Джак Кърли
Един от сто (4)

Трета глава

Хари подхвана урока още преди да седне:

— Години наред Скуил беше лейтенант в отдел „Престъпления срещу личната собственост“ — смотан бюрократ, който притежаваше само един талант, а именно да поддържа връзките с обществеността. Произнасяше речи в училища, на квартални събрания, на откриването на търговски центрове, на църковни празненства… — Той остави бутилките на масата и отново се настани на стола си. — Накрая така се усъвършенства, че стана „дежурен“ говорител на полицията…

Кимнах:

— Така се засенчват шефовете, което ги вбесява. — В университета бях свидетел как преподаватели, на които предстоеше да бъдат назначени на постоянна длъжност, стават жертва на завистта на колегите си.

— Да, ама това не важи за Скуил. Мръсникът знаеше кога да лиже задника на висшестоящите. Нещо повече — когато станеше издънка и големите шефове предпочитаха да се скрият, скъпият Терънс привличаше огъня върху себе си.

— Не може да бъде! — възкликнах. — Изобщо не си го представям да се изправя срещу куршумите.

— Репортерите го обожаваха, защото знаеха, че според случая ще изрази разкаяние или ще бълва огън и жупел. Лейтенант от полицията в Мобийл твърди, че арестът, извършен по погрешка, засяга честта на цялата служба за борба с престъпността… гледайте новините в единайсет… Високопоставен полицейски служител нарече критиците на Американския съюз за граждански свободи „заблудени ревльовци“, пълният текст на изявлението му е поместен на четвърта страница. И така нататък. — Хари взе от пепелника картонче с клечки кибрит и започна да го върти между пръстите си. — После Джоуел Ейдриан се развихри. Теса Рамирес. Джими Нарли. След избиването на цялото семейство Портър обществеността настръхна. Обаче разследването беше попаднало в задънена улица. Едва ли можеш да си представиш колко ужасно беше…

— Кой откри Теса? — прекъснах го. — Кой намери в подземната канализация трупа й, наръфан от плъхове?

Той поклати глава:

— Нямах предвид това, братле. По-ужасен от самите убийства беше натискът на общественото мнение. Надигнаха се гласове за оставки на висши служители, хората открито ругаеха началника на полицията. Медиите ни захапаха, както куче захапва наденица. Избухнаха взаимни обвинения, всеки прехвърляше вината на колегата си, ненадейно на сцената се появи едно униформено полицайче — хлапето Карсън.

— Хрумнаха ми няколко идеи. Ти ме подкрепи.

— Отначало ни направиха на мат и маскара — замислено промърмори партньорът ми. — Докато изпаднаха в пълна безизходица.

Между двамата играчи на билярд избухна свада. С Хари за миг извърнахме погледи към тях.

— Извадих късмет, нищо повече — промълвих след няколко секунди.

Той присви око:

— В определени случаи късметът се изразява в това да знаеш къде да търсиш, нали така?

Думите му ме завариха неподготвен.

— За какво намекваш? — промърморих.

— Ще го кажа по друг начин — не е важно какви карти ще ти се паднат, а кой раздава.

— Грешиш. Може би… не знам… донякъде е въпрос на интуиция…

За миг той озадачено се втренчи в мен, после махна с ръка, за да прекрати бръщолевенето ми.

— В момента това няма значение. След като благодарение на твоята смахната теория заловихме убиеца, настъпи боричкане за власт — куцо и сакато се опитваше да използва за своя изгода успеха на Райдър — самотния рейнджър. Познай кой беше най-подготвен.

— Терънс Скуил ли?

Хари отчупи клечка кибрит, съсредоточено я заразглежда.

— По време на изпитанието той непрекъснато поддържаше връзка с медиите, след това дойде моментът да обере плодовете. Замислял ли си се колко бързо избледня ореолът ти на герой?

Хм, май имаше право. В продължение на два дни бях човекът, който е заловил безумеца Ейдриан. На третия ден заслугите изцяло се приписаха на полицията, аз бях само момче за всичко. На петия неправилно написаното ми име се появи в дописка от няколко реда, сбутана на последните страници на вестниците.

Хари продължи:

— Законът на Скуил гласи: „Подмазвай се и яж фъшкии, ако се наложи.“ Образно казано, те изблъска от коня, за да го яхнат големите клечки, една от които е самият той. Този кон го отведе до поста началник на разследването.

Свих рамене:

— Голямо чудо, че са ме прецакали. В крайна сметка станах детектив. Не се оплаквам.

Свадата около масата за билярд се разгорещи. Единият играч постави топката, другият я блъсна с ръка. Хари забели очи, драсна клечката и я загледа как гори. На бледата й светлина лицето му изглеждаше като позлатено.

— Вярно е, че получи значка на детектив, обаче приятелят Терънс осъществи онова, към което се стремеше години наред — място на голямата маса. Ти му го осигури, Карс.

Намръщих се:

— Защо толкова се палиш? Какво ти влиза в работата?

Как може да си такъв наивник! Втренчил си се в едно дърво и не виждаш гората. Скуил обича да се представя като човек, който е постигнал всичко с много труд и умения. Но всеки път, като те види… — Той сви пръстите си и замахна, подражавайки на падащ самолет. — Картите падат, настъпва катастрофа.

— Нищо не му пречи се преструва, че не съществувам.

— Така и прави. От една година ти си само име в списъка за дежурствата. А СОППЛ съществуваше само на хартия. Но ако отрядът започне да действа…

Вече знаех накъде бие партньорът ми — като единствени членове на СОППЛ с него щяхме да ръководим издирването, да издаваме заповеди, да се срещаме с началството, а шефът на разследването щеше да мине на заден план.

— Искаш да кажеш, че ще се набиваме в очите на обществеността — промърморих.

Хари хвърли в пепелника догарящата клечка:

— По-скоро ще бъдем трън в очите на Терънс Скуил.

Междувременно играчите на билярд се бяха хванали гуша за гуша. По едно време единият се изтръгна от хватката на съперника си и стовари щеката върху главата му. Потърпевшият се строполи на земята, хвана се за болното място и застена. Барманът намръщено ги изгледа, после се обърна към Хари:

— Нали си ченге — няма ли да направиш нещо?

Партньорът ми притисна до челото си големия си юмрук, няколко пъти разпусна и сви пръсти.

— Това пък какво е? — облещи се онзи.

— Лампата, която сигнализира, че в момента не съм на работа.

Излязохме от бара сред лепкавия мрак, тръгнахме към колите си.

— Благодаря за лекцията по история, професор Нотилъс — казах.

— Мълчи и се учи, дърдорко.

* * *

По обратния път към острова карах бавно, бях свалил страничното стъкло — надявах се въздухът, просмукан с миризмата на солена вода, като прилив да пречисти съзнанието ми, ала мисълта за обезглавения труп упорито изплуваше на повърхността. Щом се качих в къщичката си, запалих свещи, седнах с кръстосани крака на канапето и започнах да правя дихателните упражнения, които научих от моя приятел Акини Табриси, специалист по бойните изкуства. Акини прави тези упражнения, преди да разбие с глава грамадна купчина ледени блокчета. На негово място след упражненията бих използвал тежък чук.

„Все едно си в парка… — казах си. — Мисли… представи си какво се е случило.“

С издишване прогоних яда си на Скуил и Бърлю, помъчих се да гледам през очите на убиеца, който се среща с жертвата си… може би на пътеката. Тъй като уличната лампа е наблизо, двамата се скриват в храстите… по тази точка Скуил май има право — дори сексът да не е мотив за престъплението, със сигурност е бил примамката. Престъпникът умъртвява жертвата с изстрел или със силен удар. Ако толкова държи на главата, би трябвало да я отстрани на място. Но необяснимо защо той поставя мъртвеца под светлината на лампата, коленичи, извършва ужасяващата „операция“ и изчезва.

Безброй пъти сцената премина пред очите ми като на филмова лента; в 2:45 мобилният ми телефон иззвъня. Помислих, че е Хари. Сигурен бях, че и той не спи, а се опитва да си представи как се е разиграла кървавата сцена — седи в ярко осветената си стая, слуша по стереоуредбата „джаз за размисъл“, може би едно от соловите изпълнения на Телониъс Монк, при които той сякаш прониква през микрофона и полита сам, понесен от бурния вятър на музиката.

Обаче чух треперещия глас на старица:

— Ало? Ало? Кой се обажда?

Изведнъж тя сякаш се подмлади и заговори като трийсетинагодишна жена… заговори с гласа на майка ми:

— Карсън? Аз съм, мама. Гладен ли си? Да ти приготвя ли обяд, момчето ми? Искаш ли сандвич? Ами курабийки? Какво ще кажеш за ГОЛЯМА ЧИНИЯ С ХРАЧКИ?

„Не! — помислих си. — Не може да бъде! Това е кошмар, събуди се!“

— КАРСЪН! — изкрещя гласът, само че вече не беше на жена. — Кажи ми нещо, братко. Искам да усетя малко ТОПЛОТА, ТА НАЛИ СМЕ СЕМЕЙСТВО!

Стиснах клепачи, облегнах се на стената. Как е възможно? Нали му е забранено да се обажда?

Човекът от другата страна на линията удари апарата в нещо твърдо, после изкрещя:

— В ЛОШ МОМЕНТ ЛИ СЕ ОБАЖДАМ, братко? С ЖЕНА ли си? БИВА ЛИ Я? Чувал съм, че като се разгонят, соковете им БУКВАЛНО СЕ ИЗЛИВАТ. Здравейте, приятели, искам да ви запозная с гаджето ми, госпожица Мокра Катеричка. НОСЕТЕ БОТУШИ, КОГАТО Я ЧУКАТЕ!

— Джереми — прошепнах повече на себе си.

— Имаше някога една мацка в Нантъкет, ти носеше ботуши всеки път, когато я чукаше…

— Джереми, кой ти разреши…

— … но мъжете в града един по един се удавиха в отровата, дето се изливаше от капчука й! — Той отново заговори с гласа на майка ми: — Не бой се, Карсън. Мама е тук. Виждам, че чинията ти още е пълна. Храчките изстинаха ли? Да ти ги стопля ли? — Той се престори, че прочиства гърлото си.

— Джереми, престани…

Чух как се отвори врата, след това тъпи удари, някакъв мъж изруга. Човекът, който се обаждаше, изкрещя:

— НЕ! МАХАЙ СЕ! РАЗГОВОРЪТ Е ЧАСТЕН! Говоря с МОЕТО МИНАЛО!

Нещо изтрещя, после се чу шум от плъзгане, сякаш някой изпусна телефона на пода и го изрита. Ръмжене, ругатни, шум от борба… Затаил бях дъх, притисках слушалката до ухото си, плувнал бях в пот, въпреки че в стаята беше прохладно.

Крясъците му започнаха да заглъхват, представих си как яки мъже го влачат по пода:

— УБИЙСТВОТО, КАРСЪН! Разкажи ми за убийството. Сигурно има нещо повече от ЛИПСВАЩА ГЛАВА, винаги има нещо повече. Онзи реже ли пишките им? Забива ли ги в задниците им, докато се покажат през дупката на шията? Обади ми се! ПАААК СЪМ ТИ НЕОООБХОДИМ…

Отново се чуха приглушени удари. После настъпи тишина.

Вероятно по късните новини на канал 14 в Монтгомъри бяха излъчили репортаж за обезглавения труп в парка. Гледането на телевизия беше от малкото удоволствия, разрешени на Джереми, той сигурно беше „попил“ ужасяващите подробности. Угасих свещите, проснах се по корем на канапето, скрих лицето си във възглавницата. Когато най-сетне се унесох, сънят ми бе неспокоен, изпълнен с кошмари за грамадни плъхове и миризма на горяща коприна.

* * *

Будилникът иззвъня малко след зазоряване. Чувствах се като пребит, главата ми беше замаяна. Някак си се добрах до водата, отдалечих се на около километър навътре в океана, обърнах се и с усилие доплувах до брега. После пробягах шест километра по плажа, докато плувнах в пот и прасците ми се схванаха. Неохотно и почти гневно се захванах с редовните упражнения по вдигане на тежести, накрая съзнанието ми се поизбистри; казах си, че в обаждането на Джереми няма нищо свръхестествено; той беше ужасно изобретателен и някак си беше успял да се добере до телефон.

Бях чул и как насила го отведоха — случаят нямаше да се повтори, епизодът бе приключен.

Взех душ, закусих с пушена наденица и мюсли, приготвени със сирене. Постепенно настроението ми се повиши, потеглих към службата. Хари хвърли ези-тура, за да си разпределим работата за деня — падна ми се да присъствам на аутопсията на трупа, който снощи бе намерен в парка. До началото й имах малко време, затова се отбих в отдела по криминалистика, състоящ се от научна лаборатория и компютърна зала. Двама лаборанти с бели престилки съсредоточено разглеждаха плавок от тоалетно казанче, все едно беше светия Граал. Друг почукваше с молив по стъкленица, пълна с живи буболечки. Хъмбри седеше до един микроскоп и пиеше кафе. Като ме видя, взе лист хартия:

— По отпечатъците идентифицирахме обезглавения.

Престорих се, че бия невидими барабани:

— И победителят е…

Той издаде звук, който имитираше фанфари:

— Някой си Джералд Елтън Нютън, известен още като Малкия Джери, Джери Елтън, Нелсън Джералд и Елтън Джелсън.

— Леле колко псевдоними!

— Как не! Чуй това. — Той зачете написаното на листа: — Двайсет и две годишен. Сини очи, кестенява коса… където и да са сега. Няколко пъти е бил арестуван за дребни кражби, проституция, притежание на крадени вещи и на марихуана. През март някаква жена подала оплакване срещу него, че не й е върнал единайсет хиляди долара, които му била дала на заем, но по-късно оттеглила обвинението.

— Виж ти — хем е бил жиголо, хем се е чукал с мъже. Май резбата му се е завъртала според случая — промърморих и тръгнах да излизам. Аутопсията щеше да започне след час, но възнамерявах да се отбия при съдебния лекар. Тъкмо прекрачвах прага, когато Хъмбри подвикна:

— За малко да забравя. Снощният номер с цветчетата и уличната лампа беше гениален, Карсън, чиста проба Шерлок Холмс. Скуил си е заврял главата толкова навътре в задника, че през гърлото си вижда зъбите. Свалям ти шапка, че не му цепиш басма.

* * *

Служителят, който обикновено седеше зад бюрото си във фоайето на моргата, този път го нямаше. Като чу стъпките ми по коридора, Уил Линди надникна от кабинета си. Новата сграда беше открита само преди няколко дни, но Уил вече изглеждаше погребан под планина от документация — на бюрото му бяха натрупани формуляри, полиците бяха запълнени със справочници, подредени по азбучен ред, на стената висяха календари и листове с графика за работа.

— Добро утро, детектив Райдър.

— Здрасти, Уил. Дошъл съм за аутопсията на Нелсън. Клеър тук ли е?

Бях може би единственият човек във вселената, който наричаше доктор Пелтиър на малко име — обръщах се към нея така още след като се запознахме и засега не ме беше изяла с парцалите. Само дето ми отвръщаше с хладна любезност и неизменно ме наричаше Райдър, докато към другите се обръщаше на малко име или според чина им. Линди погледна часовника си:

— Трябва да е тук в девет, което означава…

Аз също погледнах часовника си — беше 8:58, и промърморих:

— Значи след една минута.

Ненадейно в коридора избухна смях — двама служители от погребално бюро тикаха към задната врата носилка на колелца, върху която лежеше покрит мъртвец, като завиваха ту наляво, ту надясно, все едно бяха деца, които си играят с количка в супермаркета. Линди се стрелна към тях:

— Хей, момчета, не ми пука какво правите във вашата служба. Но щом сте тук, ще проявявате уважение към мъртъвците!

Двамата се вцепениха, изчервиха се до уши. Извиниха се шепнешком и безмълвно забутаха количката.

— Браво, Уил — кимнах му.

Той се усмихна с половин уста — странно как сме свикнали да възприемаме тази усмивка като знак на печал.

— Това е последното „пътуване“ на горкия човек, детектив Райдър. Не бива да го обръщат на игра.

Възхищавах се от позицията му — прекалено много служители в моргата и ченгета от отдел „Убийства“ забравят, че мъртъвците някога са били център на вселената… най-малко в собствените си очи. Никой не знае защо сме били избрани да живеем на този свят и дали сами избираме пътищата си по време на пребиваването си на земята. Така или иначе за пристигащите в моргата този етап от пътуването вече бе завършил. Били те лоши или добри, вече бяха прекрачили към последната загадка, останала беше само обвивката им, която скоро щеше да изчезне; може би не всички заслужаваха да тъжим за тях, но им дължахме поне уважение.

Чу се забързано потракване на токчета, с Линди едновременно се обърнахме — доктор Пелтиър се приближаваше към нас. Досетих се, че е закусвала със съпруга си Зейн, който крачеше редом с нея и почистваше с клечка зъбите си. Беше шейсетинагодишен, но изглеждаше по-млад, имаше студени сиви очи, лицето му бе като издялано от скулптор и с вечен загар, независимо от сезона. Носеше антрацитносив костюм с жилетка, която прикриваше коремчето му, и подтичваше, за да върви редом със съпругата си.

— Малко сме подранили, а, Райдър? — подхвърли тя, щом я последвах. Парфюмът й ухаеше на шампанско от рози.

— Ще ми се да огледам мъртвеца преди аутопсията.

Правех го, винаги когато труповете не бяха в напреднала степен на разложение — струваше ми се, че така нещо по-силно ме свързва с жертвата. След аутопсията, която бе един вид нашествие в телата им, мъртъвците изглеждаха различни, сякаш вече бяха прекрачили в преддверието на отвъдния свят.

Клеър забели очи:

— Днес нямам време за теб. — Тя не вярваше в моята теория за връзката с мъртвите.

— Моля те, Клеър. Ще ти отнема само минутка.

Доктор Пелтиър въздъхна. Спряхме пред залата за аутопсии. Едва сега Клеър си спомни елементарните норми на доброто възпитание и реши да ме представи на съпруга си.

Подадох му ръка:

— Здравейте, запознахме се преди месец в Музея на изкуствата. Аз съм детектив Карсън Райдър.

Зейн Пелтиър беше от онези хора, които при здрависване не хващат дланта ти, а само пръстите до кокалчетата.

— Много добре ви помня — каза, но погледът му отрече думите му. — Радвам се, че отново се видяхме, детектив.

Клеър отвори вратата, той промърмори:

— Ще те чакам отвън, скъпа.

— Мъртъвците не хапят, Зейн.

Съпругът й се усмихна, но не понечи да влезе. Разбирах колебанието му — смятам, че хората усещат присъствието на смъртта също както стадото усеща кога ще падне мълния — атавистична предупредителна система, която ще притежаваме, докато еволюираме в същества, надарени с чист разум… което едва ли някога ще се случи.

С доктор Пелтиър влязохме в залата.

— Побързай, Райдър — подхвърли тя. — Предстои ми тежък ден, искам да се съсредоточа.

— Слушам, ваше величество — отвърнах; тя ме изгледа на кръв, но не каза нито дума, само издърпа от хладилника чекмеджето с трупа, отметна чаршафа.

Няколко секунди изучавах необичайната гледка. Може би поради липсата на главата не можах да усетя невидимата връзка между двама ни с мъртвеца — изпитах само чувство за загуба. Мимоходом забелязах широките рамене и тесния му ханш. След смъртта мускулатурата се отпуска, тялото губи очертанията си, но и така беше ясно, че убитият е отделял доста време за тренировки за поддържане на формата.

Клеър намръщено ме наблюдаваше, след миг отмести поглед към трупа, внимателно го огледа. Понечи да го завие с чаршафа, изведнъж се вцепени.

— Да му се не види! Това пък какво е? Възкликна и се наведе към слабините.

— Пенис — подсказах услужливо.

— Не хитрей, Райдър! Говоря за онова над срамните косми. Бъди така добър да ми донесеш ръкавици.

Изтичах до масата за аутопсии, извадих латексови ръкавици от кутията, поставена встрани. Клеър ги сложи, приглади сплъстените косми.

— Има някакъв надпис — промърмори. — Буквите са много дребни… „Пречуках една курва — прочете, като присвиваше очи. — Пречукани курви. Четири пречукани курви. Плъхове назад. Плъхове назад. Плъхове назад. Плъхове. Плъхове. Плъхове. Назад. Назад. Назад.“

Доктор Пелтиър изпъна гръб, аз веднага се наведох. Едва сега видях думите, написани на два реда с лилаво мастило. Без да се обръща, тя каза:

— Доктор Даванъл, елате, ако обичате.

Погледнах през отворената врата на малката канцелария, зад бюрото седеше дребничка бледа жена и попълваше някакви формуляри. Не издаваше нито звук, затова не я бях забелязал. Тъмната й коса се спускаше до раменете, очите й бяха скрити зад кръгли очила, които й придаваха вид на бухал. Май се казваше Ейви или нещо подобно, назначена беше отскоро, още не бяхме работили заедно. Тя забързано се приближи. Усмихнах се и кимнах, ала Ейви се престори, че не ме забелязва.

Клеър посочи слабините на жетвата:

— Щом сте така любезна да се явите на работа, колежке, като се има предвид, че днес е понеделник, бих искала да ви обърна внимание на надписа над срамната кост на мъртвеца. Обадете се на Чеймблис да направи микроснимка на текста. Проверете трупа за други надписи. Разбрахте ли?

— Щях да го направя и без да ми кажете, док…

— Какво чакате? Няма да гласуваме предложението ми — действайте!

Ейви или както там й беше името се върна в канцеларията си да се обади на фотографа. Интеркомът изпращя, чух гласа на секретарката Вира Брейдън — типичен глас на южнячка, все едно потопен в меласа.

— Доктор Пелтиииъъ? Тъъси ви Бил Ааанет от ФБР. Вече ааазполагал с анализа на тъканите, които сте му изпааатили миналата седмица.

— Ще се обадя от кабинета — обяви Клеър, без да ме погледне, и затвори вратата под носа ми. Възползвах се от прекъсването и отскочих до тоалетната. Върнах се след около минута и заварих в залата Зейн Пелтиър. Взираше се в трупа, пребледнял беше като платно, шепнешком повтаряше: „Господи, Господи!“; изглеждаше така, сякаш всеки миг ще припадне.

— Успокойте се, господин Пелтиър. — Застанах до него, хванах го под ръка. — Дишайте дълбоко.

— Кой е този? — изграчи той. — Господи!

— Някой си Джералд Нелсън.

— Божичко!

— Дишайте дълбоко — повторих.

Той няколко пъти си пое въздух и запелтечи:

— Влязох да видя защо се бави Клеър и… господи, къде е главата?

— Още не знаем.

— Що за изверг би причинил подобно нещо на човешко същество? — Няколко пъти дълбоко си пое въздух, постепенно бледността му се стопи. — Вече съм добре, детектив… Не бях виждал труп без… — Насили се да се усмихне и добави: — Трябваше да остана вън.

Продължи да диша дълбоко, докато вървеше към кабинета на съпругата си — в разстояние на няколко минути се беше състарил, вече изглеждаше на годините си. Злите езици говореха, че бракът между Зейн Пелтиър и Клеър Суонскот повече прилича на сливане между две корпорации — съпругът участва с името и богатството си, тя — със забележителния си интелект и необузданите амбиции. Предците на Зейн са били аристократи, живели в Мобийл още преди Гражданската война, богатството му беше като снежна топка, която с търкалянето си увеличава размерите си. Наследил беше няколко предприятия, участваше в управителните съвети на други, но бях чул, че на седмица му се събират около петнайсет часа работа. Кой знае, може би беше ужасно кадърен и за малко време свършваше много неща.

Клеър надникна от кабинета си. Видях Зейн зад нея — май се готвеше да си тръгне. Доктор Пелтиър впери поглед в отворената врата на малката канцелария:

— Имам аутопсия в Байо Лабейтр, после ще обядвам с Бил Арнет. Ще се върна до четири без петнайсет. — Обърна се към мен и добави: — Това е принципът, Райдър. Всеки изпълнява задълженията си, идва на работа навреме.

Нито една дума не се отнасяше за мен.

Клеър се врътна и излезе, последвана от съпруга си. Тя закъсняваше, той (както подозирах) се беше устремил към най-близкия бар. С чернокосата Ейви или както й беше името, бяхме сами в последния дом на мъртъвците. Тръгнах към нея, пътьом погледнах дясната й ръка — не носеше венчален пръстен. Както и преди беше заета с попълването на куп формуляри. Не вдигна глава, макар да усети, че се приближавам.

— Аз съм Карсън Райдър и работя в отдел „Убийства“ — казах. — Мисля, че не сме се запознали официално.

— Ейва Даванъл — промърмори тя, от немай-къде за миг допря студената си длан до протегнатата ми ръка.

— Отскоро ли сте тук, доктор Даванъл?

— Да, ако шест месеца ви се струват отскоро. — Тя отново се захвана с формулярите.

— Май днес шефката ви има зъб. Закъсняхте за работа ли? Веднъж имах среща с нея и закъснях с две минути. Ако щете вярвайте, направо щеше да ме…

— Били ли сте на лекар заради проблема с носа ви? Облещих се:

— Моля?

— Имате проблем с носа — пъхате си го в чужди работи. Продължаваше да пише, но забелязах, че пръстите и леко треперят; от нея лъхаше смразяваща студенина.

— Извинете, ако съм ви засегнал. От една година работа с Клеър… ъъъ, с доктор Пелтиър и все ми се струва, че не съм й угодил. Може би няма човек, който да й угоди. Обаче ако е така, как се спогажда с… — Давах си сметка, че дърдоря врели-некипели, но не можех да спра.

Доктор Даванъл подреди на купчинка попълнените формуляри и се изправи:

— Приятно ми беше да се запознаем, детектив Карсън, но…

— Казвайте ми Райдър. Карсън Райдър.

— … днес имам много работа. Довиждане.

Последвах я, докато тя гневно се извърна, сякаш бях вонящо куче, което върви по петите й:

— Мога ли да ви бъда полезна с нещо, детектив Карсън?

— Райдър. Карсън Райдър. Ще присъствам на аутопсията на Нелсън, доктор Даванъл.

— Защо не седнете във фоайето? — Тя наблегна на думата „фоайе“. — Някой ще ви повика, преди да започнем.