Джак Кърли
Един от сто (2)

Първа глава

— Една вечер някакъв тип разхожда кучето си…

Наблюдавах как Хари Нотилъс, небрежно облегнат на масата за аутопсии, разказваше „най-великия виц на света“ на десетина слушатели, които държаха пластмасови чаши с вино или безалкохолни напитки. Повечето бяха чиновници от управата на град Мобийл и на едноименния окръг. Двама бяха юристи — разбира се, работещи за прокуратурата. С Хари бяхме единствените редови ченгета. Забелязваха се и важни клечки, но те се бяха събрали във фоайето, където щеше да се състои церемонията по откриването на преустроената морга. Преди около час прерязаха лентата — златиста, не черна, както бяха предложили неколцина майтапчии.

— Каква порода е било кучето? — попита Артър Питърсън. Той беше заместник-прокурор и произнесе въпроса с тон на адвокат, отправящ възражение.

— Улична превъзходна — изръмжа Хари и присви очи, раздразнен от прекъсването. — И така, един човек се разхожда с кучето си Файдо, изведнъж забелязва някакъв пич да лази под уличната лампа. — Той отпи от бирата си, облиза пяната от мустаците си, които напомняха лопата на булдозер, и остави чашата на масата, където би трябвало да е главата на трупа. — Човекът с кучето пита непознатия дали е загубил нещо. Онзи отговаря: „Да, паднаха ми лещите.“ Собственикът на Файдо го връзва за едно дърво и също започва да лази, за да помогне на непознатия. Пълзят напред-назад, наляво-надясно под лампата. След петнайсет минути човекът с кучето казва: „Братле, не мога да ги намеря. Сигурен ли си, че са паднали тук?“ Онзи отвръща: „Тц, изгубих ги в парка.“ „В парка ли? — изкрещява господарят на Файдо. — Мамка му, тогава защо ги търсиш на улицата?“ — Хари театрално замълча, за да подсили напрежението. — Непознатият посочва лампата и казва: „Ами тук светлината е по-силна.“

Той избухна в смях, мелодичен като чуруликане на пойна птичка, абсолютно нетипичен за чернокож мъж с размерите на парен котел. Слушателите му учтиво захихикаха. Привлекателна червенокоса дама в морскосин костюм озадачено сбърчи чело:

— Не разбирам… Защо това да е най-великият виц на света?

— Защото е метафоричен — отговори Хари; единият му мустак закачливо щръкна, другият презрително клюмна. — Когато им предстои опипом да търсят нещо в мрака, но същевременно се надяват лесно да го открият на светло, деветдесет и девет процента от хората избират втората възможност.

Питърсън вдигна вежда — типичен жест на строг прокурор:

— Според теб кой е човекът „един процент“? Онзи, който винаги опипва в мрака.

Хари ухилено ме посочи:

— Ето го.

Поклатих глава, обърнах му гръб и тръгнах към фоайето. В просторното помещение, претъпкано с хора, беше шумно, местните важни персони с нокти и зъби се бореха да застанат до Най-Голямата Клечка пред телевизионните камери. Гостите се тълпяха около шведската маса. Някаква дебелана с вечерна рокля пъхна в чантата си два сандвича, посегна към кюфтетата със сос, но се поколеба. Недалеч от нея червендалест член на областната управа гордо се пъчеше пред микрофоните на новинарския екип:

— … приветстваме ви с „добре дошли“ на откриването на новия обект, който е единствен по рода си в цялата страна… гордеем се с възможността да отделим достатъчно средства за изграждането му… трагичният случай с доктор Колифийлд е поука никога да не отслабваме бдителността си…

В дъното на помещението зърнах Уилет Линди и си запроправях път към него, като машинално се извинявах наляво и надясно. Някаква репортерка от канал 14 ме загледа, после препречи пътя ми.

— Познавам ви отнякъде! — заяви, докато замислено потупваше устни с дългия си нокът, лакиран в крещящо червено. — Не бяхте ли замесен в онзи сензационен случай отпреди няколко месеца? Точно така! Не отричайте…

Обърнах се, промуших се през групичка оживено разговарящи хора, като оставих новинарката в недоумение. Не ми се щеше да се връщам към онези петнайсет минути на мимолетна слава. Уилет Линди се облягаше на стената, държеше чаша с безалкохолна напитка. Измъкнах се от тълпата, напомняща бурно течение на река, и се приближих до него.

— Все едно сме на коледна разпродажба в евтин супермаркет, Уил. — Разхлабих вратовръзката си и се намръщих, като видях, че ризата ми е накапана с нещо кафеникаво; следвайки закона за всемирната гадост, според който филията винаги пада с намазаната страна надолу, спортното ми сако не скриваше петното. Линди се ухили и се отмести, за да ми предостави място за облягане. Надвишаваше с четири години моите двайсет и девет, ала заради сбръчканото си лице на гном и оредялата коса изглеждаше по-възрастен с цяло десетилетие. Беше директор по материалното снабдяване и отговаряше за поддържането и закупуването на техниката. Запознах се с него преди около година, когато в ролята си на детектив от полицията се сблъсках с тайните на моргата.

— Добре сте се справили — отбелязах. — Всичко изглежда съвършено ново.

Линди беше поне с петнайсет сантиметра по-нисък от мен, затова, като разговарях с него, винаги се навеждах. Което не ме затрудняваше кой знае колко — казват ми, че по принцип ходя приведен, сигурно представлявам нещо като голяма кукла на отпуснати конци.

Той кимна.

— Освен „козметичните“ промени подменихме и техниката. Сега разполагаме и с нещо ново. — Посочи точица в панелната облицовка на тавана. — Миниатюрни охранителни камери. Ако се случи инцидент, подобен на този с Колифийлд, хората от екипа по обезвреждане на взривни устройства ще могат да огледат от разстояние местопроизшествието.

Колифийлд беше патологът-новак, чиято ръка бе откъсната от бомба, предназначена за вече мъртъв човек — кошмарен инцидент, виновникът за който така и не беше заловен.

— Като гледам, май не присъстват много ченгета, Уил — подхвърлих, за да сменя темата.

Линди вдигна вежда:

— Така ли мислиш? Поканили сме началника на полицията, заместниците му, един-двама с чин капитан…

Мисълта ми беше, че не виждам истински ченгета, но нямах нито време, нито намирах подходящите думи да обясня разликата. Сякаш по знак, даден от невидим суфльор, край нас мина капитан Терънс Скуил и се сепна, като ме видя. До този ден с него не бяхме разменили дори сричка — той се намираше толкова високо на стълбата на служебната йерархия, че трябваше да напрягам очи, за да видя подметките му.

— Ти май беше Райдър, а? Какво търсиш тук, мамка му? — Впери поглед в петното върху ризата ми, отвратено сбърчи нос.

Директорът на разследването беше дребничък пъргав мъж с правилни черти и влажни очи, каквито повече се срещат у жените. Възелът на вратовръзката му беше толкова симетричен, все едно беше издялан от мрамор. Не разбирах нищичко от официални сиви костюми, ала подозирах, че неговият е ушит по мярка от отличен шивач.

— Получих покана. Присъствам като представител на полицията, сър.

Той се приведе към мен и понижи глас:

— Тук нямат място хора от нисшия персонал. Как се докопа до поканата? Сигурно си прелъгал някоя курветина от общината да те включи в списъка, а? Или си се промъкнал през задната врата.

Изумително бе как очите му хвърляха мълнии, въпреки че устните му бяха разтегнати в усмивка. Всеки, който не чуваше думите му, би си помислил, че разговаряме за футбол или за риболов.

— Никога не се промъквам — промърморих. — Както вече казах, получих…

Линди се намеси:

— Извинете, капитан Скуил.

— Какво обичате, господин Линди?

— Доктор Пелтиър покани детектив Карсън и партньора му Хари Нотилъс.

Скуил сви устни, сякаш се канеше да заговори или да се изхрачи, поклати глава и ни обърна гръб. Престорих се, че не ми пука от заяждането му, казах на Линди, че отивам да благодаря на доктор Пелтиър за поканата и отново се гмурнах сред тълпата.

Клеър стоеше до вратата на кабинета си и разговаряше с главния адвокат на щата Алабама и подчинените му. Семплата й черна рокля подчертаваше кадифената й кожа, приятно ми беше да наблюдавам как мъжете я зяпат. Ако носеше копие и шлем, четирийсет и четири годишната доктор Клеър Пелтиър, директор на местния клон на щатския отдел по криминалистика — поразително красива, с късо подстригана смолисточерна коса и пронизващи сини очи — спокойно можеше да мине за героиня от опера на Вагнер. Впечатлението се подсилваше от заоблените й бедра и масивните й рамене. Изчаках господин главен адвокат и антуражът му да се отдалечат, едва тогава пристъпих до нея. Тя носеше обувки с висок ток, затова изглеждахме еднакви на ръст.

— Според Уил Линди на теб дължа честта да бъда тук — казах, вдигнах чашата си като за тост, втренчих се в невероятните й очи. — Благодаря.

— Не ми благодари, Райдър. В списъка бяха включени само големи клечки от полицията. Помислих си, че предвид присъствието на медиите няма да е зле да поканим и няколко редови ченгета. Избрах двама ви с детектив Нотилъс, тъй като репортерите вероятно ви свързват със случая Ейдриан.

В този миг разбрах колко съм бил наивен, като си въобразявах, че заради заслугите си сме били избрани да присъстваме на тежкарския купон. Карсън Райдър и Хари Нотилъс — детективи, поканени проформа за хвърляне прах в очите на медиите! Всъщност, ако се съди по реакцията на репортерката от канал 14, твърде се съмнявах, че вече някой ни помни. В съзнанието на журналистите случилото се преди година се равняваше на събитие от периода между нормандското нашествие и индустриалната революция. Все пак реших, че е редно да изкажа благодарностите си на доктор Пелтиър, ала преди да заговоря отново, един наперен младши прокурор ме избута, за да запознае годеницата си, която се кикотеше като смахната, с „една от най-прочутите жени-патолози в страната“.

Усмихнах се и се отдалечих. „Една от най-прочутите жени-патолози…“ Нещастникът не подозираше, че Клеър ще го изяде с парцалите следващия път, когато работят заедно.

Усетих върху рамото си тежестта на нечия ръка. Ръка на чернокож. Хари.

— Завързваш светски запознанства, така ли, амиго? — попитах.

Той ми намигна:

— От мен да знаеш, Карс, че купони като тоя, дето политици и важни клечки се понатряскват, цена нямат за доене на кравата. — Под „доене на кравата“ Хари разбираше събиране на поверителна информация за влиятелни хора от полицията. Въпреки че не беше опитен интригант, той си падаше по клюките, свързани с колегите му, и винаги разполагаше с пълен мях „мляко“. Наведе се към мен и шепнешком добави: — Говори се, че началник Хайръм ще си вдигне чукалата ако не догодина през пролетта, то през лятото.

— На курорт ли заминава? — намръщих се. Склонността на Хари да говори в рими понякога ме забавлява, друг път ме дразни. Днес изпитах раздразнение.

— Пенсионират го скоропостижно, Карс. Две години по-рано.

От дванайсет месеца бях повишен в детектив, преди това три години бях униформен полицай. Знаех за интригите във висшите полицейски кръгове, но те не ме засягаха. Хари пък беше посветил петнайсет години на изучаването им „под микроскоп“. Поисках да ми обясни по-подробно. Той се позамисли, сетне промърмори:

— Може да е борба за надмощие, Карсън. Води се с всички средства — от забиване на нож в гърба до нагли лъжи. Хората, които нямат други занимания, освен да си прехвърлят разни хартийки и документи, искат да се изкарат върха на сладоледа, въпреки че не са нищо повече от куп фъшкии.

— Въпросът е какво количество от въпросните фъшкии ще се стовари върху нас — промърморих.

Хари намръщено се втренчи в празната си чаша и тръгна към бара — морето от хора се разделяше, за да мине този чернокож Мойсей с розов панталон и червена риза. По едно време се обърна и подхвърли:

— Не си го слагай на сърцето, братле. Прекалено далеч сме от върха, за да ни застигне лайняната буря.

* * *

В чашата със студен чай бяха останали само кубчетата лед; изсипах ги на челото и на шията си, за да прогоня нощната жега. Мигновено изпитах неописуемо чувство, предизвикано от докосването на ледените късчета, примесени със стипчив танин. Прав е бил онзи, който е казал, че най-удовлетворяващи са непретенциозните удоволствия. Въздъхнах блажено и се изтегнах на шезлонга. Луната, наближаваща последната си фаза, бе обкръжена от мъгляв ореол, въздухът бе наситен с влага. Изминали бяха часове от церемонията по откриване на новата морга; подпрял бях босите си крака на парапета на верандата и наблюдавах оранжевия пламък, извисяващ се над една платформа за добив на петрол в пролива. Огънят, който бликаше от черната вода, изглеждаше не на място, някак екзотично като папагал в борова гора например.

Живея на остров Дофин, който отстои на четирийсет и осем километра от Мобийл (част от въпросното разстояние представлява водна повърхност). Според местните стандарти жилището ми е повече от скромно — двустайна къщичка, монтирана на стълбове, забити в пясъка на брега, но всеки агент по недвижимо имущество без колебание би я оценил на четиристотин хилядарки. Майка ми почина преди три години и ми завеща достатъчно пари да осъществя мечтата си. През онзи период от живота си изпитвах необходимост от безопасно убежище, а има ли по-безопасно място от къщичка на остров, извисяваща се над брега?

Мобилният ми телефон иззвъня. Машинално посегнах към джоба си, спомних си, че съм гол, взех телефона от масичката. Обаждаше се Хари.

— Викат ни на местопрестъпление. Нищо чудно днес да е прощъпулникът на сопола.

— Престани с първоаприлските лъжи, Хари. Закъснял си с два месеца. Какво става, братле?

— Предстои ни тържество по случай официалното ни встъпване в длъжност. В центъра на града са открили труп, но главата му засега липсва.

С Хари бяхме назначени в отдел „Убийства“ на Първо полицейско управление в Мобийл и бяхме партньори; знаехме, че ще имаме работа, докато съществува безсмисленото насилие, типично за всеки град, в който преобладаващото население са бедняци, натикани в гета. Само че според последните промени във вътрешните правила, когато при дадено убийство се наблюдаваха „очебийни доказателства за психопатологични деяния срещу личността“, независимо от юрисдикцията разследването се поверяваше на Специалния отряд по психопатологични прояви срещу личността. Въпросният СОППЛ, който шегобийците от отдела бяха кръстили „Сопол“, се състоеше от двама ни с Хари и един-двама специалисти, които трябваше да привлечем при необходимост. Въпреки че отрядът съществуваше само на хартия и бе трик, който хората от „Връзки с обществеността“ бяха измислили за заблуда на медиите, мнозина в отдела не бяха ентусиазирани от създаването му.

Например моя милост в настоящия момент.

— Ела възможно най-бързо! — Хари ми продиктува адреса. — Ще те чакам отпред. Пусни сирената и въртящите се лампи на покрива. Давай газ до дупка, да не стане чупка.

— Не искаш ли пътьом да купя прясно мляко и хляб? — озъбих се.

Той прекъсна връзката.

Надве-натри навлякох джинси и риза, която май вече беше за пране, сложих и кремаво ленено сако, за да не се вижда кобурът с оръжието. Тичешком слязох по стълбичката, седнах зад волана на торъса, паркиран зад къщата, натиснах газта и потеглих сред фонтан от пясък и натрошени раковини. Едва след като преминах моста над черните води на пролива Мисисипи, разделящ острова от сушата, изпълних дословно нареждането на моя партньор — включих лампите и сирената, натиснах до дупка газта.

* * *

Трупът беше открит в малък парк в югоизточния район на Мобийл — пет акра земя, засадена с дъбови и бадемови дървета, заобиколена от квартали от началото на миналия век, съвземащи се след период на упадък. Пред входа на парка бяха паркирани три полицейски коли с включени сигнални лампи и камионетката на хората от лабораторията. Автомобили без обозначения бяха спрели от двете страни на лъскав SUV, който вероятно принадлежеше на Скуил. Разбира се, репортерите също бяха надушили сензацията — наблизо беше паркирана камионетка със спътникова антена на покрива. Хари вече беше слязъл от колата си и вървеше към входа на парка. Ударих спирачки, отворих вратата и попаднах на засада, проблесна прожектор на камера, който ме заслепи. Чух глас, който ми се стори познат:

— Спомних си кой сте — Карсън Райдър. Вие разследвахте случая с Джоуел Ейдриан, нали?

Примигнах — беше репортерката, която ме беше заговорила по време на церемонията по откриване на обновената морга. Беше „в пълно журналистическо снаряжение“ — косата й се беше вдървила от лака, пръстите й с дълъг маникюр се вкопчваха в микрофона, както грабливата птица забива закривените си нокти в зайче. Със свободната си ръка ме сграбчи за рамото, обърна се към камерата и заговори:

— Аз съм Сондра Фаръл, водеща на предаването „Горещи новини“ по канал 14. Намирам се пред парк Баудъри, където е бил открит обезглавен труп. Разговарям с детектив Карсън Райдър от…

Намръщих се в обектива, изръсих порой от цинизми на три съществуващи езика и един, който измислих в момента. Няма нищо, което репортерите да мразят повече от събеседник, който ги изненадва с реакцията си.

Сондра грубо ме отблъсна и извика на оператора:

— Мамка му! Стоп!

Настигнах Хари на входа на парка, охраняван от млад униформен полицай. Младокът ме изгледа:

— Ти си Карсън Райдър, нали?

Сведох очи, промърморих нещо, което можеше да мине и за отрицание, и за потвърждение. Младежът посочи униформата си и подхвърли на партньора ми:

— Как да се отърва от нея бързо като Райдър?

— Трябва да бъдеш адски добър в професията или адски откачен.

— Какъв е Райдър — луд или професионалист?

— По малко и от двете — отговори Хари и ми кимна: — Не се помайвай, братле.