Джак Кърли
Един от сто (3)

Втора глава

Криминалистите бяха докарали преносими прожектори с такава мощност, все едно осветяваха писта за приземяване на боинг 757; всички бяха насочени към полянка, обраснала с гъсти храсталаци и заобиколена от високи дървета, които почти закриваха звездното небе. Малкото пространство беше осеяно с купчинки кучешки изпражнения. На около четири метра встрани се виеше циментова пътека, която разполовяваше парка. До оградата откъм улицата вече се беше събрала тълпа зяпачи, включително старица, която машинално усукваше между пръстите си носната си кърпичка, младеж и девойка, хванати за ръце, и половин дузина мъже плувнали в пот от джогинга, които подскачаха от крак на крак.

Двама криминалисти работеха в пространството, обградено с жълта лента — единият клечеше до жертвата, другият се мъчеше да извади нещо от дънера на едно дърво. Хари изтича при зяпачите, за да провери дали има свидетели. Спрях до жълтата лента, огледах местопрестъплението. Мъртвецът лежеше по гръб сред тревата, сякаш спеше, краката бяха леко разкрачени, ръцете — прибрани до тялото. Под безмилостната светлина на прожекторите гледката изглеждаше нереална — цветовете бяха прекалено ярки, контурите — прекалено отчетливи, все едно част от мъртвеца бе изрязана с ножица от друг свят и залепена в нашия. Облеклото и обувките бяха типични за делнична вечер — джинси, непристегнати с колан, сиви маратонки, бяла тениска с емблема на морския флот. Запретната беше до зърната на гърдите, ципът на джинсите беше разкопчан.

Над трупа се беше навел Уейн Хъмбри — ръководителят на екипа, извършващ оглед на местопрестъплението — чернокож, трийсет и пет годишен, кльощав като скелет, с лице, кръгло като месечина, и плешиво теме, обградено с туфи коса. Като ме видя, приклекна, изпъна рамене, за да се разкърши. Челото му блестеше от пот.

— Може ли да се приближа, Бри? — извиках. Не исках случайно да залича важна улика, нито да настъпя кучешка фъшкия. Едва след като той кимна, се промъкнах под жълтата лента.

Навремето един стар униформен полицай, видял всички възможни ужасии, с които се сблъсква в ежедневието си едно ченге, ми каза:

— Ужасно е да намериш отсечена глава, Райдър, но в нея има нещо… цялостно. Обаче натъкнеш ли се на обезглавен труп, хем ти става гадно, хем тъжно. Все едно човекът е напълно изоставен, ако се сещаш за какво говоря.

Едва сега, когато погледнах мъртвеца, разбрах за какво говореше опитното ченге. През трите години, откакто работех в полицията на Мобийл, бях виждал мъртъвци, простреляни или прободени с нож, удавници, трупове, обезобразени при автомобилни катастрофи, и един с изкормени вътрешности, но не се бях натъквал на обезглавен човек. Старият полицай имаше право — този труп изглеждаше самотен като през първия ден от сътворението на света.

— Тук ли е бил убит? — обърнах се към Хъмбри.

Той сви рамене.

— Не знам. Мога само да кажа, че е бил обезглавен на това място. Според патолозите смъртта е настъпила някъде между осем и десет часа.

— Кой е съобщил за трупа?

— Двойка тийнейджъри. Дошли в парка да се натискат и…

Зад нас се чуха стъпки, обърнах се и видях капитан Скуил и вечната му сянка сержант Ърл Бърлю. Както му беше навик, сержантът дъвчеше хартия. Държеше в джоба си страница от вестник „Мобийл Реджистър“, късаше парченца от нея и ги пъхаше между куклените си устнички. Всеки път се изкушавах да го попитам прави ли разлика във вкуса на рубриките — примерно дали страницата с редакционната статия е по-апетитна от тази, отразяваща спортните събития, или пък всички имат вкус на пилешко. Ала погледнех ли очичките му с цвят на стрида, решавах да отложа въпроса си за друг път.

— Вижте кой е тук, сър — подхвърли присмехулно, — детектив Приготви набързо. Прибавете заглавията от вестниците, разбъркайте и готово! — Той избърса с длан потното си лице. Чертите му бяха прекалено дребни за голямата му глава, за миг той изчезна зад собствената си длан.

— Ако питаш мен, убийството е извършено от някой педал, за да си отмъсти — промърмори Скуил, без да откъсва поглед от трупа. — Обратните си падат по рязането на глави. След смрачаване паркът е идеален за тази цел. Интересното е, че кварталът е доста тузарски, съветничката Филипс живее на две преки от тук и патрулните полицаи се престарават, за да не стане някоя беля под носа й…

Бях чул, че Скуил използва различни изразни средства в зависимост от това с какви представители на обществото разговаря. Тъй като се намираше на няколко метра от униформените, си кълчеше езика, за да говори като ченгетата във филмите. Помислих си колко е жалко, че човек, който от седемнайсет години е пазител на реда и закона, се мъчи да играе ролята на полицай, вместо наистина да е истинско ченге.

— … неизвестният извършител цапардосва този човек по канчето, изважда нож и му прерязва гръцмуля. — Той посочи шубраците. — После го завлича в храстите, за да го скрие.

Едва се сдържах да не забеля очи. „Неизвестният извършител“ беше фраза, заимствана от жаргона на служителите на федералното бюро за разследване.

— Смятате, че е бил убит и обезглавен тук ли? — попитах.

— Ти глух ли си, Райдър? — озъби се той.

Въпреки че трупът лежеше под храст, обсипан с мънички бели цветчета, върху него нямаше нито едно листенце. Отвъд жълтата лента имаше жив плет от същия вид храсти; отидох до един и силно го разтърсих.

— Мамка му, какво прави този? — сопна се Скуил.

Многозначително посочих нежните бели листенца, полепнали по ризата ми. Хъмбри извърна поглед и промърмори:

— Ами… ако жертвата е била хвърлена в храстите, щеше да бъде посипана с цветчета, но те са около трупа, не върху него. Сякаш е бил издърпан навътре в гъсталака.

— Или навън — подхвърлих и отново огледах преплетените вейки.

— Глупости! — намръщи се Скуил. — Какъв е смисълът да се изважда трупът от скривалището?

Едрият помощник на Хъмбри измъкна от джоба си електрическо фенерче и се приведе да мине между храстите:

— Да видим какво има от другата страна.

Капитан Скуил ме изгледа накриво:

— Ясно е като бял ден какво се е случило. Неизвестният извършител е подмамил жертвата си, убил я е и я е скрил в храстите. Ако хлапетата не бяха търсили скришно място да се изчукат, щяхме да открием мъртвеца едва след като се вмиришеше.

— Не съм сигурен, че го е скрил. — Закрих с длани очите си, за да блокирам светлината на прожекторите, погледнах през клоните на дъба, обвити в мъх, и видях улична лампа, намираща се на около петнайсет метра разстояние. Клекнах до трупа, вдигнах очи — лампата го осветяваше.

— Може ли да изключим прожекторите? — попитах. Скуил театрално се плесна по челото.

— Не, Райдър! Имаме много работа и не можем да я вършим с бели бастунчета и кучета-водачи. — Погледна униформените, за да разбере дали са схванали шегата, но те се взираха в лампата.

— Хм, май имаш право — промърмори Хъмбри. Скуил не можеше да командва експертите-криминалисти и това го влудяваше. Обърна се и прошепна нещо на Бърлю. Готов бях да се обзаложа, че произнесе фразата „мръсен негър“.

Хъмбри махна на помощника си в камионетката:

— Кажи на шофьора на линейката и на нашите хора да изгасят фаровете. После изключете прожекторите.

Изминаха няколко секунди, докато очите ни се приспособят към внезапно настъпилата тъмнина, след това видях каквото очаквах — светлината от лампата проникваше през клоните и между двата високи храста, все едно беше насочена право върху мъртвеца.

— Трупът не е бил скрит — отбеляза Хъмбри. — Всеки, който е минел по пътеката, е щял да го види, особено с тази бяла тениска…

— Това са само предположения — прекъсна го Скуил.

Помощникът на Уейн, който се промъкваше през храсталаците, се провикна:

— Тук има кръв! Донесете ми чантичката с химикалите и фотоапарат.

— Убил го е в тъмното, после го е извлякъл на светло. — Хъмбри ми намигна. Униформените кимнаха в знак на съгласие. Прожекторите отново се включиха. Скуил и Бърлю вече ги нямаше. Престорих се, че вкарвам топка във въображаем баскетболен кош, вдигнах длан към Хари:

— Дай петичка!

Той пъхна ръце в джобовете си, изръмжа „Да се махаме“ и се отдалечи.

* * *

Запознах се с Хари Нотилъс преди три години в щатския затвор на Алабама — с него бяхме посетители, не съкилийници. По онова време живеех в Таскълъса и бях дошъл да проведа разговор с неколцина затворници във връзка с дипломната ми работа по психология. Хари пък беше пристигнал от Мобийл да разпита един затворник, който за беда бил заклан няколко часа по-рано. Не е чудно, че човекът, който по-късно щеше да ми стане партньор, беше в отвратително настроение. Като се разминахме в тесния коридор, неволно го блъснах с лакът и кафето му се изплиска. Той ме изгледа от глава до пети — носех панталон и риза от деним, огледални тъмни очила с червени рамки и поизбеляла бейзболна шапка, която донякъде скриваше саморъчно подстриганата ми коса — и попита охраната кой е пуснал от килията този тъп селяндур. От друга страна, аз бях прекарал цели два часа в компанията на самодоволен педофил и бях в доста агресивно настроение, жертва на което стана носът на Хари. Вкопчихме се един в друг, той взе да ме души и като нищо щеше да успее, ако не ни бяха разтървали хората от охраната. Между другото, те се превиваха от смях — явно им бяхме устроили чудесно представление.

След като страстите ни се охладиха, двамата с него се почувствахме ужасно глупаво. Неохотно си поднесохме взаимни извинения, взехме да обясняваме какво ни е накарало да реагираме като кръвожадни питбули. По едно време ни напуши смях, Хари ме покани да пийнем в бара на мотела. След като обърнахме по няколко питиета, той започна да разказва случаи от ежедневието на полицията, които ме развеселиха и възбудиха любопитството ми. За да не остана по-назад, споделих с него какво бях научил от разговорите с най-видните психопати и социопати на Юга.

По едно време той ме прекъсна:

— Запомни едно от мен, младежо. Във всеки от тези типове с повредена машинка в главата се крие дърдорко-мегаломан. Дай му да говори с репортери, психиатри, студентчета като теб — откаченият ще им каже всичко, което очакват да чуят. За него това е игра, нищо повече.

— Запознат ли си със случая на Албърт Миръл, детектив? — попитах, като си спомних ужасните два часа, които бях прекарал в компанията на педофила.

— И още питаш! Май си забравил, че последната му жертва беше ученик от Мобийл. Бас държа, че ако си говорил с него, е взел да се фука и да дрънка врели-некипели. Така ли е?

— Не съвсем. — Понижих глас и му разказах какво сподели с мен Миръл, докато гърчеше пръстите си под масата, а по зъбите му блестеше слюнка.

Хари се приведе, докато челата ни почти се допряха.

— В целия свят има не повече от десет човека, които знаят това — прошепна. — Как го постигна, мамка му?

— Предразположих Миръл, нищо повече — отвърнах с престорена скромност.

Чернокожият детектив дълго се взира в мен, накрая промърмори:

— Да се чуваме от време на време, а?

По онова време майка ми беше жива, аз бях беден студент в Алабамския университет. Въпреки това през две седмици с колата отивах до Мобийл или Хари пътуваше до Такълъса. Взимахме си огромни порции пържено пилешко, разговаряхме за неговия разпадащ се брак или за отслабващия ми интерес към академичните науки, след като бях прекарал шест години в университета и бях специализирал по четири предмета. Обсъждахме случаи, които му създаваха главоболия, или моите интервюта с хора с изкривена психика. Понякога само слушахме блусове или джаз, без да разговаряме. Странното ни приятелство продължи три-четири месеца. Една вечер той подхвърли, че откакто ме познава, се храня предимно с боб и ориз, а наложи ли се да пия по бира с приятел, започвам да ровя под възглавниците на канапето за някоя изпусната и забравена монета.

— Като те гледам, момче — добави, — май асистент-преподавателите не са Бог знае колко добре платени.

— По принцип няма много хляб в преподавателската работа — отвърнах. — Отгоре на всичко не е и перспективна.

— Може би един ден ще станеш прочут психиатър — Карсън Фройд — и ще шофираш тежкарски мерцедес.

— По-вероятно е да „шофирам“ някоя петролна сонда. Ама ти защо толкова ме разпитваш?

— Мисля, че от теб ще излезе добро ченге.

* * *

Излязохме от парка, след десетина минути вече бяхме в „Кейк“ — долнопробно заведение, сбутано между фабриките и товарните халета близо до залива. Трима-четирима опърпани самотници седяха на бара, неколцина се бяха настанили в сепаретата. Двама души, които едва се държаха на краката си, играеха билярд. Сбърчих нос:

— Защо не отидохме във „Фланаганс“?

В „Кейк“ вонеше така, сякаш помещението не е било проветрявано десетилетия; за сметка на това във „Фланаганс“ питиетата бяха евтини, приготвяха и сносна супа от бамя, поради което в заведението беше предпочитано от много ченгета.

— Възможно е Скуил да е там, а тъкмо за него ще говорим. Доста тъп номер му извъртя с цветенцата и лампата. Защо ти трябваше да се самоизтъкваш пред всички?

— Не се самоизтъквах, а си вършех работата. Имахме труп без глава, а капитанът дрънкаше каквото му падне. Според теб как трябваше да постъпя?

— Например да си спестиш театралниченето, да споделиш с капитана предположенията си, да му внушиш, че идеята е била негова. Доколкото ми известно, навремето си изучавал психология.

— Насочването на мисли в съзнанието на Скуил е равнозначно на парапсихология — един от малкото предмети, които не съм изучавал.

Хари присви око:

— Капитан Терънс Скуил е акула, Карсън. Ако го разгневиш, от теб ще остане само червено петно във водата.

Не издържах и му зададох въпроса, който ме гризеше почти година:

— Как така този боклук се издигна до поста началник на разследването?

Всеки път, когато партньорът ми закрие с длани лицето си, разбирам, че съм задал тъп въпрос. И сега жестът ми подсказа, че отново съм се издънил.

— Карсън, ти си безценно съкровище, аполитичен дивако мой! Наистина нямаш представа, а? Причината си ти, драги. Ти го направи голяма клечка. — Хари се изправи, събра бутилките от масата. — Да ударим още две бири, после ще ти дам урок по история, братле. Като гледам, май ти е необходим.