Джак Кърли
Един от сто (21)

Двайсета глава

— Започнах да пия преди две години, когато брат ми почина. Не, не да пия, а да се напивам. Честно казано, имам слабост към алкохола още откакто на шестнайсет години изпих първата си бира. Под влиянието му се чувствах… как да се изразя… умна и красива. Получавах отлични оценки, момчетата ме харесваха, но все се мислех за кръгла глупачка. Все едно се преструвах.

С Ейва бавно вървяхме по брега. Минаваше полунощ, наоколо нямаше жива душа, бяхме само ние двамата, вълните и лекият полъх на ветреца. Сухият пясък скърцаше под стъпките ни.

— Да, вече ми каза, че си имала брат. Как се казваше… Лони ли?

— Лейн. Беше с четири години по-голям от мен. Наричах го Дим, защото се движеше леко и безшумно. Случваше се да чета на верандата, той неусетно заставаше до мен, посочваше облак, започваше да описва формите, които вижда в него…

Тя заразказва още щом се прибрах — поток от несвързани изречения, общото между които бе само желанието й да ги изрече. Почувствах, че иска да говори за пристрастеността си към алкохола, да я анализира; да се научи как да се скрие, когато призрачните мълнии засъскат в съзнанието й, как да отведе в земята електричеството, без да пострада.

— Понякога часове наред гледахме облаците. Обичах да го гледам, докато рисува… Беше невероятен художник — не хлапе, което се опитва да рисува… Притежаваше невероятен талант и прозрението на гений. Вкъщи имам шест негови картини.

Спомних си прекрасните образци на абстрактна скулптурна живопис, които бяха привлекли вниманието ми — овладени експлозии от цветове, изпълнени с оптимизъм.

— Видях ги. Привлякоха ме като с магнит.

— Любимата ми е онази до канапето. Наречена е „Врани“. Като се каже „врани“, повечето хора виждат грабливи черни птици. Но враните на Лейн са червени, златни и зелени, защото умееше да вижда красотата, оставаща скрита за простосмъртните. Ето защо часовете, които прекарвах с него, бяха най-прекрасните в живота ми. Докато следвах, често ми гостуваше — понякога си мисля, че ако не беше той, нямаше да издържа. Когато бяхме заедно, се чувствах някак… по-жива.

— Как така е починал толкова млад?

Тя спря. В далечината видях падащи звезди, фойерверки! Наближаваше Денят на независимостта, хлапетата вече се подготвяха за празника.

— Самоуби се. Оказа се, че години наред е страдал от депресия и е посещавал психиатър. Смъртта му разби сърцата ни.

Гледах падащите звезди и не продумвах.

— Отново и отново си спомнях миговете, когато изглеждаше толкова щастлив. Не подозирах, че в душата му се е загнездил рак, който е продължавал да расте, докато не ни го отне… Тогава буквално се разпаднах. Гневът ми към несправедливата съдба ме подтикна към алкохола; прекъснах следването, месеци наред се напивах до забрава. От факултета по медицина проявиха разбиране — знаеха за смъртта на брат ми и смятаха, че съм прекъснала, за да превъзмогна скръбта.

Прегърнах я през раменете:

— Борила си се. Но си избрала неподходящ начин.

— После започнах работа тук… ала брат ми го нямаше, за да му се обадя и да споделя с него страховете и притесненията си, а той да ме увери, че всичко ще бъде наред. Случваше се да се прибера след тежък ден и поредното конско от доктор Пелтиър — първата ми работа беше да си налея питие… после всичко ми се губеше. На сутринта се събуждах с махмурлук, празната бутилка беше на масата. Полагах усилия да не пия през седмицата, но дойдеха ли почивните дни, не издържах на изкушението. После толкова се срамувах от себе си, че отново… — Тя наведе глава. — Да му се не види, лекарка съм, познавам последствията от пристрастяването към алкохола, а пия до забрава. Абсурдно е, нали?

Замълчахме и се загледахме във фойерверките, които очертаваха сребристи дири в мрака, после тръгнахме обратно към къщата. Още преди да видя колата на Хари, чух тромпета на Луис Армстронг. Партньорът ми седеше на капака на раздрънканото си червено волво комби и пиеше бира направо от бутилката. Чу стъпките ни по пясъка, пресегна се и намали касетофона.

— Извини ме за неочакваното посещение, Карс, но спешно трябва да обсъдим нещо.

Реших, че е редно официално да го запозная с моята „гостенка“:

— Хари, това е Ейва Даванъл. Ейва, запознай се с Хари Нотилъс.

— Присъствал съм на няколко аутопсии, извършвани от доктор Даванъл — поусмихна се той.

— Сигурно сте ме помислили за много заядлива. Понякога съм в ужасно настроение.

— Не съм забелязал, доктор Даванъл. Гледам да съм по-далеч, когато се режат трупове.

Изкачихме се по дървената стълба, Ейва заяви, че отива да почете книгата, която й бяха дали от „Анонимни алкохолици“. Хари седна на канапето, приведе се и прошепна:

— Има ли признаци на подобрение, Карс?

— Още е много рано, но тази вечер за пръв път заговори за заболяването си. Според Мечока това е добър признак. Какво те води в скромния ми дом, братко?

Той презрително изгледа чашата чай с лед, която му подадох.

— Имаш ли нещо по-силно?

— Алкохолът е на сигурно място в багажника на колата ми.

— Една чашка скоч ще ми дойде добре.

Колата ми беше паркирана под къщата. Взех бутилка „Гленливет“, течността избълбука — спомних си как претърсих автомобила на Ейва и намерих бутилката с водка. Чух скърцането на дъските в спалнята — гостенката ми крачеше напред-назад.

Имаше отлив, вълните тихо се плискаха на стотина метра от мен. Вслушвах се в стъпките на Ейва и се надявах да намери покой в скромния ми дом. С цялото си сърце желаех убежището ми да й помогне да намери покой, както помогна на мен.

През първата година в университета ми дойде до гуша да отговарям с лъжи на въпроса „Роднина ли си на…“, затова смених фамилията си от Брайдуел на Райдър по името на Албърт Пинкам Райдър — художник от 19 век, прочул се с картините си, на които са изобразени мъже в малки лодки сред бушуващ океан. Смяната на името беше само една от многобройните промени, с които целях да забравя незабравимия факт, че съм син на жесток садист и брат на убиец на пет жени.

Зарязах университета, записах се във флота, после поднових следването и сменях специалностите, както се сменят обувки, докато задълбах в психологията. През леглото ми премина върволица от гаджета. Непрекъснато сменях прическата си, колите, списанията, които четях. За една година пет пъти смених жилището си. Накрая избрах ново име.

Но всяка сутрин се събуждах същият.

Майка ми почина. Възнамерявах с част от наследените пари да си купя каравана, а с остатъка да преживявам криво-ляво. Когато спиш по дванайсет часа на ден, не са ти необходими Бог знае колко средства. Веднъж отидох на риболов и видях къщата. Огледах я внимателно — стълбовете в основата й бяха здрави, прозорците — големи, от терасата се разкриваше изглед към безбрежния океан. На вратата висеше табелка с надпис „Продава се“.

Непрекъснато мислех за къщата, дори я сънувах — понякога като постройка, друг път като рицар с шлем със забрало. След две седмици я купих, като си давах сметка, че трябва да си намеря работа, за да я поддържам. Спомних си думите на Хари, че от мен ще излезе добро ченге, и постъпих в полицията. Работата ме удовлетворяваше, освен това ми позволи за пръв път да видя онова, което години наред е било пред очите ми.

Само за няколко месеца разбрах, че нещастията, с които ежедневно се сблъсквах, са резултат от неспособността на хората да се откъснат от миналото си. Обидите прерастваха в свади, които завършваха със смъртоносни изстрели. Наркоманите неумолимо вървяха към гибелния си край, след всеки арест отново бързаха да посегнат към дрогата. Наблюдавах как проститутките безпомощно се вкопчваха в сводниците, които след време щяха да ги убият или да станат причина за смъртта им. „Не го правете — копнеех да извикам на хората, кривнали от правия път. — Спрете. Размислете. Съдбата ви може да бъде различна. Миналото е само низ от спомени, то не властва над вас. Променете се, преди да е станало прекалено късно.“

Един от аспектите на разместването на пластовете на самоосъзнаването — на прозрението, ако щете — е, че то не се поддава на описание. Затова само мога да кажа, че през един обикновен следобед преди хиляда петдесет и два дни от металното сандъче, скрито в дъното на дрешника ми, извадих ножа с черна дръжка, който Джереми забиваше в квичащото прасенце, а по-късно бе скрил в мазето на къщата ни. Скрих го в пазвата си, качих се на ферибота, а по средата на пътя го хвърлих във водата, за да потъне при останките от корабите, потопени през войната.

После се върнах в дома си, който е тук, в настоящето. Мисля, че ако сме затворени в тъмницата на миналото, ние сме и тъмничарите.

Отново чух стъпките на Ейва. Изпитах непреодолимо желание да я докосна, казах си, че реагирам като хлапак, но все пак протегнах ръка към гредите над мен. Те са неодялани и покрити със сол, ала ми се стори, че докосвам свещена реликва, в която са съчетани човешката слабост и непоколебимата вяра.

Вратата се отвори, в мрака чух гласа на Хари, който ме викаше.