Джак Кърли
Един от сто (35)

Трийсет и четвърта глава

Седнах на леглото, за да съм близо до госпожа Беноа, сложих ръка на коляното й — стори ми се, че докосвам чепато дърво, покрито с одеялото. Тя продължаваше да пуши невидимата си цигара и да се взира в екрана на изключения телевизор, затворена в собствения си свят, в който другите нямаха достъп. Преместих се по-близо, втренчих се във воднистите й очи.

— Уил Линди — казах. — Уили.

Тя се намръщи и отрони:

— Рапчета.

— Къде е Уили, госпожо Беноа?

Старицата се приведе, сякаш да чува по-добре звука от телевизора. Застанах така, че да закривам екрана, и повторих:

— Уили. Уили Линди. Къде е Уили?

— Рапче! — натърти тя.

— Уил Линди! — извиках с надеждата крясъкът ми да намести пластовете в паметта й. Племенницата й закърши ръце, но не посмя да се намеси.

— Рапчета — каза старицата. Стрелна ръка, заби нокти в лицето ми. Помъчих се да видя нещата през нейните очи. Живяла е до фермата на Линди край река Тамбигби. Представих си снимките, заснети от полицейския фотограф, фермерска къща. Барака. Памукови плантации. Дървета. Какво още бях видял? Вода. И корабчета.

— Имало ли е близо до фермата на Линди някакви корабчета? — извиках на госпожа Клей, докато леля й упорито се мъчеше да ми извади очите.

Тя прошепна:

— Да. На брега на реката, с която граничеше земята на Линди. Две рибарски корабчета. Едното представляваше ръждясала метална черупка и се беше килнало, другото беше затънало в тинестата почва. Отдавна ги няма, но може би Уил и се е криел там.

Кимнах и отново се обърнах към старицата:

— За корабчетата ли говорите?

Тя се приведе към мен, щръкналите кичури побеляла коса погъделичкаха лицето ми. Зъбите й изтракаха, после завалено произнесе:

— Он’ва… опуленото… копеле… все се криеше в… гадните… рапчета.

* * *

Две големи реки се вливат в залива Мобийл — Тенсоу и Мобийл. Около и между тях е втората по големина речна делта в страната — десетки хиляди акри мочурища и песъчлива земя, убежище на алигатори, змии и рояци кръвожадни насекоми. Въпреки че моторницата беше снабдена с мощен двигател, скоростта й не надвишаваше двайсет възела в час, защото плувахме срещу течението. Наведох глава, придърпах надолу бейзболната си шапка, та козирката да защити очите ми от проливния дъжд. Мислех си, че имаме късмет, задето лодката е била осветена. Посочих с пръст реката и извиках:

— Наблюдавай водата, Хари!

— Защо?

— Ако видиш плуващи дънери, свиркай. Много са опасни.

Бурята, разразила се над моя остров през нощта, когато с Ейва се любихме за пръв път, се беше преместила на северозапад и се беше сблъскала с атмосферен фронт, идващ от Канада, в резултат на което паднаха толкова проливни дъждове, че предизвикаха наводнения в селищата по горното течение на река Мобийл.

— Внимавай! — извика Хари.

Към моторницата застрашително се носеше изкоренено каучуково дърво. Рязко завъртях кормилото, вейки застъргаха по корпуса. Партньорът ми затвори очи и зашепна молитва.

От централната база данни бяхме научили, че по-голямата част от заплатата си, възлизаща на 73 000 долара годишно, Линди е използвал за закупуването на земя. Седем парцела в окръг Болдуин, пет в Мобийл. Изминаха два часа, докато уточним номерата на парцелите и къде точно се намират — толкова се притесних, че стомахът започна да ме свива. Повечето парчета земя се намираха в пустошта, но вероятно след време щяха да бъдат застроени и цената им щеше да се повиши. Още един пример за дългосрочното планиране на Уил Линди. Отряди тежковъоръжени полицаи вече претърсваха всеки парцел.

Нагоре по течението на Мобийл беше единственото му парче земя, граничещо с вода — два акра пущинак и парче от речния бряг. Предполагах, че на мястото има някаква барака… или плавателен съд. Готов бях да се обзаложа, че е второто — все едно се беше върнал в детството си, когато корабчето е било негово убежище. Можехме да отидем по суша, но на картата беше обозначено, че там има предимно тресавища — трудно бе да се придвижим дори с високопроходим джип. Заради бурята полетът с хеликоптер беше невъзможен.

Помолихме да ни предоставят моторницата; шефовете с готовност се съгласиха и се съсредоточиха върху организирането на мащабна акция на командоси — бяха убедени, че Линди няма да тръгне към най-трудно достъпния парцел. Мнозина предполагаха, че убиецът вече е в Мисисипи или във Флорида и крои планове за бягство, основаващи се на логиката. Според мен дълги години съзнанието му е представлявало нещо като електрически жици, обвити с тънка изолация, от които прехвърчат искри. След като е видял Ейва, изолацията се е обелила като мъртва кожа, оголените жици са се допрели, създавайки непонятни връзки.

— Няма да стигнем до там, ако се блъснем в нещо! — извика Хари. — Карай малко по-бавно.

Погледнах го — не беше от предпазливите.

— Не мога да плувам — смотолеви той и извърна очи.

Внезапно се издигна голяма вълна, за миг моторницата се озова във въздуха. Хари панически се вкопчи в предпазното стъкло, докато опасността премина. Без да откъсвам поглед от реката, зарових под седалката. Извадих спасителна жилетка и му я подхвърлих.

— Имаш ли план? — извика той, докато нахлузваше смешната жълта жилетка, която беше поне с два номера по-малка от неговия размер.

— След половин час ще се стъмни. Надявам се, че той използва генератор, за да се снабдява с електричество, и няма да ни чуе. Ще се приближим незабелязано и ще го заловим.

— Ако е там.

— Това е неговата къщичка в дървото, Хари. Там е.

* * *

— Вали, мамо. Помниш ли колко обичаше дъжда?

Нито капка не проникваше в кабината на рибарското корабче — Линди старателно го беше ремонтирал, подменил беше изгнилите дъски на покрива, запушил бе дупките в корпуса. Малкият плавателен съд беше закотвен в тесния ръкав на триста метра от реката. Високите дървета на двата бряга почти го скриваха от поглед.

Кабината беше достатъчно голяма да се побере металната маса за аутопсии. В трюма бяха автомобилните акумулатори, които бе свързал един с друг. Вчера ги беше заредил с помощта на генератора, който предпочиташе да не използва, защото беше много шумен. Всичко беше готово за последната фаза. Размерите на екрана на телевизора, поставен на полица в дъното на кабината, не го задоволяваха, но човек не можеше да има всичко, нали? Най-добре щеше да бъде, ако екранът беше голям като в автокино — щеше да завърже мама за капака на стария й буик и да го паркира в средата на първия ред.

„Осветление, камера и… Виж как се променям, откакто си отиде, мамо! Вече мога да те спася!“

Завързал я беше за масата с ремъци, които минаваха през шията, китките и глезените й. Искаше му се да прекара и ремък през корема й, въпреки че щеше да му пречи — ядосаше ли се, мама ставаше силна като мечка, но в крайна сметка се отказа.

С треперещи ръце разкъса роклята й. Тя се размърда и изохка. Сега беше най-опасна, трябваше да бъде нащрек. Знаеше, че полицаите го търсят, но в сравнение с нея бяха като кротки агънца.

Издърпа изпод нея парчетата от разкъсаната й дреха, гърдите й, обгърнати от сутиена, потрепериха. Огледа я и чу как лошото момиче в нея запя. Той затананика със затворена уста, за да заглуши гласа й:

— Мммммм… — В подобни моменти беше най-опасна. — Ммммм…

Уилет Линди обърна телевизора към масата за аутопсии и започна да се подготвя за вълшебството си.

* * *

С падането на мрака дъждът се усили, вятърът го навяваше в очите ми. Погледнах картата — наближавахме мястото, на което предполагах, че се е скрил убиецът. Страхувах се да не го отминем; издайническото боботене на двигателя щеше да предупреди Линди, че по реката се движи моторница. Откакто излязохме от залива, не бяхме видели друг плавателен съд.

— Карсън! — изкрещя Хари.

Погледнах накъдето посочваше — моторницата се носеше към метален корпус, стърчащ от водата. Машинално завъртях кормилото, но беше прекалено късно. Нещо изтрещя, пред очите ми се завъртя — в един миг виждах водна стена, в следващия — тъмното небе. Двигателят изрева, моторницата се наклони, парчета от корпуса на другата лодка полетяха във въздуха като куршуми. Кафеникава вода плисна през планширите. Моторницата се плъзна на брега и заседна в калта. Изправих се, като се подпрях на кормилото. Чуваше се само шумът на дъжда. Хари го нямаше.

— Хари? Хари?

Някой джапаше във водата.

— Мамка му! Все едно краката ми са вързани!

Обърнах се и видях как той се мъчи да излезе от реката, но силното течение го отнася. Скочих от моторницата, краката ми затънаха в калта чак до глезените. Някак си се добрах до верния ми приятел и партньор и го издърпах на брега.

— Да му се не види, какво стана? — Той избърса очи с подгизналия си ръкав. — Сякаш катапултирах и докато се усетя, паднах във водата.

— Блъснахме се в преобърната лодка. Добре ли си?

Той кимна, отново избърса очите си:

— Къде се намираме? Близо ли сме до имота на Линди?

Картата вече я нямаше — беше изхвърлена заедно с Хари. Дъждът се лееше като из ведро и барабанеше по лодката ни. Затворих очи, помъчих се да си спомня ориентирите.

— Предполагам, че до там има около половин километър. Обаче… мястото е на отсрещния бряг.

Вперих поглед в разпенената вода. Разстоянието между двата бряга беше около трийсет метра; дори да плувах по права линия, течението щеше да ме отнесе на стотина метра надолу. Ако изобщо оцелеех.

— Покажи ми как да плувам — каза Хари.

— С тази работа шега не бива, брат ми — промърморих, като наблюдавах как вълните подхвърлят огромен варел, сякаш беше кутийка от кока-кола.

— Като малък приятелите ме научиха да плувам „кучешката“ в басейна. Освен това няма начин да потъна. — Той посочи идиотската спасителна жилетка, която беше предвидена за много по-слаб човек. Белите ремъци бяха прекалено къси, за да обхванат корема му, и висяха като връзки на усмирителна риза.

— Това не ти е басейн, Хари. Като едното нищо ще се удавиш.

— Брей, ти за какъв се мислиш? За шампион по плуване в бурни води ли?

— Не бери грижа за мен. Както се казва, мокър от дъжд не се бои.

Свалих ризата си — по-точно я разкъсах и копчетата полетяха във водата. Дъждът като камшик шибаше голите ми рамене. Съблякох се по гащета, прикрепих през рамо кобура с беретата, препасах колан, в който затъкнах резервен пълнител и дълъг ловджийски нож. Не взех от моторницата трийсеткалибровата марлин — тежестта на пушката можеше да се окаже фатална и да ме повлече към дъното, а и без това кобурът й щеше да затруднява движенията ми.

Древногръцкият философ Хераклит е казал, че никога не можеш да стъпиш два пъти в една и съща река — идеята е, че втория път водата се е променила. Неговият колега Парменид обаче го е ударил в земята с теорията си, че нито веднъж не можеш да стъпиш в същата река, защото водата непрекъснато се променя. Преминах през хиляди реки, преди да нагазя до кръста в мътната вода; течението веднага ме подхвана и се опита да ме събори. Връхлетяха ме счупени клони и какви ли не отломки — още не бях заплувал, а опасностите вече ме дебнеха отвсякъде.

Загледах се в отсрещния бряг — тъмните силуети на дърветата прорязваха лилавото небе, забулено от сивата дъждовна пелена. Ейва беше някъде там, в ръцете на умопобъркан, чиито действия бяха непредсказуеми. Дълбоко си поех въздух и се гмурнах във водата.

Беше по-страшно, отколкото предполагах.