Дженифър Донъли
Революция (10)

10.

Всички летища трябва да принадлежат на една държава. Държава на име Противил. Или Тъпостан.

Всички летища изглеждат еднакво. Независимо от това в коя точка на света се намираш, когато самолетът се приземи, виждаш само асфалт, плевели и смачкани чаши от кафе. Пристигаме в „Орли“ и чакаме багажа си повече от час, защото служителите стачкуват. След това се качваме в такси. Киснем във вечерното задръстване, заприщило шосе А106 близо до комуната Рунжи, в покрайнините на Париж. Но може да сме в Куинс. Или в Нюарк. Или в ада.

— „Двадесет, двадесет, двадесет часа остават.

Искам да се надрусам.“

— Би ли спряла, ако обичаш?

— „Нямам нищо за правене.

Никъде за ходене.

Искам да се надрусам.“

— Анди…

— „Просто ме закарай на летището.

Качи ме на самолета.

Бързо, бързо, бързо, преди да…“

— Спри!

Татко вади лявата слушалка от ухото ми и трябва да спра да се преструвам, че не го чувам.

— Какво?

— Опитвам се да говоря по телефона.

Пеенето ми му лази по нервите. „Рамоунс“ му лазят по нервите. Китарата ми заема твърде много място на седалката и това му лази по нервите. Всичко в мен му лази по нервите. Моливът ми за очи. Косата ми. Металът върху тялото ми. Особено той. Заради него прекарахме петнадесет допълнителни минути на контролно-пропусквателния пункт на „Лоугън“, а вече закъснявахме. Задействах детекторите за метал около половин дузина пъти. Трябваше да сваля всичко. Якето ми. Колана. Гривните, пръстените, обиците.

— На война ли отиваш, миличка? — попита охранителката, докато ме гледаше как пълня пластмасовия кош.

Минах пак. Алармата отново се задейства. Татко беше бесен. Охранителката ме опипа. Под мишниците. Погледна в чорапите ми. Прокара пръстите си под яката на ризата ми.

— Какво е това? — попита тя и дръпна червената лента около врата ми.

Не исках да го свалям, но нямах избор. Подчиних се и го тикнах в ръцете й. След това отново преминах през детектора. Този път алармата не прозвуча. Погледнах към татко, мислейки, че той ще изпита облекчение от това, че най-накрая преминах благополучно. Но не видях облекчение. Цялото му лице се бе изопнало. Беше се набръчкало като смачкан лист хартия.

— Носиш това? — попита ме той, когато охранителката ми върна ключа.

Посегна към него, но аз бързо нахлузих лентата на главата си и го скрих под ризата си — там, където никой татко не може да бръкне.

— Не знаех… не знаех, че е в теб — рече той. — Как…

— От дрехите му. Беше в джоба му.

— Търсих го. Мислех, че е в бюрото ми.

— Взе си го обратно.

— Кога?

Гласът му вече беше шепот.

— След Нобеловата награда.

— Защо?

Не му отговорих.

— Анди… защо?

— Защото ти беше открил собствения си ключ към света.

Как е възможно седмици, месеци и години да минават толкова бързо и неусетно, а един-единствен миг да трае вечно? Труман, който се обръща и ми махва за последен път. Майка ми, която припада в ръцете на детектива. А сега този: баща ми, който стои до рентгена на летището, приведен и отпуснат, като кукла с прерязани конци.

Стигнахме навреме. Полетът ни беше ранен. Аз послушах малко музика и поспах. Той имаше работа.

— Може ли да се обадим на мама? — питам го аз, след като той си приключва разговора по телефона.

— Не. Сигурен съм, че помниш какво каза доктор Бекър.

Помня и още как. Вчера сутринта бяхме в кабинета му. След като се сбогувахме с мама. Оставихме я в стаята й, седнала на ръба на леглото, натъпкана с успокоителни. Беше облечена в розов болничен халат. Мрази розовия цвят. Почти толкова, колкото мрази болничните халати.

Помолих доктор Бекър да ми даде телефонния номер на стаята й, за да й се обадя от Париж. Отвърна ми, че в стаята няма телефон.

— Тогава как мога да й се обадя?

Той ме дари със стандартната си усмивка за роднини на душевноболни пациенти и рече:

— Анди, мисля, че това няма да е препоръчително…

— Препоръчително?

Усмивката му помръкна.

— Според мен няма да е препоръчително майка ти да разговаря с когото и да било в следващите няколко дни. Може би след седмица, когато се е почувствала като у дома си и е приела средата, в което вече се намира. Смятам, че ще се съгласиш с мен и ще приемеш, че това е в неин интерес.

Но не се съгласих. Нито с него. Нито с каквото и да било. Не се съгласих с иглите и хапчетата. Не се съгласих с оранжевите тапети. С жълтите пердета. С картината на стената. Особено с картината.

— Трябва да я свалите — казах аз.

— Моля?

— Картината. Тази, която виси на стената в стаята й. Къщурката на фона на лилавия залез. Противна е. Ужасяващ, малоумен триумф на посредствеността. Откъде сте я взели? От някоя кофа за боклук?

— Анди! — излая татко.

— Знаеш ли какво гледа тя по цял ден? Знаеш ли какво е залепено на стената там, където работи? „Натюрморт с ябълки“ на Сезан. „Синя кана“ на Ван Гог. Неговия „Натюрморт със скумрии“…

— Спри! — заповяда ми татко, след което се обърна към доктор Бекър. — Съжалявам, Мат, аз…

— Свалете я — казах аз с треперещ глас.

Доктор Бекър вдигна ръце.

— ОК, Анди. Щом искаш да сваля картината, ще го направя.

— Веднага.

— По дяволите, Анди, с кого си мислиш, че говориш? — изкрещя татко.

— Не мога да го направя веднага — отвърна доктор Бекър. — Ще помоля някоя сестра да я свали. Но ти давам думата си, че ще бъде свалена, ОК?

Кимнах. Поне беше нещо. Някаква малка победа. Не можех да защитя майка си от доктор Куелифай, но поне можех да я предпазя от Томас Кинкейд.

Задръстването вече не е толкова тежко. Увеличаваме скоростта и след няколко минути сме в покрайнините на Париж. От двете страни на шосето към града започват редици от мръсни на вид каменни къщи, автокъщи за продажба на използвани автомобили, арабски закусвални и фризьорски салони, чиито неонови знаци светят ярко в мрака.

— Може да ти се отрази добре — казва баща ми, когато завиваме по булевард „Периферик“. — Да се разсееш малко.

— Какво може да ми се отрази добре?

— Смяната на обстановката. Париж.

— Да. Сигурно. Брат ми е мъртъв. Майка ми е луда. Хей, да хапнем по един еклер.

Не продума до края на пътуването.