Джак Кърли
Един от сто (23)

Двайсет и втора глава

— Не отидох на рейв купона — каза Дейл Макфетърс и поглади рехавите си мустачки. — Онази нощ бях на смяна — изкарвам по някой долар в „Пица Джанкшън“. — Главата му беше обръсната, вероятно наскоро, ако се съдеше по машиналния жест, с който той приглаждаше невидимите си къдрици. Закръстосва стаята, като докосваше ту несъществуващата си коса, ту сребърната си обичка. Панталонът му изглеждаше така, сякаш поне двайсет години не е виждал ютия. Младежът беше гол до кръста, всеки желаещ можеше да преброи ребрата му. — Като нищо щяха да ме пречукат, ако не бях на работа.

Апартаментът се помещаваше в евтин жилищен блок близо до университета. Мебелите, които, взети заедно, едва ли струваха повече от двайсет долара, бяха боядисани в яркожълто като стените и таваните — изпитвах усещането, че се намирам във вътрешността на лимон.

— Убиецът е набелязал Джими, не теб. — Приведох се към него, паянтовият стол заплашително изскърца. — Трябва да разбера защо.

Макфетърс разпери ръце. Забелязах, че има мръсотия под ноктите — надявах се да не съм хапвал пица, приготвена от него.

— Казах на щатските полицаи каквото имаше за казване — заяви.

— А сега ще го разкажеш на мен. Честита Коледа.

Той се тръшна на разнебитеното кресло, вероятно извадено от контейнер за смет:

— Няма нищо за разказване.

— Джими имаше ли среща с някого?

— Не знам.

— Ходеше ли с някое момиче?

Макфетърс се втренчи в жълтия таван, поглади рехавата растителност над горната си устна.

— Хич не му вървеше с гаджетата, макар много да му се искаше. — Изсмя се, стори ми се, че чувам специфичния звук, който издават тюлените. Ако плеснеше с ръце, като нищо щях да му подхвърля риба.

— Опитвал ли е да се запознае с жена чрез обявите във вестника? — попитах.

Макфетърс ме изгледа, стана, отиде в стаята на Фериър. Донесе стар брой на „Нюзбийт“, разгърнат на страницата с обяви за запознанства:

— Беше до леглото му. Непрекъснато четеше обявите, все се канеше да отговори на някоя, но… — Той сви кокалестите си рамене.

— Значи не е събрал смелост, така ли?

— А, не съм сигурен. Ама като знам колко беше задръстен…

— Вещите му още ли са тук? — прекъснах го.

— Техните казаха, че ще ги вземат, обаче така и не дойдоха.

— Може ли да хвърля едно око? — попитах и се изправих.

Той махна към вратата:

— Влизай, без да чукаш.

Озовах се в типична студентска стая. По стените имаше плакати на някаква група, за която не бях чувал — кльощави хермафродити с черни дрехи и тежък грим, подчертаващ намръщените им физиономии. Леглото не беше оправено, до бюрото, на което имаше компютър и купчина учебници, бяха нахвърляни дрехи за пране. Гирички и щанги стояха на пода до гимнастическата пейка. Дрехите в гардероба бяха като онези, които носят повечето младежи; в единия ъгъл имаше сак с маска, плавници и шнорхел от скъпа марка.

Отворих най-горното чекмедже на бюрото. Моливи, писалки, кламери, залепващи се листчета, график на лекциите. Малка снимка, поставена в рамка, на Фериър с родителите и по-малката му сестра, фотографирани бяха на фона на някаква планина, и четиримата се усмихваха, примижавайки срещу слънцето. Интересно, че снимката не беше на шкафчето, за да я виждат съквартирантът или гости, а бе скрита между канцеларските материали. Едно след друго заотварях страничните чекмеджета. В първото имаше тетрадки с лекции, във второто — стек бира „Корс“ и неотворен пакет с презервативи.

„Купонясвай, Джими, където и да си“ — помислих си.

Включих компютъра, прегледах директориите — нямаше нито една, наречена примерно „Обяви“ или „Нюзбийт“. Започнах да преглеждам файловете и се натъкнах на един, назован „Личпис“. Оказа се, че названието е съкращение от „Лични писма“, а във файла се съдържаха седем отговора на обяви от „Нюзбийт“. Всеки представляваше вариация на една тема:

Драга (номер на обявата,),

Видях обявата ти в „Нюзбийт“ и искам да се запознаел. Казвам се Джими и съм студент в Щатския университет, специалност „Компютърни технологии“. ОБОЖАВАМ океана и гмуркането, ако не бяха лекциите и изпитите, всеки ден щях да бъда на плажа. Наглед съм доста свит, но ставам огън-момче, ако съм в подходяща компания. Очите ми са синьозелени, косата ми е тъмнокестенява, любител съм на фитнеса. ИЗГАРЯМ ОТ ЖЕЛАНИЕ да се запознаем. Близо до университета има заведение, наречено „Чашката“, където в сряда, петък и събота свирят добри банди. Ако искаш, може да се срещнем там или където пожелаеш. Надявам се да се свържеш с мен.

Джими.

PS. Прилагам моя снимка, фотографиран съм — както се досещаш — НА ПЛАЖА!

Дигиталната снимка на Фериър беше монтирана в рамка, украсена със сърчица, от която някой по-опитен човек би се засрамил. Увеличих изображението на 200 % и разгледах фотографията, направена приживе.

Възможно е момичета на осемнайсет-деветнайсет години да останат закръглени и пухкави, но в повечето случаи на тази възраст лицата им са като на зрели жени. Младежите се източват по-бързо, особено ако тренират, обаче колкото и да се стараят да изглеждат по-възрастни, физиономиите им остават детски. Наболата брада не прикрива погледа, което показва до каква степен всичко зависи от очите. Джими Фериър беше от най-безнадеждните случаи — тепърва му е предстояло да заприлича на зрял мъж; знаех, че на деветнайсет години е изглеждал по същия начин, както и на дванайсет. Само тялото му отговаряше на възрастта му. Усърдните тренировки с щангите бяха дали резултат — мускулите му бяха ясно очертани, раменете му се бяха разширили.

Внимателно разгледах снимката… и забелязах нещо, което отначало не се набиваше на очи — татуировката липсваше.

* * *

— Смяташ, че Кътър ги е избирал по обявите ли? — попита Хари.

Скръстих ръце зад главата си, загледах се в тавана на купето. До лампичката се мъдреше отпечатък от подметка. Изглеждаше с моя размер. Зад нас някой натисна клаксон, Хари натисна газта.

— Само предполагам. Дюшам и Талмидж са се запознали чрез обявите в „Нюзбийт“. Оказва се, че и Фериър ги е чел.

Партньорът ми вдигна очи към огледалцето за обратно виждане:

— Какво ще кажеш за запознанството на Нелсън с Тери Лосидор? Доколкото си спомням, срещнали са се в някакъв клуб.

— Това момиче послъгва. Интересно защо.

Хвърлих на седалката до него разпечатката на писмото на Фериър със снимката му. Хари я разгледа, докато шофираше.

— Къде е татуировката?

— Още не са му я направили.

Той се обърна за миг и озадачено ме изгледа.

— Може би убиецът не е „получил“ човека, когото е искал.

Хари се позамисли, после кимна:

— Татуировката е съвсем скорошна.

— Кътър го избира по снимката, на която татуировката липсва — заразсъждавах на глас. — Примамва го, убива го, но когато смъква панталона му, за да започне да пише…

— … го очаква изненада.

— Поради някаква причина глупавата рисунка му е попречила да обезглави Фериър.

— А може би са го прекъснали… Мамка му! — Той рязко завъртя волана.

Стиснах очи, очаквайки да чуя стържене на метал, но като по чудо сблъсъкът с другата кола се размина.

— Според сержант Тейт престъпникът би могъл да направи каквото пожелае — отбелязах.

— Джери е имал татуировка, Карсън, въпреки това е бил обезглавен. Как ще го обясниш?

Представих си снимките на труповете в моргата, мислено ги прегледах.

— Посмъртните петна — прошепнах. Побиха ме тръпки, обзе ме познатото усещане, което подсказва, че наблизо има невидима линия и трябва да вървим напосоки с протегнати ръце, докато я докоснем.

— Жертвите са били по гръб, Хари. Така кръвта се е стичала само там, отпред не са оставали петна. Той ги оставя по гръб не само за да пише върху тях — за него е важно как изглеждат отпред.

— Рисуване по тялото… — замислено промърмори той — … тялото като форма на изкуството. Може би именно това е целта му. Съвършеният труп, чрез който да предаде на някого съвършеното послание.

— Съвършеният пратеник! Боже мой, ами ако труповете са въплъщения на самия него?

— Негови копия ли?

— По-скоро нещо като… дубльори.

Нещо като паяжина се плъзна върху дланта ми. Стиснах юмрук, но тънката нишка се изплъзна. Споделих с Хари намерението си да помоля Уил Линди да ми осигури достъп до графика за аутопсиите, после насочихме вниманието си към Фериър и връзката му с „Нюзбийт“. Посочих разпечатката от файла в компютъра му:

— Имаме датите, на които той е отговарял на всяка обява, но не разполагаме с копие от броевете на вестника.

Той сбърчи вежди:

— Само обявите ли ти трябват? Смятах, че те интересуват адресите на подателите.

— Архивите са изпепелени, но по номера в обръщението знаем на кои обяви е отговарял Фериър. Няма да се учудя, ако сам си ги е измислил.

Хари се засмя, плесна с ръце:

— Спомняш ли си онзи тип във фломатон, колекционера на географски карти? Миналата година във вестника имаше дописка за него — жилището му буквално било претъпкано с тях.

Разбира се, че си спомнях — беше прекалено странно, за да го забравя. Бях изрязал статията и я бях скътал в папката с етикет „Шантав свят“.

— Човекът притежавал карти от всяко кътче на земното кълбо — Токио, Мурманск, Улан Батор. Сателитни, геоложки и топографски карти, карти за гъстота на населението в даден район, на брой на кучетата на квадратен акър.

— Като психолог как би определил поведението на такъв човек?

— Като вманиачаване. Дори като лудост в зависимост от смисъла, който придава на обектите.

Хари рязко удари спирачки, направи обратен завой.

— Като стана дума за смисъл… искам да видиш нещо и да ми кажеш наистина ли съществува.