Джак Кърли
Един от сто (24)

Двайсет и трета глава

Двуетажната къща, облицована с дърво, се намираше в дъното на голяма поляна, обрасла с бръшлян — увивното растение обгръщаше стволовете на дърветата, стълбовете на електропровода, завладяло беше пространството пред къщата. Паркирахме до разбития тротоар, минахме край два очукани велосипеда, облегнати на едно дърво. На алеята за коли стоеше стар седан „Чекър“, който изглеждаше така, сякаш боята на купето се е изпарила. Един запален любител на коли веднъж ми каза, че когато тези автомобили, използвани като таксита, навъртят 800 000 километра, ги продават на мексиканската армия — мексиканците им монтирали оръдия и ги превръщали в танкове. Така и не разбрах дали ме занася.

Наблизо се намираше фабрика за преработване на скрап — чуваше се бученето на крановете, които спускаха металните отпадъци в товарните вагони. Въздухът бе наситен с миризмата на ръжда и солена вода. Хари почука на вратата на къщата, ала едва след минута резетата изщракаха. На прага застана възрастен плешив чернокож, който носеше избелял син гащеризон, бяла риза с оръфани маншети и черна папийонка. Невъзможно беше да се определи възрастта му — може би беше на шейсет години, може би на триста. Той направи дълбок поклон и каза:

— Нотилъс се появи. — Повтори го три пъти като заклинание.

Влязохме в антре с олющени стени. Вратата на стаята вдясно беше отворена — видях бюро и дъска за гладене. Върху нея имаше купчина вестници и ютия, сякаш излязла от магазин за антикварни вещи, от която излизаше пара. Надникнах в трите съседни стаи — бяха пълни с купища вестници, които стигаха почти до тавана. Старецът недоверчиво ме изгледа, сякаш се страхуваше да не го ухапя.

— Какво ми носиш? — прошепна. — Лоши вести от правителството ли?

В паметта ми възкръсна фраза от лекция по политология:

„Ако мога да избирам между правителство без вестници и вестници без правителство, без колебание ще избера втората възможност.“

Той се втренчи в мен, като че ли искаше да запомни лицето ми. Хвана ръката ми, дълбоко се поклони, допря чело до опакото на дланта ми.

— Знам същите песни като Томас Джеферсън — прошепна.

„Естествено“ — помислих си, но само кимнах.

Хари обясни какво търсим. Старецът ни поведе през лабиринт от стаи, свързани с толкова тесни коридори, че понякога лицата ни се допираха до пожълтелите вестници. Походката му беше странна — съчетание от плъзгане и подскоци, все едно прекосяваше поток, прескачайки от камък на камък. Вървяхме бързо, за да не го изгубим от поглед. Сгънатите вестници бяха старателно подредени един върху друг — предполагах, че ако върху всяка купчина се постави нивелир, мехурчето ще се закове в центъра.

Погледнах заглавията — имаше броеве от местните издания във всички градове и градчета в Алабама: „Мобийл Реджистър“, „Дотан Бюгъл“, „Джаксън Дейли Нюз“, „Кълман Таймс“.

— Имаш ли „Ню Йорк Таймс“? — попитах — Или „Уошингтън Поуст“?

Той поклати глава:

— Не са моя отговорност.

Заизкачвахме се по паянтова дървена стълба, на всяко стъпало бяха натрупани стари броеве на „Монтгомъри Адвъртайзър“. От една пожълтяла заглавна страница победоносно се усмихваше Ричард Никсън. Старецът ни въведе в тъмна стаичка, включи осветлението и ни поведе към малка купчинка вестници в ъгъла.

— „Нюзбийт“ — каза, цитирайки невидим регистър в паметта си. — Седмичник, който излиза всеки четвъртък. Първият брой е от 11 май 1996 година. На 17 август 2002 вестникът престава да излиза поради финансови затруднения. През октомври миналата година новият собственик е подновил издаването.

Хари кимна:

— С твое разрешение искам да заемем последните броеве.

Старецът отново се поклони:

— За теб, Хари Нотилъс, съм готов на всичко.

Партньорът ми се наведе да подбере вестниците, а чернокожият ми прошепна:

— Преди пет години държах архива си в Мобийл. Инспекторите от общината обявиха, че има опасност от избухване на пожар и заплашиха, че вестниците ще бъдат изхвърлени на сметището. Хари Нотилъс намери тази къща и ни помогна да се преместим. — Изпод око изгледа партньора ми и все така шепнешком добави: — Може да бъде по-страшен от дявола, но понякога му порастват ангелски крила.

Тръгнахме обратно през лабиринта, Хари носеше с протегнати ръце броевете на „Нюзбийт“, все едно бяха корона, положена върху кадифена възглавничка. Старецът вървеше след него и одобрително кимаше. Минахме край купчинка вестници, нещо привлече погледа ми. Взех най-горния — съвсем нов брой на „Льо Монд“ — потупах стареца по рамото, вдигнах вежда, все едно питах: „Какво е това?“

— Забранено удоволствие — отвърна той и се усмихна като Мона Лиза.

* * *

Щом се върнахме в службата, изгоних от малката заседателна зала двама чистачи, които си убиваха времето с игралния автомат. Обадих се на Кристал Оливет-Толивър и я помолих да ми съобщи кодовете за обявите за запознанства. Тя възторжено посрещна новината, че можем да й заемем копия от „Нюзбийт“, и не прояви любопитство, когато я помолих да ги изглади, преди да ги върне. Обясних на Хари кодовете и двамата се захванахме с преглеждане на обявите, като започнахме с номерата, посочени в отговорите на Фериър.

Забелязах, че той отдалечава вестника от очите си, за да прочете по-дребния шрифт.

— Отдалеча ли го още пет сантиметра, ще трябва да сложа очила — промърмори и прочете обявата: „24-годишна от бялата раса търси приятелство, а по-късно може би СВ с привлекателен, забавен и почтен мъж на възраст между 21–28. Обича разходките в парка и романтичните преживявания на брега на океана.“ Какво е СВ, Карс?

— Сериозна връзка.

Той презрително изсумтя:

— Аз пък си помислих, че е съкращение от „семейна възможност“. Казано с други думи, съобщение от необвързани жени, че искат да се омъжат и да народят куп деца.

— Фериър също е обичал да кисне на плажа. Може би е отговорил на обявата, защото си е въобразявал, че е намерил сродна душа.

Хари разгърна друг вестник:

— „27-годишна симпатична блондинка търси приятелство с човек (да бъде в добра физическа форма и да тренира редовно), с когото да ходят на кино, на ресторант, да се разхождат по брега на лунна светлина. Възможна СВ…“

— Още една любителка на романтичните плажни изживявания — въздъхнах. — Не ни е от полза.

Следващите четири обяви все едно бяха клонинги на първите. Обезсърчих се, болката отново запулсира в слепоочията ми. Партньорът ми взе последния брой на „Нюзбийт“. Разгърна го и зачете на ум, като плъзгаше пръст надолу по страницата. Изведнъж ръката му замръзна.

— Бинго! — прошепна, обърна вестника към мен, посочи обявата. В този момент разбрах, че понякога не само молитвите, но и кошмарите се сбъдват.

Дама от бялата раса, отскоро в града, търси партньор. Лудо желая мъж на възраст 20–30 години, висок минимум метър и осемдесет с тегло около осемдесет килограма. Гърдите му да не са окосмени, бицепсите му да са добре оформени, да е широкоплещест. Да няма белези от операции или други дефекти на кожата, коремът му да е плосък. Заемам престижна длъжност в голяма компания. Висока съм 1.68, тежа шейсет килограма; имам руса коса, дълги бедра, големи гърди и страст към необичайни сексуални приключения. В случай че сте женен или имате сериозна връзка, ще бъда много дискретна. Ако отговаряте на гореизброените условия, моля, изпратете писмо и снимка (държа да бъдете гол или по бански гащета, лицето може да не се вижда, ако сте срамежлив), не забравяйте да напишете номера на вашия телефон. Ще отговоря на всички писма, получени в разстояние на една седмица.

— Лицето може да не се вижда — отбеляза Хари, — защото скоро няма да го има.

— Колко ли души са му писали? — промърморих. Нахалството на престъпника бе изумително.

Партньорът ми се ухили:

— Само по ръст отговарям на изискванията, ама бих посветил цял ден да отговоря на такава дама.

— Значи Тери лъже — казах замислено. — Запознала се е с Нелсън чрез обявите. Кътър — също.

— Знам само две причини да послъгваш, братко — да загубиш нещо, ако кажеш истината, или да го запазиш чрез лъжа.

* * *

Този път Тери няколко секунди се взира през шпионката, едва след това вдигна предпазната верижка и отмести резето.

— ДЧЛЧ? — прошепна Хари. Питаше дали ще разиграем фарса, наречен „Доброто и лошото ченге“.

— Винаги съм си падал по класиката. Аз ще бъда ЛЧ.

Тери надникна през открехнатата врата и промърмори:

— Какво обичате?

— Да отговорите на още няколко въпроса — сопнах се. — Отворете веднага!

— Ще ви отнемем само няколко минути, госпожице Лосидор — намеси се партньорът ми.

Тя ни покани в кухнята — след работа се беше отбила в супермаркета, бяхме я прекъснали, докато е прибирала покупките.

— Миналия път ви казах всичко — промърмори и пъхна под плота опаковка от дванайсет бутилчици диетична газирана напитка.

Облегнах се на стената до умивалника, а Хари взе да изважда продукти от хартиените пликове и да ги подава на младата жена. Продължих атаката:

— Бяхме в „Ловен клуб“, госпожице Лосидор. Показахме снимката на Джералд, но никой не си спомни да го е виждал. Интересно — нали там сте се запознали? Бъдете добра да опишете сервитьора или сервитьорката, които са ви обслужвали, за да ги разпитаме.

Тя се изправи на пръсти, за да сложи на най-горната полица бурканчето с фъстъчено масло:

— Не си спомням…

— Защо не ни казахте, че сте се запознали с него чрез обявите в „Нюзбийт“? — прекъснах я.

Тери залитна, изпусна бурканчето, то отскочи като топка.

— Здрави са тия пластмасови бурканчета — отбеляза Хари.

Тери се обърна:

— Запознахме се в „Ловен клуб“, това е!

— Лъжете. С детектив Нотилъс знаем истината, сега чакаме някой да ви я каже.

Тя се позамисли, изведнъж посърна, прегърби се, отпусна се на стола до масата. Изгледаше така, сякаш играе роля в пиеса, поставена в гимназията.

— Имате право — промълви и ме погледна умоляващо. — Съжалявам.

— Съжалявате, че имам право, така ли?

— Съжалявам, че ви подведох. Исках само…

— Да отидете в затвора за възпрепятстване на работата на полицията!

Тери се втренчи в скръстените си ръце:

— Мама казваше, че обявите за запознанства са за хората, които повече се интересуват от секс, не от истинско приятелство.

— Сама ли си пишеш репликите, госпожице? — избухнах. — Или си наела хумористи? — Забелих очи, подигравателно се усмихнах. Може би и тези жестове бяха типични за герой от училищна постановка.

— Дръж се прилично, Карсън — смъмри ме Хари.

— Писна ми да дрънка глупости!

— Хей, я по учтиво! — озъби се Тери. — Намирате се в моя дом!

— О, да! Дома, в който живееш с господин Пухчо — продължих все така грубо. — Миналия път той ли трополеше в спалнята?

Тя настръхна:

— Събори една книга от полицата. Защо питате?

— Да не би да е станало грешка? Говорим за господин Пухчо с дългата бяла козина, който си пада по розовите нашийници, така ли?

— Не разбирам накъде…

— Интересно дали е същият господин Пухчо, когото видяхме да влиза у вас, след като си тръгнахме.

Устните й се раздвижиха, но от гърлото й не се изтръгна нито звук. Едва след няколко секунди си възвърна дар слово.

— Нямате право да се бъркате в личния ми живот! — възкликна. — Ако обичате, напуснете!

— Я кажи — заряза ли Джералд, след като ти сви мангизите, или продължи да го чук… да се срещаш с него?

Тя посочи вратата:

— Вън! И двамата!

— Няма да мръднем от тук, докато не чуем истината — изръмжах, пристъпих към нея. Тя вирна брадичка, но машинално отстъпи назад.

Хари ме потупа по рамото:

— Карсън, успокой се, остави ни да си поприказваме с госпожица Лосидор.

Отново се облегнах на стената и се намръщих. Той се обърна към Тери:

— Интересуват ни фактите, госпожо. Не желаем да ви създаваме неудобство.

Тя повтори казаното преди малко, все едно рецитираше заучени реплики. Когато за пръв път я видях, я помислих за мекушава, ала с всяка изминала минута се убеждавах, че съм сгрешил. Щеше ми се да проникна в душата й, да разбера какво се крие там. Само че нямахме инструменти; разполагахме само с няколко камъчета и не знаехме в каква посока да ги запратим. Отдръпнах се от стената, хвърлих най-голямото:

— Бас дължа, че госпожицата знае какво е правил в Билокси хубавецът Джери. И на кого го е правил.

Оказа се, че съм улучил право в целта. Забелязах страха в очите, тя се помъчи да го прикрие, като изкрещя:

— Какви ги дрънкате?

— Виж какво, вече трима души са мъртви, убиецът ги избира по обявите в „Нюзбийт“. Защо не ни кажеш къде намери сексмашината Джери?

Тери заговори, като размахваше пръст при всяка дума:

— Вие… сте… шибани… откачалки!

Хари застана помежду ни:

— Карсън, така до никъде няма да стигнем. Излез и се успокой.

Тери се разциври, той взе да я успокоява, аз се отдръпнах и застанах до кухненския плот. Върху него имаше пепелник, в който се въргаляха два фаса с червило по тях и нещо сивкаво, напомнящо какавида на насекомо. Бях виждал подобни „какавиди“ в пепелниците на гарата. Възползвах се от мига, в който Тери не ме гледаше, докоснах го с нокът.

Сърцето ми лудо затуптя, запитах се дали не се лъжа. Понечих да взема сивкавото топче, но в този момент Тери, която упорито се придържаше към версията за запознанството в „Ловен клуб“, отново обърна глава.

Гневно прекосих кухнята, изблъсках Хари встрани:

— До гуша ми дойде от тъпотиите ти, глупачко! Още една лъжа и ще те тикна в пандиза в една килия с поне двайсет лесбийки!

Тя изпищя и побягна към банята. Върнах се, грабнах от пепелника топчето, кимнах на Хари, който озадачено се блещеше, прошепнах:

— Да се изпаряваме.

Тери надникна през открехнатата врата, заразмахва юмрук и заплаши, че ако веднага не напуснем дома й, ще си имаме работа с адвоката й. Хари вдигна ръце, сякаш се предаваше, заднешком тръгна към външната врата, като се преструваше, че ме извежда насила:

— Отиваме си, госпожице Лосидор. Извинете за безпокойството. Днес колегата е малко кисел, но му е простено — сутринта умря любимият му пор. Благодаря, че ни отделихте време. Доскоро.

Качихме се в колата. Той се обърна към мен:

— Не знам какво целеше, но изпълнението ти беше достойно за „Оскар“. Намирисва ми, че госпойцата ни върти на малкия си пръст.

— А това на какво ти мирише? — Извадих от джоба си топчето.

Той го погледна:

— Прилича на мръсна дъвка.

— Грешиш, братко. Дъвкан вестник е. — Подхвърлих топчето върху дланта си. — Случайно да познаваш някой с шантавия навик да дъвче хартия?

* * *

Като гледам, скоро ще ви препращат писмата на този адрес — намръщено подхвърли Бриско Шелтън. Надничаше през открехнатата врата, но не беше свалил предпазната верижка. Носеше същата тениска и широкия панталон, с които бе издокаран при предишните ни посещения. Ако се съди по звуците, гледаше и същия порнофилм. Май му беше необходима отпуска от сегашния му живот.

— При предишния ни разговор споменахте, че сте видели човек, който от време на време е посещавал Нелсън.

От стаята женски глас изстена:

— Миличък, искам да те…

Шелтън пламна, наведе глава. Изненадах се, че още е способен да изпитва срам. Показах му снимката, която бях копирал от личното досие на Бърлю:

— Този ли е?

Жената нададе вик, подобен на тиролска песен. Управителят се намръщи, заговори по-високо:

— Тц. Този е много по-шишкав. Очичките му са потънали в сланина — чудно как още вижда.

През процепа му подадох фотографията:

— Разгледайте я, за да сте съвсем сигурен.

— Не е човекът, за когото ви казах. — Върна ми снимката и добави: — Тоя е голямо грозилище.

— Дебел и грозен. Бих казал, че грозотата му надвишава телесната му маса. А той е много як.

Пъхнах снимката в джоба си. Сега мъжът и жената на порнокасетата бяха в конрапунктна хармония — той ръмжеше, тя го насърчаваше с неприлични думи.

Шелтън вдигна вежда:

— Як като футболист ли?

— Висок е над метър и деветдесет, тежи някъде към сто и четирийсет килограма.

— Подрязвах живия плет откъм сградата, в която живееше Нелсън, и видях един тип да се качва в колата си. Трябва да е било преди седмица. Нямаше да го забележа, ако не беше същинска горила. Обаче не видях лицето му, защото беше с гръб към мен.

— А тази жена виждали ли сте? — Подадох му снимка на Клеър. Той дълго се взира в нея, накрая промърмори:

— Никога. Такава мадама лесно не се забравя.

Актрисата в порнофилма закрещя с цяло гърло, симулирайки оргазъм, партньорът й я последва. Шелтън вероятно забеляза съжалението в погледа ми, защото гневно смръщи вежди. Благодарих му, той затръшна вратата под носа ми. Тръгнах да излизам, изведнъж Шелтън надникна навън.

— Хич не ми пука какво си мислите за мен, господин детектив Голяма клечка — изкрещя с треперещ глас. — Жена ми е в болницата, завързана за една от онези машини! Няма да й изневеря, докато е жива!

Пътят от сградата до колата ми се стори безкраен.

* * *

Влязох в паркинга на моргата, видях, че лъскавият златист лексъс на Клеър не е на обичайното си място, паркирах и изтичах в сградата. Научих, че са повикали доктор Пелтиър на местопрестъпление в Маунт Върсън, но скоро щяла да се върне. Уил Линди беше в канцеларията си, надникнах да му кажа „Добро утро“. Обширното помещение бе обзаведено с картотека и големи шкафове, дълъг бюфет, телевизор. Имаше дори нещо като килер, в който се съхраняваха видеокасетите.

Заварих Уил да ги подрежда върху една полица. Като ме чу да влизам, се обърна:

— Идваш да ми кажеш, че сте намерили проклетото нещо ли?

— Моля? За какво говориш?

— За масата, разбира се. — Той изпитателно ме изгледа. — Май не знаеш. Снощи е имало обир.

— Тук ли?

— Навън. — Линди поклати глава, изглеждаше едновременно озадачен и развеселен. — Някой е откраднал от склада маса за аутопсии.

— На кого е притрябвало такова чудо?

Той сви рамене:

— Беше в кашон без надписи. Може би крадците са си мислили, че задигат хладилник. Умирам да видя физиономиите им, когато отворят кашона… ако изобщо разберат какво има вътре.

Представих си наркомани, насядали около металната маса, които се питат за какво ли служат жлебовете от двете й страни.

— Откога правите аутопсии в склада? — пошегувах се.

Уил се засмя:

— Не остана време да я инсталираме преди официалното откриване — сглобяването е бавно, необходим е и водопроводчик. Тази седмица щяхме да… Не искам да те отегчавам с моите проблеми. Какво те води насам, детектив?

— Искам да погледна графика за аутопсиите през май.

— Аха — кой е бил тук и кой — на някое местопрестъпление.

— Именно.

— Гордея се, че имам богат архив, но тъкмо тези папки се пазят при доктор Пелтиър. — Той взе ключ от чекмеджето на бюрото си, заедно тръгнахме по коридора. Погледнах през прозореца, за да проверя дали Клеър не се е върнала. — Сигурно документите са ти необходими за някое разследване — продължи Уил.

Въздъхнах като човек, на когото му е омръзнало да се рови в безполезни книжа:

— Не е толкова важно, може да дойда друг път.

— О, не, ще ти услужа. Тези документи наричаме „Протоколи за дейността на просекторите“. Доктор Пелтиър много държи да се водят стриктно. Често работи на друго място, затова иска да се увери, че персоналът е налице, че отпуските не се застъпват и така нататък.

На бюрото на Клеър имаше ваза с цветя, чийто аромат изпълваше кабинета. Линди отключи един шкаф, извади папката, прекосихме коридора и влязохме в помещението с ксерокса. Уолтър Хадълстоун се беше надвесил над машината и надзираваше размножаването на някакви формуляри. Кимнах любезно, но преди да излезе, той се опита да ме изпепели с огнените си очи.

Линди направи копие на графика, върна папката в шкафа и отново се захвана с подреждането на видеокасетите. Тръгнах по коридора, но видях Клеър да отваря входната врата. Нямаше къде да се скрия, освен в дамската тоалетна. След няколко секунди чух стъпките й отвън. Шмугнах се в една кабинка, качих се на тоалетната чиния, като се питах какво ще кажа, ако тя случайно отвори вратата.

— Сега е най-подходящото време за изравняване на терена… — Клеър влезе в съседната кабинка и без да престава да разговаря с градинаря, задоволи естествените си нужди. Изчаках я да се отдалечи, после се промъкнах по коридора. Странно, но не се срамувах, колкото би трябвало.

Качих се в колата, сложих на коленете си разпечатката на графика, с пръст проследих датите.