Джак Кърли
Един от сто (32)

Трийсет и първа глава

Изведнъж си дадох сметка, че всъщност не знам кой е Уил Линди.

Тихият и невзрачен човечец, когото познавах от една година, или озлобеният администратор, когото описа Колифийлд. „Моят“ Линди бе олицетворение на учтивостта, онзи на Колифийлд — шпионин, дебнещ в сенките. Кой бе истинският Уил Линди?

Уил Линди… името сякаш отекваше в съзнанието ми. Уил. Уил. Изведнъж видях несвързаните фрази, написани на гърба на Бърлю: „Кой ще бъде? Големият Бостън или Малкият Инди?“ Всъщност може би не бяха важни самите думи, а звуците^[1].

За миг сърцето ми престана да бие, после запрепуска като обезумял жребец. Може би е само случайно съвпадение, може би се хващам за предположението като удавник за сламка, защото не разполагам с абсолютно никакви факти.

Ами ако…

Ами ако поради някаква причина Уил Линди е против назначаването на доктор Колифийлд и толкова го мрази, че не може да го гледа, дори иска да го отстрани? Само че няма начин да се докопа до него — през деня младият лекар непрекъснато е с Клеър, вечерите прекарва в скъпия охраняван мотел.

Затова изчаква. След като Колифийлд е назначен, Линди замисля сатанински план. Познава Мюлер или го избира случайно. Отдавна работи в моргата и знае, че приемането на определени химикали води до смърт, подобна на тази при инфаркт. Освен това е много сръчен — доказал го беше многократно, като поправяше ту това, ту онова. Направата на бомбата едва ли го е затруднила — материалите се продават във всеки железарски магазин, указанията се предлагат по Интернет. По график Клеър трябва да извърши аутопсията на следващия ден, но той познава обичая й да преотстъпва „честта“ на новаците. Издебва от засада Мюлер, вкарва бомбата, инжектира му химикала, обажда се на 911. Мюлер се озовава в моргата, Колифийлд разрязва трупа и активира бомбата.

Господи, връзва се!

Но защо е искал да отстрани Колифийлд? Защото поради неизвестна причина го мрази или иска някой друг да бъде назначен на неговото място.

Имало е само един съперник на Колифийлд.

Ейва!

Започнах да натискам бутоните на телефона, но толкова бързах, че непрекъснато грешах номера, накрая колата едва не полетя в пропастта. Спрях на банкета, дълбоко си поех въздух, отново се помъчих да се свържа с Ейва, но явно тук мрежата на мобилния оператор нямаше покритие. Включих на скорост, като луд подкарах надолу по стръмния планински път; задницата на джипа поднесе, едва не връхлетях върху камион, който се движеше в насрещното платно. Двамата мъже в кабината гръмко запсуваха, показаха ми среден пръст. Отново занатисках бутоните на телефона.

— Нотилъс! — сопна се Хари. Едва го чувах, сякаш се намираше на другия край на вселената.

— Провери къде се е намирал Уил Линди по времето, когато са били извършени убийствата! Мисля, че посланията са отправени към Ейва, но изпрати хора да охраняват и Клеър. Ще пристигна в Мобийл най-рано след четири часа. Дръж ме в течение. Ако телефонът ми дава заето, не се отказвай — предстои ми да проведа много разговори.

— Добре.

Превключих на по-ниска скорост, джипът заора в чакъла на банкета, отново излезе на платното.

— Хари, чакай! — извиках.

— Още не съм прекъснал.

— Внимавай с Линди, братко. Сматам, че е опасен.

— Ще се държа с него като с динамит. Побързай, братко.

Хвърлих телефона на седалката до мен, в този момент джипът пак подскочи, кривна вдясно, изпуснах волана. Дърветата се втурнаха срещу мен, натиснах до дупка спирачката, колелата отдясно попаднаха в канавката. Превключих на първа — никакъв резултат. Джипът си остана в канавката. Закрещях, запсувах, заудрях с юмруци по волана, накрая изскочих навън… тъкмо когато камионът, който едва не изблъсках от пътя, спря зад мен.

— Извинете! — извиках. — Помогнете ми да изкарам джипа. Спешно е.

Двамата мъжаги скочиха от кабината, лицата им пламтяха от гняв.

— Мръсно копеле, опита се да ни изблъскаш. Така ще те подредим, че ще те закарат право в спешното отделение… — изрева единият; цапардоса ме зад ухото, полетях към спътника му. Онзи замахна, за щастие в последната секунда го блокирах, ударих го с лакът в зъбите и той падна на колене. Приятелят му изтича до кабината на камиона, грабна бейзболна бухалка и тръгна към мен, като заплашително я размахваше:

— Ще ти пръсна тъпата глава…

Измъкнах револвера от кобура, прикрепен към глезена ми. Куршумът улучи напуканото предно стъкло на камиона, по таблото се посипаха стотици блестящи късчета.

— ВЕДНАГА изкарайте джипа ми! — изкрещях и за по-голям авторитет пуснах още един куршум във фара на нещастното им возило.

Двамата заповтаряха „Да, сър, да, сър“, сякаш бяха английски икономи, след трийсет секунди колата ми отново беше на платното. Прострелях гумите им, седнах зад волана. Телефонът иззвъня. Сграбчих го, като си повтарях: „Кажи ми, че нищо лошо не й се е случило. Дано е в безопасност!“

Хари с престорено равнодушие ми съобщи информацията:

— Доктор Пелтиър е на работа. Няма и следа от Линди. Отсъства за пръв път от три години.

— Ами Ейва?

— Колата й е на паркинга, но…

— Може би е вкъщи. Търси я!

Оставаха ми повече от четири часа път до Мобийл. Помъчих се да си спомня всичко за шофирането при спешни случаи, което бях изучавал в курса към полицията. Телефонът отново иззвъня.

— Казвай! — изръмжах нетърпеливо.

Чух как Хари разговаряше с някого, после в слушалката прозвуча непознат глас:

— Карсън, завий на север по магистралата. На двеста и седемнайсетия километър има малък железопътен кантон. Там ще те чака хеликоптер.

— Кой се обажда, мамка му?

— Твоят любим началник, Карсън.

Том Мейсън. Не е чудно, че не го познах — като никога говореше бързо, почти нормално. Завих към магистралата, продължих трескаво да изчислявам времето, което ще ми е необходимо да се придвижа до Мобийл — в най-добрия случай щях да бъда там след около два часа. А после… какво?

Движех се с толкова висока скорост, че другите превозни средства сякаш бяха приковани към платното. Изведнъж в огледалцето за обратно виждане проблеснаха светлини. Щатската полиция! Предположих, че двамата селяндури с камиона са се оплакали, отпуснах газта, като се питах как да ги убедя да не ми губят времето. Въртящите се лампи върху полицейската кола осветиха купето на джипа; изругах, отбих на банкета. Шофьорът на патрулката натисна клаксона, профуча край мен — подал беше ръка навън, махаше да го последвам. Залепих се за неговата кола, той включи сирената; другите превозни средства ни правеха път, което ни позволи да се движим със сто и осемдесет километра в час чак до железопътния кантон. Там вече чакаше голям хеликоптер на щатската служба за сигурност. Махнах на шофьора, който ми беше проправял път, изтичах към хеликоптера. Пилотът се втренчи в мен през тъмното стъкло на шлема си.

— Не знам кой си, братле — изкрещя, за да надвика воя на двигателя, — но със сигурност имаш приятели по високите етажи. — Подаде ми шлем, машината се издигна във въздуха. Спомних си церемонията по случай откриването на обновената морга. Кой разговаряше с главния прокурор като със стар приятел?

Клеър.

Помъчих се да се успокоя и да се съсредоточа върху Уил Линди. Кой е имал достъп до графика за аутопсиите? Линди. Това му е давало възможност да „насочва“ труповете, да убива през нощта преди дежурството на Ейва, за да й „достави“ нов мъртвец.

Но какъв е мотивът му? Какво цели с „насочените“ аутопсии? Извратено воайорство? Ако е така, защо никога не съм го виждал да присъства на аутопсиите? Мислено проследих етапите, следващи процедурата — протокол, резултати, заключения. Просекторът описва всяко свое действие, като диктува в микрофона…

След това по записа се изготвя протокол, който се съхранява в картотеката… Пилотът натисна бутон на командното табло, заговори в микрофона, прикрепен към шлема му. Пресегна се и нагласи моя микрофон:

— Теб търсят.

Гласът на партньора ми изпращя в слушалките.

— Какво става? — изкрещях.

— Изглежда, Ейва и Линди са безследно изчезнали.

Ледени пръсти се вкопчиха в сърцето ми.

— Клеър при теб ли е?

— Да — Питай я кой отговаря за касетите с видеозаписите от аутопсиите.

След няколко секунди той отговори:

— Линди. Предава ги на човека, който изготвя протокола, после ги картотекира. Доктор Пелтиър каза, че микрофонът и всичко останало са свързани с устройство в неговия кабинет.

— Какво означава „всичко останало“?

Чух някаква шумотевица, после гласа на Клеър.

— Какво става, Хари?

— Почакай, Карс. В момента пристига нова информация… при това доста странна.

— За Ейва ли? Говори!

— Задръж така.

Чакането ми се стори безкрайно. Най-сетне гласът на Хари, придружен от силно пращене, отново прозвуча в слушалките:

— Не само микрофонът, но и камерите са свързани с кабинета на Линди — това е част от охранителната система, инсталирана след инцидента с бомбата. Видеокамери са монтирани в коридорите, до входната и задната врата и така нататък. Свързани са с мониторите и записващите устройства в малкото помещение до кабинета му.

Пилотът форсира двигателя, ревът на машината заглуши гласа на Хари.

— Говори по-високо! — извиках. — Не те чувам.

— Линди е пренасочил някои камери — големи са колкото гумички на молив и са почти незабележими. Четири са разположени под различен ъгъл над масата за аутопсии. Наблюдавал е процедурите, Карсън!

Чуха се гневни гласове, после партньорът ми отново заговори:

— Открих хора, които познават житието и битието на добрия Уил Линди. Скоро ще бъдат в Мобийл. Обаче възникна проблем…

— Скуил! — процедих.

— Направо ми скъса нервите. Не знам дали да не му отсека главата!

— Не му обръщай внимание. Мога да се справя с него.

— Сигурно, братко, но той заплашва да ме изхвърли от работа.

— Научихте ли нещо за Ейва? Хари?

Нещо изпращя, чух викове, после гласа на Скуил:

— Как ще ти хареса да работиш в супермаркет, Райдър? — Последва ново пращене, после настъпи тишина.

В далечината зърнах сивосинкавите води на залива Мобийл; от запад прииждаха начумерени облаци.

— Задава се буря — отбеляза пилотът.