Джак Кърли
Един от сто (36)

Трийсет и пета глава

Той се качи на предната палуба и се загледа в тресавището; сивкавата светлина постепенно се стопяваше в мрак, пищен като кадифе. Гъстите облаци скриваха луната и звездите. От време на време откъм рибарския къмпинг проблясваше светлината на фенер, но старецът, който живееше там целогодишно, ходеше с бастун и беше полуглух. Дядката имаше късмет — ако представляваше заплаха, господин Кътър отдавна щеше да го премахне; щеше да му инжектира препарат, симулиращ инфаркт, както бе сторил с ухиления перверзник, когото изпрати на Колифийлд. Извратеният тип се опита да го сваля в бара, докато той следеше Нелсън. Истинско удоволствие бе да го примами, да му сложи инжекцията и с дръжката на метлата да натика в него простичкото устройство. Колко хубаво е човек да е сръчен! Може да си направи бомба с барута от три патрона, част от корпуса на електрическо фенерче, индукционна макара, изолирбанд и рибарска кукичка.

„Пръстите ми. Къде са ми пръстите?“

Уили Линди се усмихна, като си спомни първата и последна аутопсия, извършена от доктор Колифийлд. Коварният младеж се беше опитал да попречи на мама да получи работата, която я върна при него, сина й Уил…

Чувстваше се в безопасност, защото се намираше в своя свят. Пък и природата беше на негова страна — проливният дъжд беше най-добрият му съюзник. Какъв късметлия е той! Съдбата му върна и корабчето, и мама, а сега го предпазваше от враговете, даваше му време. Време за Уили, за мама. Двама уморени пътешественици, свързани от изкуплението, когато греховете на миналото ще бъдат изчистени чрез откровението на образите, избавлението ще окъпе душите им в алените си вълни, после ще останат заедно завинаги.

Мама го викаше от кабината. Сигурно искаше да разбере какво става. Ей сега щеше да й каже.

Да й покаже.

* * *

— Карс! Пази се!

Преплувал бях едва половината разстояние, а ръцете ми вече отмаляваха, очите ме смъдяха от пясъка и мръсотията; нямах време да реагирам на предупреждението на Хари — изкоренено дърво връхлетя върху мен. Беше голямо колкото кола, корените му се вкопчиха в мен като зловещи пръсти, задърпаха ме към дъното; усещането беше, сякаш съм привързан към локомотив, който с бясна скорост пътува под океана. Задърпах корените, опитвах да ги отчупя, да се освободя от хватката им. Стори ми се, че крещя, но звукът бе само в съзнанието ми. Над мен бълбукаха мехурчета, шумът ми се стори оглушителен. Корените изтръгнаха ноктите ми, болката беше толкова силна, като че ли пръстите ми горяха.

Дънерът потрепери, завъртя се и като лопата на екскаватор ме притисна към тинестото дъно. Устата, носът и очите ми се напълниха с кал, в главата ми зазвучаха гръмки акорди. Гледах как въздухът излиза от белите ми дробове, помислих си: „Последните мигове от живота ми са мехурчетата, полепнали по лицето ми.“

Дънерът отново се разтресе и се издигна; стори ми се, че измина цяла вечност, докато изскочи на повърхността. Дъждът зашиба лицето ми, но аз не го усещах — с пълни гърди вдишвах прекрасния въздух. Закрещях, задърпах корените, които здраво ме държаха в хватката си. Дървото се преобърна, отново ме повлече. Трескаво заопипвах около себе си, за да разбера какво ми пречи да се освободя.

„Ремъкът на кобура! — извика глас в съзнанието ми. — Оплел се е в корените!“

Задърпах с всичка сила, без да обръщам внимание на болката в разранените ми пръсти. В този момент чух пляскане, което почти се заглушаваше от шума на дъжда. Хари размахваше ръце и безпомощно пляскаше във водата — намираше се на около два метра от мен, но течението го отнасяше. Едва след като се беше хвърлил в реката, за да ми се притече на помощ, той беше открил, че е по-опасно да се опитва да плува, отколкото изобщо да не плува.

— Върни се! — извиках. — Веднага!

Ужасено го гледах как безпомощно размахва ръце, задъхва се, плюе кална вода. Дънерът отново се преобърна, след миг пак щях да съм под водата.

— Поеми си въздух и не прави нищо! — изкрещях. — Не бой се, няма да се удавиш!

Главата му изчезна, но след секунди го видях да изплува на десетина метра надолу по течението. Бавно се превъртя, сякаш бе попаднал във водовъртеж, отново потъна.

Вече не се показа, останаха само безмилостните вълни.

Изругах, закрещях като луд, задърпах ремъците на кобура, който беше празен — пистолетът отдавна беше на дъното. Разранените ми пръсти не се подчиняваха, усещането бе, сякаш вече не съществуват. Обезумялата вода се плискаше в гърдите ми.

Ножът още беше затъкнат в колана ми. Измъкнах го, притиснах го между дланите си, помъчих се да прережа ремъците.

Водата вече стигаше до брадичката ми.

Нещо изплющя… отново нагълтах вода…

Най-сетне бях свободен! Безпомощно се носех по вълните, мъчех се да си поема дъх. Дървото започна да потъва, корените разсичаха водата. Чух глух тътен, дънерът се заби в тинестото дъно.

Обърнах се и заплувах към отсрещния бряг, ножът се изплъзна от разранените ми пръсти. Като обезумял размахах ръце, хванах го миг преди безвъзвратно да го загубя. Запитах се какво да правя. Невъзможно ми беше да го държа, докато плувам. Треперех и се задъхвах, затова не можех и да го стисна между зъбите си. Обезумялата вода се мъчеше отново да ме повлече към дъното. Насочих острието към бедрото си, с всичка сила натиснах дръжката. Ножът се заби дълбоко в плътта ми.

Нададох вой като човек, обладан от вихрушки, и заплувах, сякаш нечовешката болка ми беше вдъхнала нови сили. Не знам кога се озовах на отсрещния бряг — от бедрото ми течеше кръв, почти бях ослепял от ярост и от калта и песъчинките, заседнали под клепачите ми. От очите ми рукнаха сълзи, които измиха мръсотията, погледът ми се проясни. Запълзях по калния бряг край бучащата черна река. Онова, което си представях, можеше да заледи водата, да покрие със скреж коварните тресавища. Всичко наоколо беше черно-бяло, единствената светлина идваше от бледите мълнии, които прорязваха небето в далечината.

Подхлъзнах се в калта, която жвакаше между пръстите на краката ми, паднах на колене. Отметнах глава и закрещях. С мъка се изправих — ножът още стърчеше от бедрото ми, и закуцуках нагоре по брега. Вече не се казвах Райдър или Брайдуел, не носех нито едно от имената, с които се зоват човеците; бях същество, изтъкано от омраза, жажда за отмъщение и безумен гняв, единственото ми желание бе да завържа за някое дърво Уил Линди, да го накарам да квичи като прасе, докато вътрешностите му текат от разпорения му корем като река от червеи и черен мед.

* * *

— Нима си мислеше, че ще ме предадеш, мамо?

— Уил? Уил, какво става? Защо си ме завързал?

— Виждаш ли ме от мястото, на което си сега, мамо? Там има ли прозорци?

— Осъзнай се, Уил! Не съм майка ти. Погледни ме. Аз съм доктор Даванъл.

Той се наведе толкова ниско, че спокойно можеше да отхапе ухото й:

— Облепват ли прозорците, мамо? Имат ли черни лепенки? — Не можа да се сдържи, близна ухото й и едва не припадна от удоволствие.

— Ръцете и краката ми са изтръпнали. Моля те, освободи ме.

— Бях добър, мамо. Само понякога правя пиш-пиш, но не е нарочно. Направих още нещо — вълшебна тайна. Помниш ли нашите вълшебни тайни? Онези, дето не трябваше да издавам пред никого.

— Уил…

— Ще ти покажа вълшебни картинки, за да разбереш какъв съм отвътре. Гледай, мамо. Ще ги изгледаме заедно, после ще извадя от теб лошото момиче. Обещавам. — Отново прокара език по ухото й. — Обичам те, мамо. Много те обичам.

* * *

Нямаше по какво да се ориентирам. Картата беше отнесена от водата, луната и звездите не се виждаха. Връхлетяха ме пълчища комари; спрях за малко да се намажа с кал, но дъждът бързо я отми. Болката в бедрото ставаше все по-нетърпима — бавно извадих ножа, от дълбоката рана бликна кръв. Свих юмруци, отпуснах ги и осъзнах, че чувствителността на пръстите ми се възвръща. Сред малката горичка надничаше някаква ниска постройка, предпазливо се приближих до нея да я огледам; дъждът и бученето на реката заглушаваха стъпките ми. Барачката, в която вероятно се приютяваха рибари, беше голяма колкото къщичката в дървото, която си бях направил като малък, дъждовните капки барабаняха по покрива от насмолена мушама. Изведнъж осъзнах, че чух глухия звук още докато се намирах на трийсетина метра от постройката. Заобиколих къмпинга, спрях и се ослушах. Тропотът на дъжда върху покрива от мушама вече не се чуваше, но вече знаех каква е разликата.

Продължих да кретам сред мокрите шубраци. След стотина метра отново спрях. Наострих уши. Отново тръгнах.

Спрях.

И го чух. Кафяв щурец, който свири сред поле, пълно с черни щурци, корнет, почти заглушаван от тръбенето на тромпети. Звукът се беше променил, но не знаех откъде идва. Бях като слепец, който надушва горски пожар; направих още няколко крачки, върнах се, пристъпих вляво, после вдясно, опитвах се да доловя разликата. Стори ми се, че звукът идва отдясно, затова тръгнах в тази посока.

* * *

Мама беше разбрала какво означават вълшебните картинки. Личеше си по очите й, които бе нарисувала в зелено, за да скрие нейните си сиви очи.

Той с удоволствие щеше да я изслуша. Нищо, че го лъжеше.

— Не съм майка ти, Уил. Аз съм доктор Даванъл. Работим заедно в отдела по съдебна медицина. Спри за малко и се помъчи да си спомниш. Сигурна съм, че ще разбереш грешката си.

За пръв път долавяше страх в гласа на мама. Разбира се, тя се стараеше да говори нормално, но страхът й приличаше на леки вълнички по огледалната повърхност на езеро.

— Спомням си, мамо. Всичко се съдържа в картинките. Те са нашата история, нашите тайни. Нали вия как станах голямо момче? Забелязали големите ми мускули? — То й посочи тъмния екран на телевизора.

— Да, обаче…

— Видях те да се връщаш и знаех, че си ми сърдита, но въпреки това реших, че завинаги ще изтръгна от теб лошото момиче. Тогава…

— Уил, ще загазиш. Ще имаш големи неприятности, ако веднага не престанеш.

— … тогава ще започнем отново, този път всичко ще бъде както трябва, както при другите хора. Искам да бъдем като тях, ти да бъдеш като другите майки.

— Уил, моля те…

— Вече съм силен и мога да те спася от лошото момиче.

Той извади от голямата брезентова чанта няколко инструмента, които беше взел от моргата. Знаеше, че липсата им няма да бъде забелязана, затова не го смяташе за кражба. Подреди ги върху поднос, който беше застлал с чиста бяла кърпа, и гордо ги показа на мама. Наведе се, отметна косата от челото й:

— Не плачи, мамо, болката пречиства.

* * *

Изведнъж чух още някакъв звук. След още няколко крачки отново зърнах вода, която кротко се плискаше в брега. Изглежда, бях попаднал на канал, отклоняващ се от реката, където може би закотвяха рибарските лодки.

Отстъпих назад, отново наострих уши; чух ритмично потропване и, воден от звука, стигнах до дървени подпори в края на канала — цилиндрични призраци, обливани от вълните, които не се виждаха, докато не се приближих. Дъждът барабанеше по някакви полуизгнили дъски. Под стъпките ми захрущяха камъчета, досетих се, че вървя по рампа за спускане на вода на плавателен съд.

Спрях, затаих дъх, затворих очи и пак се заслушах. Стори ми се, че отдясно долавям някакъв тих звук. Молех се да проблесне мълния или за миг луната да се покаже иззад облаците, за да разсее мрака. Звукът заглъхна, но аз заотстъпвах и отново го чух. Завих вляво, продължих да вървя.

Докато видях светлината.

С опакото на дланта си избърсах очите си — дали пък не беше зрителна измама? — но светлината не изчезна — хоризонтален лъч, трептящ между дърветата. Не, не между дърветата. На фона на сивкавочерното небе се очертаваше силуетът на риболовно корабче, мачтите му стърчаха като копия; тропотът на дъждовните капки отекваше от корпуса му като тих плач от дълбините на изоставена мина.