Джак Кърли
Един от сто (38)

Епилог

— … последното, което чух, бе как Карсън ми извика да си поема въздух и да не правя нищо. Послушах го, ама си мислех, че това ще ми е краят. Представи си как ще се почувстваш, ако някой те посъветва да се оставиш на течението на бурна река…

— Предпочитам да не си представям — прекъсна го Ейва и се загледа в чайката, която прелетя над нас. Хари си взе още един пържен фъстък от купата, която винаги стоеше на масичката на терасата. Усмихнато го наблюдавах — интересен ми беше начинът, по който консумираше фъстъци — първо отхапваше миниатюрно парченце, после — остатъка от ядката.

— Обаче открих, че няма да се удавя — продължи. — Потънех ли, размахвах ръце, все едно бяха крила, изплувах на повърхността, поемах си въздух, после водата отново ме заливаше.

Той размаха ръце, за да онагледи разказа си. За миг ми се стори, че чувам плющенето на дъжда, видях как водовъртежът засмуква Хари. С усилие се изтръгнах от спомените и се върнах към действителността. Връщането в миналото бе неизбежно, но след време. Днешният ден ще бъде посветен само на ТОЗИ МИГ — временно ще забравим призраците и нишките, преплитащи се в мрака.

— И докъде стигна? — попита Ейва.

Хари присви очи, запресмята.

— Предполагам, че „плувах“ около половин километър. Изведнъж стъпих на дъното и докато се усетя, вече бях изпълзял на отсрещния бряг.

Тримата седяхме на терасата на моята къща. За пръв път имахме възможност да разговаряме подробно за случилото се. След кошмарната нощ ни закараха в болницата, където на разпит ни подложиха и лекарите, и колегите от полицията. Вчера отново бяхме под обстрела на ченгетата и медиите. Отговаряхме уклончиво на въпросите на репортерите, стараехме се да омаловажим участието си.

Ейва се приведе към Хари:

— Помислил си, че Карсън е… — Поколеба се, неприятно й беше да изрече думата. А на мен ми беше неприятно да я чуя. — Решил си, че той е… мъртъв, така ли?

Той ми намигна:

— Момчето не го бива за сума ти работи, но поне може да плува. Знаех, че със сигурност ще се добере до отсрещния бряг, затова не си давах много зор. Обаче по едно време чух трясък.

— Когато избих прогнилата врата — поясних.

За частица от секундата се озовах в кабината, подхлъзнах се от кръвта и калта, които се стичаха от мен, паднах, а безумецът насочи пушка към главата ми. С усилие прогоних спомена.

— Рекох си да проверя кой пречи на моята екскурзия сред природата — продължи Хари. — И какво да видя? Лодка във въздуха!

Изминали бяха два дни, ужасът започваше да избледнява. Ръцете ми не бяха пострадали бог знае колко, ако не се брояха изтръгнатите нокти. Раната в бедрото ме смъдеше, като че ли лекарят, който я беше зашил, бе забравил вътре разярени пчели. В болницата ми дадоха патерица, но аз я оставих в колата — повече ми пречеше, отколкото да подпомага придвижването ми. Хванах се за масата и се изправих. Ейва машинално протегна ръка да ме подкрепи:

— Много ли те боли?

— Не. Ще се подпра на перилото — задникът ми се схвана от седене.

Ейва стисна дланта ми. Погледнах я в очите — бистри и зелени като океана, огрян от слънцето. Тя ми намигна, за миг сърцето ми престана да бие. Потупах я по ръката и закуцуках към перилото. Проклетият мобилен телефон зазвъня — бях го оставил на масичката. „Да му се не види — помислих си, — защо ми трябваше да го изваждам от хладилната чанта?“

— Хари, моля те, обади се — подвикнах.

— Сигурно пак те търси някой репортер — измърмори той. — Или Скуил се чуди как да се подмаже.

Въпреки че не казах на никого за записа на касетата, добрият капитан здравата си изпати. Свалиха го от поста началник на разследването и му възложиха да отговаря за медиите… всъщност репортерите заслужаваха тъкмо човек като него. Но той не се предаваше лесно и търсеше начин да си възвърне позициите. Преди малко се беше обадил, за да признае, че е бил заблуден от машинациите на Бърлю и че много съжалява, задето е бил несправедлив към мен. Стори ми се ужасно жалък, но какво друго можеше да се очаква от човек без достойнство?

— Домът на Райдър — каза Хари. — Ало? — Втренчи се в устройството, погледна ме, сви рамене: — Никой не се обади. Вероятно са сгрешили номера.

Остави телефона на масата, грабна купичката и отиде да я напълни с фъстъци. Облегнах гръб на дървеното перило. Ейва се облакъти до мен и мълчаливо се загледа в залива. По синьото небе нямаше нито едно облаче, няколко пеликана се полюшваха върху вълните.

— Първия път, когато застана тук, дрехите ти прилепнаха от вятъра и ме обзеха похотливи мисли.

Тя отметна от челото си непокорен кичур коса:

— Сякаш беше толкова отдавна!

— Така ли? Ако не ме лъже паметта, и тази сутрин мислите ми бяха в същата посока.

— Зарекла се бях да не пия. Но страхът ми надделя. Страхът от самата мен.

— Беше във властта на призраци — някои бяха плод на въображението ти, повечето бяха истински.

Ейва кимна, отпи от газираната си напитка:

— Разговарях с доктор Пелтиър. Смятам, че нещата между нас ще потръгнат.

И Клеър се мъчеше да се промени, вече не отмъщаваше на другите заради демоните, които я преследваха. Снощи се чухме по телефона — знаех, че днес има среща с адвокат, специалист по бракоразводни дела. С нетърпение очаквах да видя как ще изглежда, след като се освободи от Зейн. Може би очите й щяха да станат още посини…

— Довечера ще отидеш ли на сбирката? — промълвих.

— Разбира се. Ще отида и утре, и вдругиден. Ще правя всичко, което препоръчва Мечока. Знаеш ли, харесва ми да ходя там; след това се чувствам лека като перце, струва ми се, че летя. — Остави чашата си, повдигна се на пръсти, леко ме целуна по устните. Хари плъзна вратата и излезе на терасата:

— Какво виждат очите ми?

Не отговорих веднага — искаше ми се да измисля подходящи рими.

— Целувки и милувки — подхвърлих плахо.

— Виж ти! — Той се облещи, сякаш беше чул велика мъдрост. — Младежът най-сетне измъдри нещо смислено!

Понечих да го наругая, но телефонът отново иззвъня. Хари остави купичката, взе апаратчето:

— Домът на Райдър. Да, тук е. Един момент, госпожо. — Погледна ме: — Търси те някоя си доктор Проуз.

Кимнах. Той ми подаде телефона. Обърнах се към океана, притиснах апаратчето до ухото си.

— Карсън, ти ли си? Обажда се Еванджелин Проуз. — Тя замълча за миг, после зашепна: — Много съжалявам, но трябва да ти съобщя ужасна новина.

— Боже мой, какво се е случило?

Гласът й потрепери:

— Става въпрос за Джереми. Мъртъв е. Обесил се е.

Чувах думите, но не смисълът ми убягваше.

— Джереми ли? Не, невъзможно е…

— Случило се е през нощта или призори. Оставил е предсмъртно писмо, адресирано до теб.

— Не го вярвам. Брат ми никога няма да…

— Да ти прочета ли писмото, Карсън? Ако предпочиташ, ще ти го изпратя.

Въздъхнах:

— Прочетете го, ако обичате.

Чух шумолене на хартия, Еванджелин зачете:

— „Скъпи Карсън, приеми най-искрените ми извинения. Допуснах сериозна грешка при тълкуването на материалите, които ми предостави. Смятах, че той се интересува от шефката на «Съдебна медицина» доктор Пелтиър. Не знам дали това има значение за теб… Надявам се да ми простиш, задето нарочно те заблудих. Винаги ще те обичам. Джереми.“ Това е целият текст — тихо добави доктор Проуз. — Моите съболезнования.

Облегнах се на перилото, загледах се в брега. Изведнъж ми се стори, че слънцето грее едновременно от всички посоки, сенките бяха изчезнали. Океанът приличаше на безкраен зелен килим, пясъкът на брега бе ослепително бял. Обърнах се към Ейва и Хари, забелязах тревогата им, вдигнах палец, за да им покажа, че всичко е наред. Против волята ми устните ми се разтегнаха в усмивка. Отново притиснах телефона до ухото си:

— Едва не ме заблуди, Джереми. Интонацията и ритъмът са съвършени. Само че сгреши името на доктор Проуз.

Мълчание.

— Тя нарича себе си Ванджи. Винаги Ванджи, никога Еванджелин.

Напрегнах слуха си, затиснах с длан ухото си, за да заглуша шума на вълните и вятъра, който развяваше косата ми, заслушах се в тишината от другата страна на линията. За частица от секундата вятърът стихна, вълните замряха, преди да се плиснат в брега и да се върнат обратно. Затворих очи, чух дишане, близко като кръвта във вените ми, далечно като пропилените години — задъханото дишане на изплашено дете, изоставено само в мрака. Чух се да казвам:

— Обичам те, братко.

После прекъснах връзката с миналото. Поне за този ден.

И се обърнах да прегърна настоящето.