Метаданни
Данни
- Серия
- Карсън Райдър (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The hundreth man, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Весела Прошкова, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джак Кърли
Заглавие: Един от сто
Преводач: Весела Прошкова
Издание: първо
Издател: Санома Блясък България
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Алианс Принт — София
Излязла от печат: 21.08.2013
Коректор: Гергана Драйчева
ISBN: 978-954-399-052-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12632
История
- —Добавяне
Двайсет и първа глава
Налях му скоч със сода, седнахме в дневната. Той обгърна с длани чашата и заразказва:
— Познай какво стана, след като ти си тръгна от „Фланаганс“. Цъфна Рия Плейт.
— Аха, сещам се. Работи в правния отдел, нали?
— Същата. Много е секси, същинска тигрица. Заговорихме за това-онова, споменах „Бейсайд“. Тази вълшебница Рия каза, че не е проблем да открием компанията — със сигурност била в щатската база данни. Докато се усетя, извади малък компютър, включи го в контакта, изящните й пръсти полетяха по клавиатурата и… бинго! „Бейсайд Кънсалтинг“ — компания, основана преди две години, един собственик. Предмет на дейност — оценка на медицинско оборудване. Каквото и да означава това.
Сякаш електрически ток пробяга по гръбнака ми. Приведох се:
— Един собственик. Обичайно е за малките фирми. Продължавай.
Хари се загледа в грамаданските си мокасини и поклати глава.
— Хайде, изплюй камъчето — настоях.
— Мисля, че е станало някакво объркване.
— Какви ги говори…
Той ме погледна.
— „Бейсайд Кънсалтинг“ е собственост на доктор Клеър Пелтиър.
Дъхът ми секна. Затворих очи, чух бръмченето на хладилника, шума от водата, капеща от душа в банята, дишането на Хари. Ейва беше в спалнята и вратата беше затворена, но я чух как прелисти на следващата страница.
— Обяснението е съвсем елементарно — промърморих.
— Доколкото ми е известно, доктор Пелтиър често пътува.
— Това й е работата, Хари. Дава консултации, освен това посещава семинари и симпозиуми.
— Интересно дали е провеждала семинар с Нелсън в Билокси.
След като партньорът ми си тръгна, седнах на терасата, но още повече се изнервих — беше задушно, нападнаха ме пълчища комари. Легнах си, но не можах да заспя, съзнанието ми „прожектираше“ филми, които не исках да гледам, свързани с Нелсън и Клеър; отражения от далечни светове, сливащи се в зловеща сянка. Пружината в спалнята скърцаше; Мечока ме предупреди, че нощите ще бъдат кошмарни за моята гостенка, защото алкохолът поврежда вътрешния ни часовник и предизвиква кошмари. Навлякох тениска и шорти, почуках на вратата на спалнята, казах на Ейва, че и мен ме мъчи безсъние — ако иска, да будуваме заедно. Тя придърпа завивката до брадичката си, направи ми знак да легна до нея, двамата потънахме в благодатна забрава.
* * *
Кошмарите, които смущаваха съня ми, ме напуснаха едва когато навън започна да просветлява. Ейва още спеше, притиснала юмруци към брадичката си. Безшумно станах от леглото, за да не я събудя.
Почувствах се освежен едва след като дълго плувах след вълните, изстудени от крайбрежно течение. Току-що изгрялото слънце бе обкръжено от мъгляв ореол, въздухът вече се нажежаваше. Отмих под душа солената вода и отидох в кухнята. Лъхна ме ароматът на кафе; Ейва четеше вестник. На масата до нея имаше чаша портокалов сок и чиния с препечени филийки.
— Наблюдавах те — промълви тя. — Защо плуваш толкова навътре вместо по продължение на брега?
— Карам право напред, докато се уморя, после се връщам.
Ейва вдигна вежда.
— Мразя физическите упражнения — обясних. — Ако не продължа да плувам, ще се удавя — има ли по-добър стимул?
Тя поклати глава:
— Едва ли ще ми повярваш, но те разбирам.
Изпитателно я изгледах и отбелязах:
— Изглеждаш по-добре.
— Сигурно е от облеклото. — Носеше розова тениска без ръкави, бял панталон, косата й беше прибрана със златиста шнола. — Небрежна елегантност, подхождаща на алкохоличка, която се мъчи да се отърве от вредния навик.
— Не говоря за дрехите. Вече не си толкова бледа и…
— … ръцете ми не треперят. — Взе чашата с кафе, отпи от нея, остави я обратно на масата. — Спах добре. — Друг път, когато ми е зле… мамка му, след тежък запой, почти не мигвам. Но през нощта се събудих, чух дишането ти, казах си, че съм в безопасност, и отново заспах.
Застанах зад нея, започнах да масажирам раменете й. Тя леко обърна глава, допря страна до опакото на дланта ми. Слънцето се издигна в небето, ярките му лъчи проникнаха през завесите, във въздуха затанцуваха хиляди златисти прашинки, все едно проблясваха миниатюрни фойерверки. Изведнъж ме обзе странно спокойствие.
— Много мислих за разговора ни през първата вечер, когато дойдох тук — продължи Ейва. — Разбира се, тогава не бях на себе си, но си спомням, че обсъждахме физическата прилика между Дюшам и Нелсън.
Седнах до нея:
— Каза, че спокойно биха могли да бъдат близнаци или братя, само дето Дюшам явно е бил запален по фитнеса.
— Хрумна ми още нещо. — Тя отпи от сока. — На втория ден след откриването на новата морга докараха мъртвец с тежка черепна травма — деветнайсетгодишен младеж, когото някакви купонджии на открито намерили на полето и се обадили на щатските полицаи. Аз направих аутопсията.
Спомних си инцидента, но убийството беше извън нашата юрисдикция, затова не му бях обърнал внимание.
— Структурата на тялото му беше досущ като на обезглавените, кожата му също бе гладка като кадифе.
— А мускулатурата?
Беше като на Нелсън. Резултат от тренировки с тежести, благодарение на които мускулите на ръцете и раменете се подчертават, но не стават като на културистите.
— Каква беше причината за смъртта?
— Главата му беше смазана с някакъв тежък объл предмет. Ако се съди по раните — с голям камък или нещо подобно.
* * *
Обадих се на сержант Клинт Тейт от окръжната полиция; оказа се, че той е на поредното дежурство с патрулната кола. Връзката беше ужасна, всяка дума на Тейт беше придружена от пращене, все едно някой мачкаше целофанов плик.
— Някакви хлапета си бяха устроили рейв купон в един бостан — обясни той. — Винаги разбираме за тия щуротии едва след като са свършили, пък и да знаеме предварително, пак не можеме да направиме кой знае какво. Келешите плащат на някой фермер няколко стотачки наем, домъкват генератор, включват прожекторите и уредбата и си устройват джамборе. Човекът, за когото говориш, е студентче на име Джими Фериър. Няма досие при нас. Предполагам, че е чул за купона и е решил да види как е. Още разследваме убийството му, ама досега нямаме нищичко налице.
— Как е станало?
— Предполагаме, че Джими е настъпил някого по мазола и този някой с всичка сила го е цапардосал по главата. Намерили са го в горичката на около двеста метра от бостана, където е бил купонът. Не е умрял веднага.
— Кой го е открил?
— В два през нощта някой се обадил в полицията. Преправял си гласа, та не станало ясно дали е момче или момиче. Обаче си личало, че хлапето се е подмокрило от страх. Сигурно се е надрусало, отишло е да пусне една вода в горичката и се спънало в мъртвеца.
— Имаше ли е нещо необичайно по трупа? Белези… или признаци, че някой се е опитал да го обезглави?
— Спомням си само, че дрехите бяха… — Чуха се няколко силни изпуквания, гласът на Тейт ту се усилваше, ту заглъхваше, като че ли той бе обгърнат от пламъци. — … разкопчан… шията.
— Връзката е много лоша, сержант. Повторете, ако обичате.
— Казах, че панталонът беше разкопчан, ризата — запретната до шията.
— Имате ли някакви предположения? — изкрещях, за да съм сигурен, че ще ме чуе. Той въздъхна:
— Представете си двеста полуголи наркоманчета сред гората, детектив. От това по-идеално място за убийство, здраве му кажи.
* * *
— Като свъъшиш, Каасън, остави папките на бюото ми — изчурулика Вира Брейдън.
Кимнах и тръгнах към едно от помещенията, в които се провеждаха съвещания. Тази сутрин нито Клеър, нито Уил Линди бяха на работа. Вира обясни, че са на някакво обсъждане на бюджета и не се знаело кога ще се върнат.
В папката с протокола от аутопсията имаше снимка на Фериър. Лицето му бе четвъртито, с възголяма брадичка, покрито с младежки пъпки. Ушите му бяха щръкнали, косата му беше оформена в пънкарска прическа. По устните и зъбите му беше полепнала пръст. Взех друга фотография, на която беше сниман в цял ръст, поставих я до снимката на Нелсън.
Телата бяха като на близнаци, еднакви бяха дори зърната на гърдите. Само дето под пъпа на Фериър имаше малка татуировка на риба меч.
Извадих снимката на Дюшам и я сравних с другите. Все едно видях тялото на трети брат — може би малко по-възрастен, по-силен, с по-добре развита мускулатура. Отместих я и се съсредоточих върху фотографиите на „близнаците“.
Защо престъпникът е обезглавил Нелсън, не и Фериър?
Доколкото виждах, единствената разлика помежду им беше татуировката, но тя изглеждаше съвсем обикновена — вероятно беше направена набързо в някое от ателиетата, предлагащи „Тениски и татуировки“. Отделих снимките на Фериър в едър план. Посмъртните петна бяха от дясната му страна, на която беше лежал.
Разгледах фотографиите на Нелсън. Също като при Дюшам посмъртните петна бяха по гърба му. Забелязах две по-тъмни петна на гърдите на Фериър, отново прегледах всички негови снимки в едър план. Отблизо петната приличаха на синини.
Чух стъпки в коридора, машинално понечих да скрия снимките, после осъзнах, че е глупаво. Вратата се отвори, на прага застана Уолтър Хадълстоун. Очите му ме пронизаха като червени прожектори, после се преместиха върху фотографиите. Той изръмжа, обърна се и изчезна — може би се върна в ковчега си.
Прочетох заключението от аутопсията на Фериър — струваше ми се, че чувах как Ейва диктува за протокола. „Забелязват се контузии по гърдите, предизвикани от силни удари преди смъртта и вероятно нанесени с маратонка или друга спортна обувка: два силни ритника, докато жертвата е лежала на земята…“
Опитах се да си представя сцената.
Полуголи младежи, напомнящи диваци от някакво племе, плувнали в пот, танцуват до забрава. Един се спъва в нещо, приятелите му избухват в смях, помагат му да стане, обсипват го с целувки и нежности. Обич, предизвикана от наркотика „екстази“. Встрани от танцуващите седи момче с възголяма брадичка и пие бира — явно се чувства не на място, изолирано от компанията. От мрака на гъстата гора излиза сянка и се плъзва към него. Шепне му, подава му нещо: „Ела, приятел, да си направим купон, бъди печен като другите…“
Препъват се между увивните стъбла на дините, заобикалят сношаваща се двойка и някакъв човек, който шепнешком обяснява на една диня кой е Бог. Сред младежите, обезумели от наркотици и гърмящата музика, Фериър и спътникът му остават незабелязани. Навлизат в гората, огънят, около който танцуват купонджиите, остава в далечината. Спътникът, който се движи зад Фериър, го потупва по рамото. Младежът се обръща, следва удар, от който главата му сякаш експлодира от болка, устата му се напълва с кръв. Пада по хълбок след гъстите храсталаци. Сянката носи джобно фенерче, и рапидограф, в пазвата си е скрила остър нож. Запретва ризата на Фериър, смъква панталона му, подготвя се да пише…
Татуировка!!!
Почти под пъпа. Цветовете — син, червен, зелен — се открояват върху розовата плът, загрозяват иначе съвършеното тяло. Грешка, фатална грешка! Трудът му е отишъл на вятъра.
Убиецът побеснява от гняв, два пъти изритва младежа, смазва главата му с камък и го оставя да умре; спомените се изцеждат като кръв от мозъка на жертвата, докато остава само първичният инстинкт — като болно животно гълта пръст, за да се излекува…
Събрах снимките и другите документи, занесох папките на Вира. Тръгнах си, но изведнъж се обърнах и щракнах с пръсти:
— За малко щях да забравя — трябва ми графикът за аутопсиите, които са били направени през май.
Вира намести очилата си:
— Документацията се съхъанява в каатотеката в кабинета на доктор Пелтиъъ. Само тя има ключ.
Свих рамене:
— Не е спешно. Ще го прегледам следващия път.
На излизане минах край кабинета на Клеър. Вратата беше отворена, надникнах вътре — знаех, че я няма, но исках да почувствам присъствието на жената, от която се възхищавах и която мислех, че познавам.