат да правят това — просто да млъкнат и да слушат. Затварям очи и си представям, че дърпам струните. Този албум е удивително красив. Когато свършва, Върджил казва, че „Picaresque“ е по-добър. Не мога да се съглася с това и спорим няколко минути. Пускат „Reckoner“ и пак млъкваме. Когато свършва, той ме пита дали някога съм ходила на концерт на „Radiohead“. Отговарям му, че съм и че най-новият им албум е страхотен.

— Имаш ли го? — пита ме той развълнувано. — Но как? Още не е излязъл.

Казвам му, че миналата седмица изнесли кратък концерт в Лос Анджелис и пробвали няколко нови песни. Някакъв тип от публиката ги записал и ги пуснал в YouTube.

— Имам песните на моя iPod. Ако искаш ще ти ги пусна — казвам аз. — Имаш ли слушалки?

— Нямам нужда от слушалки — отговаря той и посочва гнездото на таблото.

Закрепям iPod-а си вътре и увеличавам звука. Три песни по-късно спираме пред къщата на Джи. Върджил поглежда през прозореца към занемарения завод и веждите му подскачат нагоре.

— Тук ли си отседнала? — пита ме той и намаля музиката.

— Отвътре изглежда по-добре.

— Надявам се — казва той и се усмихва. — И така… колко дълго ще останеш в Париж?

— Твърде дълго — отговарям аз.

Думите излизат от устата ми, преди да мога да ги спра. А трябваше, защото звучат толкова противно. Не искам да звуча така, не и пред него. Но просто не мога да се спра. Не зависи от мен. Според доктор Бекър това е защитен механизъм. Нещо, което правя, за да отблъсквам хората. Получи се и този път. Върджил дори не гледа към мен.

— Ей, благодаря, че ме докара — казвам аз, опитвайки се да замажа нещата.

Той свива рамене.

— Няма нищо — отвръща Върджил и ме целува по двете бузи.

Французин е и това не означава нищо. Но ми се иска да означаваше. Въпреки че знам, че е лоша идея. Нали вече трябваше да напусна една държава заради момче.

— Ще те изчакам да влезеш — казва той.

Никой не ме е чакал да вляза, откакто бях в първи клас и му казвам това, но Върджил не отстъпва. Така че правя това, което ми казва. Което е ново за мен. Потегля чак след като затварям вратата след себе си. Чувам рева на двигателя, а после той заглъхва. Как ми се иска това да е Холивуд, а не Париж, за да хвърля раницата и китарата на земята и да хукна след него с викове. Да го настигна на светофара и да му се обясня в любов.

Но тук не е Холивуд. Така че започвам да се провирам между зловещите статуи, колони и фонтани на Джи, опитвайки се да не се спъна в нещо. Сама в тъмното. Както винаги.