Джак Кърли
Един от сто (25)

Двайсет и четвърта глава

Стаичката в дъното на къщата, където винаги царяха тишина и усещане за безопасност, беше второто любимо място на господин Кътър. Разбира се, на първо място си оставаше корабчето. Въпреки че то изглеждаше по-различно от онова в детството му, всъщност двете бяха еднакви. Според неговата теория съдбата ти отнемаше нещо, може би променяше външността му, после отново го връщаше в живота ти.

Като корабчето. Като мама.

Напуши го смях. Придърпа напред стола на колелца, натисна няколко бутона, видя мама, която говореше… която го лъжеше, чу съвършеното й произношение — нейната голяма гордост. Само с едно натискане на друг бутон я накара да преглътне думите си, те сякаш бяха засмукани обратно в съзнанието й. Всеки път, когато я принудеше да го направи, изпитваше неописуемо удоволствие. Мама наклони глава към него. Той я накара да спре, после да я отметне. Ах, с какво удоволствие би извил дългата й шия!

— Бостън — каза. Повтори думата, като я разтягаше: — Босссстън. — Май беше постигнал желания ефект. Произнесе по същия начин Коукъмо — и кратко, и протяжно. — Записа думите на картонче — вече можеше да ги използва. В момента вършеше най-трудната работа — седеше в мрака, гледаше филма, слушаше, анализираше. Времето, което бе отделил за набелязване на Момчето, Мъжа и Воина, беше маловажно в сравнение с тази задача.

Светлини и сенки, думи и образи. Мама и Лошото момиче.

Най-трудно му беше с епизода, в който Лошото момиче го молеше за пощада. Внимаваше да не се появи целият образ, защото момичето беше прекалено силно. В състояние бе да въздейства на съзнанието му, да го накара да мисли по различен начин, все едно бе изчезнал от едно място и се беше появил на друго.

Проклятие! Както правеше в момента. Пееше.

Той стисна клепачи, затаи дъх. С усилие на волята принуди сърцето си да възстанови нормалния си ритъм. Машинално се опитваше да разкопчее колана си, но спря навреме.

Най-важното е да се владее!

Да се владее.

Отвори очи, отново посегна към бутоните. Накара мама да преглътне думите си и също като черно слънце, залязващо зад снежнобяло море, тя го остави на мира и му позволи да работи през цялата нощ.

* * *

Искам Бърлю да мисли, че заплашваме Тери, че има опасност тя най-сетне да изплюе камъчето. — Огледах се да се уверя, че не ни подслушват. В голямото работно помещение на детективите бе необичайно тихо; Нейлър и Скот се потяха над рапортите си, Пендъри шепнеше в мобилния си телефон — разговаряше или с информатор, или с гаджето си — поредната блондинка със силиконов бюст. Всички останали бяха по задачи или се мъчеха да създават това впечатление.

Хари се престори, че не ми вярва:

— Ами ако грешим? Ако казва истината?

— От километри си личи, че не й е чиста работата. И ти го забеляза.

Двамата с Бърлю бяха свързани по някакъв начин, освен ако тя имаше гадже, пристрастено към дъвченето на вестникарска хартия. Невидимите нишки още се губеха, но тук-там се показваха разнищени краища. Време беше да дръпна с всичка сила един от тях и да видя какво ще се появи.

— Признаем ли, че разследваме убийството на Нелсън, Скуил ще превърти — промърмори Хари. — Може би ще ни представи за мъмрене заради неподчинение на прекия началник.

На практика това означаваше лишаване от едномесечна заплата, в повечето случаи предшестваше понижение. И със сигурност щеше да бъде краят на СОППЛ.

— Ще поема цялата вина, Хари. Аз претърсих жилището на Нелсън и се обадих на Фридман.

Той поклати глава:

— Не си познал. С теб сме като братя Райт, а този самолет е двуместен. Време е да притиснем Бърлю. Бедата е, че той е от ония, за които се казва: „Къде го чукаш, къде се пука.“

— За всеки случай си приготви чадър, да не те изпръскат лайната.

Той се замисли, погледна ме изпитателно:

— Вероятно си даваш сметка, че ще се наложи да притиснем и доктор Пелтиър. Готов ли си да го приемеш?

Графикът за извършване на аутопсиите беше потвърдил най-ужасните ми предположения — през май Клеър беше взела четири дни отпуска, три от които съвпадаха с пребиваването на Нелсън в Билокси.

Кимнах:

— Готов съм.

— Не си — промърмори той. — Но знаеш, че е неизбежно.

* * *

По някаква прищявка на Скуил ежедневните съвещания вече се провеждаха в пет и половина следобед. Мърморковците твърдяха, че го е направил нарочно, за да ни развали вечерята. Може би имаха право. Присъстваха обичайните хора включително Бърлю. Той се облягаше на стената, стиснал беше дланите си — или правеше изометрични упражнения, или сам се поздравяваше. В помещението миришеше така, сякаш кафеварката не беше престанала да работи през целия ден, или някой бе използвал стаята, за да разтопи катран. Хари прегледа бележките си, погледна Скуил и заговори:

— Попаднахме на следа, свързана с Нелсън. Смятаме, че бившата му приятелка Тери Лосидор премълчава нещо.

— Искаме да я призовем на разпит — намесих се. — Чувства се сигурна в дома си, но да видим как ще реагира, когато я попритиснем.

Бърлю отпусна ръце. Скуил скочи на крака, лицето му беше пламнало от гняв:

— Нелсън ли? Казах ви да се занимавате само със случая Дюшам! Наредих ви, а вие не сте се подчинили на…

— Двете жертви не са в херметически капсули, сър — прекъсна го. — Докато вървяхме по следите на едното убийство, пътеките се пресякоха и отново попаднахме на Нелсън.

Капитанът стисна зъби, едва чуто процеди:

— Пак говориш за онова, дето липсва от тъпата кутия, нали? Някакви скапани изрезки от вестници и прочие глупости.

— Не — отговорих, разширявайки границата между истината и лъжата. — В хода на разследването се натъкнахме на нова информация.

Скуил се втренчи в мен, като че ли искаше с поглед да ме изпепели. На челото му пулсираше вена. „Спукана ни е работата — помислих си. — Ще ни отстрани от разследването…“

Някакъв стол изскрибуца като зле настроена цигулка, всички присъстващи се обърнаха към Уоли Далър. Той престана да се върти на стола, сключи пръсти зад главата си. Сакото му беше измачкано, вратовръзката — изкривена.

— Райдър има право, сър! Няма значение кой ръководи работата, стига да има напредък. Това е целта, нали така? Да хванем проклетия убиец.

Скуил понечи да каже нещо, но сякаш си беше глътнал езика. Настъпи тишина, забелязах, че мнозина от присъстващите утвърдително кимат или мърморейки, изразяват съгласието си. Роуз Бланкъншип скочи на крака — вероятно й беше втръснало да наблюдава как поемаме ударите, а за награда ни мъмрят.

— Ако тази Тери премълчава нещо, на всяка цена я доведете тук!

Бласингейм почука по масата с кокалчетата на пръстите си:

— Точно така! Писна ми да си блъскам главата в стената!

Хъмбри от криминологията също се обади:

— На местопрестъпленията не намерихме абсолютно нищичко — беше чисто като в стая на монахиня. Щом смятате, че трябва да притиснете някого, направете го!

— Ще ми се да имахме разрешително за обиск на жилището й — заявих. Нямах причина да го искам, но умирах да видя реакцията на Бърлю.

Той сякаш се беше вкаменил — не помръдваше, дори не дишаше.

— Нямаме основание за обиск — намеси се Том Мейсън. — Освен ако криеш нещо, Карсън.

— Работим по една версия — казах. Измъкнах се ловко, като намекнах, че разполагаме с някакви улики, но не го казах направо, за да не ме обвинят в лъжа.

— Ако я принудим да даде показания тук и тя поиска адвокат, значи наистина работата й не е чиста — отбеляза Роуз.

Всички закимаха. Скуил губеше контрол върху положението. Идваше ми да целуна Уоли по челото. Той ме погледна и ми намигна. „Голям хитрец бил този Уоли!“ — помислих си. Трябваше да се възползвам от обрата.

— Не смятам, че е пряко въвлечена в случая, но премълчава нещо, свързано с последните дни от живота на Нелсън. Спокойна е на „собствена територия“, но… — Размахах ръце, за да подскажа как въздейства полицейският участък, пълен с мъже и жени със сурови лица и оръжия в кобурите. — Всички знаем какво е въздействието на обстановката.

Хари побърза да ми се притече на помощ:

— Тери никога не си е имала работа със закона, може би не е стъпвала в полицията. Отначало ще се репчи, обаче само след две минути ще пропее.

Изпод око погледнах Бърлю. Лицето му беше безизразно. Но в очичките му мъждукаше страх, под мишниците му се бяха очертали полумесеци от пот. Скуил изглеждаше объркан, сякаш пропускаше нещо важно и не знаеше дали да упорства, или да бие отбой.

Сержант Бъртрам фънк надникна в стаята:

— Тук ли се провежда съвещанието за обезглавените трупове?

Скуил се хвана за прекъсването като удавник за сламка; наду се като пуяк, надуто заяви:

— Много сме заети, сержант, не е желателно да ни пречат. Какво има?

Фънк му подаде листче със съобщение. Той го прочете, като мърдаше устни, после се изправи:

— Близо до остров Макдъфи е намерена отсечена глава. Всеки момент ще бъде доставена в моргата, доктор Пелтиър е предупредена. Може би има връзка с убийствата, но първо трябва да чуем мнението на съдебния лекар. След половин час всички, работещи върху двата случая, да бъдат в моргата.

Тери Лосидор бе забравена. Поне засега. Бърлю промърмори, че има среща, и изчезна, преди повечето присъстващи да станат.

* * *

Само след няколко минути той нервно заблъска по вратата на Тери Лосидор, шмугна се в къщата и почти веднага излезе, пъхнал под мишница някаква папка. Тери затръшна вратата след него. Той седна зад волана на служебната кола без опознавателни знаци, пъхна папката под седалката и потегли така рязко, че от гумите се разнесе миризма на изгоряло.

— Нещо ми подсказва, че ще пипнем този шопар — заяви Хари и включи на скорост. Колата ни беше скрита зад контейнера за смет на паркинга пред къщата на Тери; изчакахме онзи да се отдалечи достатъчно, после го последвахме. — Ще го опечем и ще го изядем.

— Ще го впримчим и ще го избримчим — казах, за да не остана по-назад. Той ме изгледа така, сякаш бях излязъл от клозета с мокро петно отпред на панталона.

— Безнадежден си! — отсече и забели очи.

Бърлю не спря никъде по пътя към моргата. Слезе от колата, папката остана под седалката. След малко се появи господарят му Скуил, двамата влязоха в сградата. Бърлю пристъпваше леко, все едно товар бе паднал от плещите му.

Хари ме остави пред вратата. Преди да вляза, се обърнах и видях как паркира зад колата на шишкото, слезе и взе метална щанга.

* * *

Главата върху масата за аутопсии представляваше отвратителна гледка. Клеър внимателно докосваше с някакви инструменти подпухналата плът. Скуил стоеше до стената и притискаше до носа си три хирургически маски, сложени една върху друга. Сигурно през целия си живот бе влизал в морга най-много два-три пъти.

— Къде е Нотилъс? — сопна се. Маските заглушаваха гласа му, но не прикриваха раздразнението му.

— Отби се в клозета, сър.

Лицето му се изкриви от отвращение, но не бе ясно дали недоволства от закъснението на партньора ми, или се гнуси от разложената плът. Бърлю стоеше като истукан, само челюстите му се движеха — предъвкваше поредното парче вестник.

— Със сигурност е главата на Питър Дюшам. — Клеър посочи рентгеновата плака. — Зъбната снимка го доказва.

— Има ли някакви увреждания? — попитах.

Тя се намръщи:

— Започнах преди по-малко от час, Райдър. Засега мога да кажа, че се забелязва дупка в тилната кост, вероятно от куршум двайсет и втори или двайсет и пети калибър. Липсва изходна рана, освен ако куршумът е излязъл през ухо или ноздра, което се случва много рядко. Обзалагам се, че парчето метал е вътре.

— Ако разклатите главата и нещо издрънчи, значи предположението ви е правилно, доктор Пелтиър — обади се Хари, който влезе и побърза да извади носната си кърпа. Очите му се насълзиха от ужасната миризма, но той ми намигна — беше взел папката.

— Нищо не дрънчи, детектив Нотилъс — кисело промърмори Клеър.

— Има ли други наранявания, които сте забелязали за краткото време, с което сте разполагали, доктор Пелтиър? — попитах. — Например признаци, че жертвата е била пребита.

— Отново подчертавам, че току-що започнахме. Засега изглежда, сякаш главата е била отсечена и захвърлена.

* * *

На сержанта ще му се стъжни, като види, че папката я няма. — Доволно потрих ръце. Бях прекалено възбуден да се изтягам на задната седалка, затова седях до Хари.

Скуил ни разпусна, след като се убедихме, че ужасяващата находка няма да ни отведе по важна следа. С Хари продължихме проследяването на Бърлю, като полагахме усилия да не ни забележи.

— Пъхна я под седалката. Сигурно няма да я потърси, докато не стигне, закъдето е тръгнал. Най-вероятно към дома си.

Онзи забави скорост и зави по улицата, на която живееше. Неголеми двуетажни къщи, построени през петдесетте години на миналия век, се криеха под сенките на високи дървета. Въпреки горещината моравите бяха тучни — очевидно старателно ги поливаха. Възрастна беловласа дама разхождаше ретривър. Всичко наоколо беше толкова красиво и идилично, все едно беше декор от филм на Дисни. Преди да намерим адреса на Бърлю, си мислех, че сержантът живее в разнебитена къща в някое от предградията, изникнали в следата на миналия век. Или в пещера.

— Спри някъде по-далеч — каза на Хари. — Умирам от любопитство каква риба сме хванали.

Паркирахме зад началното училище, намираше се на две пресечки от къщата на сержанта. Сложих ръкавици, извадих от папката куп хартийки и голям плик. Хартийките се оказаха изрезки от страницата с обяви в „Нюзбийт“. Прочетох на глас текста на едната:

— „22 годишен мъж от бялата раса, бисексуален, търси любящ приятел. Синеок, чернокос, много красив и мъжествен, супер тяло, прекрасна усмивка, може да бъде и нежен и див, традиционен или експериментатор, обича пътуванията и е прекрасна компания. Търси по-възрастен мъж, изискан и щедър…“

— Обявата на Нелсън — прекъсна ме Хари. — Какво означава „щедър“, Карс? „Първо плати, после чукай“ ли?

Кимнах и продължих да чета. Текстът завършваше с молба кандидатите да изпращат и снимка.

— Погледни дали няма и някоя от обявите на Кътър. Или пък нещо, свързано с Лосидор — каза Хари.

Намерих друга обява, която много приличаше на първата, но бе предназначена за жени; казах си, че с малко повече опит Нелсън е можел да стане страхотен автор на рекламни текстове.

Обаче не виждах никаква връзка с убийствата; изрезките сякаш бяха документи, прикрепени с кламер, за да бъдат съхранени. Оставих ги, посегнах към плика.

— Обзалагам се, че ще намериш снимки на Джери хубавеца, който се усмихва пленително — промърмори Хари.

От плика изпаднаха негативи и няколко фотографии. Разгледах една. Втора. Трета. После ги разбърках като карти за игра, подадох ги на партньора ми. Той ги прегледа, пусна ги на скута си.

— Къде го чукаш, къде се пука — промърмори.