Джак Кърли
Един от сто (26)

Двайсет и пета глава

— Трудно ми е да говоря по този въпрос — промълви Зейн Пелтиър. Седеше на канапе, тапицирано с червено кадифе, и се взираше в ориенталския килим. Снимките бяха на масичката пред него, обърнати така, че да не се виждат. Хари се беше настанил на столчето пред лъскавия черен роял, аз седях на изящен стол с висока облегалка, стил Луи някой си. Така и не се научих да се ориентирам сред всички френски крале, носещи името Луи.

Зейн погледна Клеър, която се облягаше до него. Тя извърна очи.

Къщата им се намираше в Дафни на източния бряг на залива Мобийл и бе построена на висока скала, обърната към океана. Представляваше истински дворец, изобилстващ с колони, арки, богато украсени тавани. Светлината, проникваща през френските прозорци, се отразяваше от хилядите кристални висулки на многобройните полилеи. Размерите на старинните мебели отговаряха на необятността на салона, в който се намирахме. Картини на импресионисти бяха поставени на стативи на височината на очите. По снежнобелия килим нямаше нито една гънка, сякаш го бяха налели, вместо да го постелят. Заобиколен бях от красиви предмети, но от тях лъхаше студенина — къщата приличаше на музей, не на дом, в който живеят хора. Усещането за домашен уют се създаваше само от оръфаните дамски маратонки под шезлонга.

Беше късен следобед — именно тогава влагата, изпаряваща се от залива, се изливаше върху сушата. Наблюдаваха се странни природни явления — слънцето блести над половината нива, докато върху другата половина падат дъждовни капки големи колкото стъклени топчета. Погледнах през грамадния прозорец — тъмни кълбести облаци бяха надвиснали като кореми на бременни биволици. Между тях се прокрадваха почти незабележими тесни ивички синьо небе. Хари се понамести на столчето. Прокашлях се, обърнах се към Зейн:

— Вие сте отговаряли за документацията, нали?

Той отговори, без да отмести поглед от черните си обувки, излъскани до блясък:

— Аз съм бизнесменът, Клеър — лекарката.

— Обзалагам се, че идеята е ваша.

— Производителите на медицинско оборудване често се обръщат към нея за мнение относно качеството на продукцията им. Предложих й да основе консултантска фирма… заради данъците и така нататък. Нарекохме я „Бейсайд Кънсалтинг“.

Крадешком погледнах Клеър, но лицето й беше безизразно, все едно бе издялано от камък. Бяхме дошли да разговаряме със съпруга й, но тя неочаквано се появи и грабна папката. Разгледа три снимки — повече, отколкото бяха необходими да разбере истината — после безмълвно ги подаде на съпруга си.

Това се случи преди десет безкрайни минути.

— Сега разбирам защо бяхте толкова потресен, като видяхте в моргата трупа на Нелсън. Познахте го, нали?

— Ръцете му… гладката му кожа… — Зейн с длани закри лицето си. Ноктите му с грижливо поддържан маникюр блестяха като седеф. Носеше тънка златна венчална халка, на кутрето му блестеше голям сребърен пръстен. Клеър потръпна, изгледа го с отвращение.

— Трябвало ви е прикритие за пътуването до Билокси — продължих. — Платили сте с чек от името на фирмата.

— Не сте поемали риск — преди малко казахте, че само вие се занимавате с документацията.

Той прокара длан по челото си:

— Клеър подписва данъчните декларации.

— Запознали сте се с Нелсън чрез „Нюзбийт“.

— Веднъж го преглеждах, вниманието ми беше привлечено от една обява… — Погледна съпругата си и измънка: — Търсех някого, с когото да разговарям, нищо повече.

Ръцете й се разтрепериха, но тя стисна юмруци. Зейн добави:

— Запознахме се, после… Не знам как да го обясня.

— Не сте го убили, нали? — прекъснах го.

От ужас очите му се разшириха:

— Не, за Бога! Въпреки че…

— Въпреки че двамата с Тери Лосидор са започнали да ви изнудват. Вие сте били „гърнето със злато“, с което толкова се е фукал.

Представих си как е станало — след като Тери е подала оплакване срещу Нелсън, той й е предложил процент от сумата, която ще получи от изнудването на Пелтиър. Тя вече е знаела, че алчността му е по-голяма от таланта му на дребен мошеник, затова се е нагърбила с изготвянето на плана. „Научил си, че съпругата на Пелтиър заминава за два дни, така ли? Джералд, накарай го да те заведе в някой шикозен хотел, преди това обаче ще монтираме в стаята миниатюрна камера…“

Зейн ме прекъсна:

— Той поиска сто хиляди долара.

— Бълха ви ухапала.

— Вече бях опознал Джералд и знаех, че той… те… ще продължат да ме изнудват. Споделих проблема си с офицера от полицията, отговарящ за охраната на различни мероприятия, които провеждам — събрания на акционерите, благотворителни балове и така нататък — някой си сержант Бърлю. Обещах му постоянна работа, ако вземе от изнудваните уличаващите материали.

— Ето каква е ползата да бъдеш копиеносец на Скуил — обясних на Хари. — Получаваш най-доходната допълнителна работа.

— Обещах на сержанта двайсет хиляди долара, ако намери и унищожи въпросните… материали.

Разбрах какво се е случило:

— Обаче той се е обърнал срещу вас, нали?

— След убийството на Дже… на Нелсън господин Бърлю на свой ред започна да ме изнудва. Заплаши, че ще разтръби за хомосексуалната ми връзка с убития, който отгоре на всичко много пъти е бил задържан за притежаване на наркотици и хомосексуални контакти срещу заплащане. Щеше да избухне скандал, да стана за посмешище.

— Добрият сержант е продължил делото на Нелсън — промърморих. Нишките вече не бяха невидими — превърнали се бяха в черна ограда, очертаваща се на фона на заснежено поле. Тери е съхранявала снимките, докато е работила с Нелсън, после е влязла в комбина с Бърлю. Наистина притежаваше завидна гъвкавост.

Зейн кимна:

— Поиска двеста хиляди долара. И работа в една от моите компании.

— Директор на службата по охрана ли?

За пръв път той ме погледна в очите:

— Не, градинар.

От изненада си глътнах езика; изминаха няколко секунди, докато си възвърна дар слово.

— Шегувате ли се? — избърборих.

— Акционер съм на голяма компания за градинарски сечива и материали. Сержантът искаше да стане градинар, нищо друго. Настояваше в договора му да има клауза, че може пожизнено да заема тази… „длъжност“. — Пелтиър ме погледна, сви рамене.

— Говорил ли ви е за капитан Скуил? — попитах машинално — още не можех да се съвзема от новината за мечтата на Бърлю.

Зейн сведе поглед:

— Не си спомням.

— Кой е отговорен за опожаряването на сградата, в която се помещаваше редакцията на „Нюзбийт“?

— Сержантът се страхуваше, че в архива пазят копие от писмото, с което отговорих на обявата на Нелсън — можеше да бъде открито в хода на разследването. Нямам представа дали той е предизвикал пожара.

— Ако тайната ви е станела публично достояние, Бърлю е щял да се прости с паричките и с мечтата да стане градинар — подхвърлих. — Но и вие сте се навъртали около редакцията.

— Минах от там няколко пъти… само да поогледам, нищо повече.

Вече беше ясно кой е бил шофьорът зад волана на ягуара, който Кристал беше забелязала в бедняшкия квартал. Преди да вляза в къщата, надникнах през отворената врата на големия гараж и видях царствения автомобил. Пелтиър заплака. Клеър седна до него, сложи ръка на рамото му, но не го погледна, а продължи да се взира в черните облаци.

— Предположих къде е купонът — обади се някой откъм вратата. Бърлю влезе в дневната. Клеър гневно скочи на крака, Хари се облещи. Обърнах се към сержанта, заплашително стиснах юмруци.

— Не се перчи толкова, Райдър — подсмихна се той. — Крайно време е да пораснеш.

— Сержант, веднага напуснете дома ми! — изсъска Клеър.

Бърлю примигна, обърна се към Зейн:

— Не се притеснявайте, господин Пелтиър, нищо не се е случило.

— Нищо ли? Аз ще стана за посмешище, а теб ще тикнат в затвора.

— Нищичко не си спомням — натъртено произнесе сержантът.

— Изнудваше ме с…

— Нищо не си спомням — повтори онзи. — Вие също, господин Пелтиър.

Ноздрите на Зейн се разшириха, сякаш неочаквано бе усетил полъха на чист въздух.

— Какво намекваш, сержант?

— Ако не повдигнете обвинение срещу… някого, няма да се стигне до съд. Снимките никога няма да станат достояние на медиите. — Бърлю се усмихна, устничките му заприличаха на червена дъга. — Знаете ли коя ми е любимата? Онази, която наричам „патешко ходене“ — на нея сте…

— Вън! — изкрещя Клеър.

Хари се облегна назад, подпря лакът на клавишите на рояла. Прозвуча траурен акорд. Той подигравателно изгледа сержанта, после се обърна към мен:

— Разказвал ли съм ти за един мой партньор, с когото работехме преди… дванайсетина години?

Бърлю се изчерви като рак:

— Да го духаш, Нотилъс!

Хари продължи да се усмихва:

— Това е по твоята специалност, каубой. Дий, конче! Хайде, чупката!

Онзи така се облещи, че свинските му очички добиха почти нормални размери. Имаше вид на човек, който всеки момент ще получи апоплектичен удар. Понечи да каже нещо, но прехапа език. Обърна се, тръгна към вратата — тътреше крака като стогодишен старец. След секунди двигателят на колата му изръмжа. Зейн се изправи, подръпна маншетите на ризата си — изглеждаше объркан, дори смаян.

— Кой беше този? — попита, без да се обръща към някого. — За какво говореше?

Клеър го изгледа с отвращение, обърна му гръб и излезе от дневната. Хари ме потупа по рамото, кимна ми да го последвам. Щом се отдалечихме достатъчно, че да не ни чуват, той прошепна:

— Май следата ни отведе в задънена улица, а?

— Имаш право.

Хари поклати глава, пусна грозна ругатня по адрес на Бърлю и си излезе. Събрах снимките и го последвах. Клеър ме пресрещна в коридора:

— Настоявам виновниците да бъдат съдени с цялата строгост на закона.

— Ако Зейн не свидетелства срещу Бърлю, няма да има съд. Други доказателства за вината на сержанта липсват, освен ако Тери Лосидор реши да пропее, обаче тя е негова съучастничка.

Тя горчиво се засмя:

— Тъй нареченият ми съпруг ще си държи езика зад зъбите. Обзалагам се, че в момента съчинява някаква сърцераздирателна история, за да ме трогне. — Леко докосна ръката ми и добави: — Тръгнали сте по погрешна следа, което ви е струвало много време и усилия, нали?

— Търсихме загадъчен човек, който е бил близък с Нелсън. Смятахме, че ще открием убиеца, не…

— Моя съпруг.

Свих рамене.

Клеър поклати глава:

— Това означава ли, че отново сте на изходната позиция?

— Разследваме и възможността труповете да са носители на някакво послание. Тъкмо с това се занимавахме, когато… се отклонихме от целта.

Излязохме, за миг спряхме пред къщата. Мобийл се намираше от другата страна на залива, но бе обгърнат от дъждовна пелена. Тръгнахме по калдъръмена пътека, която минаваше сред океан от азалии и под арки, обвити с разцъфнали пълзящи растения. Клеър внезапно спря:

— Отчасти вината е моя, Карсън. Допуснах глупава, идиотска грешка.

Уханието на цветята беше като контрапункт на горчивите й думи.

— Не те разбирам — промълвих.

Тя се загледа в сивкавата водна шир:

— Още преди да се омъжа за Зейн, знаех, че е слабохарактерен. Чувала бях и слухове, че е бисексуален, въпреки че според мен е по-скоро безполов. Но той олицетворяваше всичко онова, за което момичетата от моята класа мечтаят — богатство, влияние, високо обществено положение.

— Не се самобичувай…

Сините й очи ме пронизаха, накараха ме да млъкна.

— Предложи ми достъп в неговия бляскав свят, в замяна получи невероятна материална придобивка. Разбираш ли, като много хора с неговото обществено положение той е получил богатството си наготово, без да си мръдне пръста. Аз се бъхтих години наред, за да завърша медицина, да се усъвършенствам. Но ми липсваше сцена, на която да се кача, за да покажа на всички колко далеч съм стигнала.

— Репутацията ти е блестяща. Известна си не само тук, но и в чужбина.

Тя тъжно се усмихна:

— Суетата е пукнатина, която се разширява, докато се мъчиш да я запълниш, Райдър. В професионално отношение не се отличавам от мнозина талантливи и уважавани хора. Но в света на Зейн съм аномалия — заобиколена съм от празноглави и безделни жени, които са наследили богатството си или са се омъжили за богаташи. Как бих могла да се откроя сред тях, да бъда забелязана?

Погледът й ми подсказа, че очаква аз да отговоря на въпроса.

— Като се омъжиш за Зейн Пелтиър — промълвих.

Тя невесело се засмя:

— Суетата е измамна прелъстителка. Въобразявах си, че се изкачвам на по-горно стъпало, но всъщност поех по пътя надолу.

Дъждовният воал, обгръщащ Мобийл, стана златист — слънцето си пробиваше път през облаците. Клеър се позамисли и добави:

— Осъзнах истината наскоро, когато ти сподели с мен за доктор Даванъл… за Ейва. След като си тръгна, си дадох сметка, че не те попитах как да помогна, а се загрижих дали ще пострада репутацията ми. Сигурно ще се отвратиш от мен — не съм нищо повече от глупава егоистка.

Поклатих глава:

— Нищо подобно. Поставила си си невъзможна цел, за да не я достигнеш никога. Затова ти е трудно да степенуваш нещата.

Тя протегна ръка към една разцъфнала роза:

— Отвратих се от слабостта на Зейн, от това как се хвана като удавник за сламка за предложението на Бърлю. Не, не е вярно. Отвратих се от себе си. — Кимна към къщата, печално въздъхна. — Този огромен мавзолей никога не е бил мой дом. Обичам само работата си, способността си да… — Млъкна и стисна юмруци, докато кокалчетата на пръстите й побеляха. — Да му се не види! Ето че пак започнах — говоря само за себе си. Моят живот. Моите вещи. Моята работа. — Обърна се, с опакото на дланта си избърза сълзите си. — Как е Ейва? Ще се оправи ли? Кажи ми, че е добре, ако трябва, дори ме излъжи.

— Мисля, че…

— Днес искам да чувам само хубави новини. Кажи ми, че ще се оправи.

— Ще се оправи, Клеър.

Тя ведро се усмихна — бог знае какво усилие й костваше.

— Разбира се. Ейва е млада и силна. Състоянието й бързо ще се подобри. Всичко ще бъде прекрасно. Животът е диаманти и рози, Райдър. Не, майната им на диамантите — те са най-обикновени камъни, на които се придава незаслужена важност. Животът е прекрасен като розите.

Усмивката й се пропука като порцелан, тя политна към мен. Прегърнах я, заплака почти беззвучно. Топлите й устни за миг докоснаха страната ми. После се отдръпна, избърса сълзите си с ръкав, побутна ме към колата:

— Чака ме работа, скъпи.

Наблюдавах я как изопна гръб, стисна устни и влезе в двореца на съпруга си. Настъпил беше моментът да предприема пътуването, което упорито се мъчех да избягна. Току-що следата, по която вървях, ме беше отвела в сляпа улица; мой ред беше да изопна гръб, да стисна устни, да направя решителната крачка. Извадих от джоба си телефона — макар да се бях обаждал на Ванджи Проуз не повече от шест пъти, номерът й завинаги беше жигосан в съзнанието ми.