Джак Кърли
Един от сто (20)

Деветнайсета глава

— От информацията, получена от този Фридман, съдиш, че Нелсън се е мушкал и гушкал в Билокси. — Хари свали жълтеникавозелената си вратовръзка и я пъхна в джоба на сакото си. По-широкият й край, напомнящ глава на сплескана жаба, остана да виси навън.

— При това някой е платил сметката — отбелязах.

Във „Фланаганс“ влязоха неколцина полицаи, чиято смяна беше приключила. Бяха облечени цивилно, весело подвикваха и се шегуваха. С Хари им кимнахме и подновихме разговора си. След като настаних Ейва у дома, си уговорих среща с моя партньор — поръчахме си супа от бамя и започнахме да обсъждаме случая.

Хари беше в отвратително настроение; оплака се, че с каквото и да се захванел през деня, все удрял на камък. Остави лъжицата в празната и чиния и промърмори:

— Може би няма връзка с убийствата.

— Струва ми се, че грешиш. Нелсън се е похвалил пред управителя на сградата, че се е натъкнал на бездънно гърне с мед.

— И какво от това? Помниш ли какво каза барманът? Нашето момче все се е фукало, че го очаква блестящо бъдеще.

— Нелсън беше първата жертва. Някой е тършувал в апартамента му, изчезнали са улики. Само по себе си това е достатъчно доказателство, че той е ключът към загадката. Или че твоите невидими нишки водят към него.

Партньорът ми подръпна въображаема струна, като че ли свиреше на арфа, но не продума.

— Да, знам — промърморих, облегнах се назад, за миг стиснах клепачи.

— Какво ти се струва най-странното при тези убийства? — попита Хари.

Не отговорих веднага. Наблюдавах един от полицаите в другия край на помещението, който показваше как човек, задържан за шофиране в нетрезво състояние, се е провалил на теста „ходене по права линия“. Разперил беше ръце като въжеиграч, залиташе, пристъпваше бавно. Колегите му избухнаха в смях и заръкопляскаха.

— Липсата на чувство, на страст — цитирах думите на брат ми; отново се съобразявах с идеите, подхвърлени от него… и се мразех, задето бях толкова безпомощен. — Престъпникът не убива за отмъщение, това не са серийни убийства, а нещо по-различно. Сякаш още не е довършил работата си. Иска от тях нещо повече, отколкото да отнеме живота им.

Хари недоверчиво ме изгледа:

— Нещо като зобмита, така ли? Живи мъртъвци.

— По-скоро работещи мъртъвци. Определил им е някаква задача. Само че не знам каква.

Междувременно полицаят в другия край на бара завърши „представлението“, като направи пирует и се просна по корем на пода. Зрителите се запревиваха от смях. Хари се втренчи в тях, намръщи се, извърна поглед.

— Не знам, Карс. И без това мозъкът ми започна да прегрява — сравнявам местопрестъпленията и всичко, което знаем за жертвите, мъча се да намеря свързващото звено.

— Физически двамата много си приличат — отбелязах, почуках с бъркалката по чашата си, все едно биех звънче — дзън! — И са почти на еднаква възраст. Дзън!

— Точно така. Но това е единствената прилика — отчаяно въздъхна той. — Дори местопрестъпленията не са сходни.

Направих рекапитулация на известните факти, като непрекъснато почуквах по чашата:

— Единият е убит навън през нощта, другият — през деня в жилището си. Единият е русокос и принадлежи към измета на обществото, другият — тъмнокос и образован.

Хари издърпа от пръстите ми бъркалката, счупи я на две, подаде ми я:

— Дори шибаната температура не беше еднаква! В парка щях да пукна от жега, а у Дюшам беше голям клинчар.

Замислих се.

— Хм, значи наистина е била студено, а не ми се е сторило.

— Помня, че си облякох сакото, защото ме втресе.

Стори ми се, че чувам звук от подръпване на струна — далечен, но отчетлив.

— Студено беше като в хладилник, въпреки че вратата непрекъснато се отваряше. Може би убиецът е усилил климатичното устройство, за да предпази трупа от разложение.

— Имам един чичо, дето може да си живее гол във фризер — като му отида на гости, все едно съм на Северния полюс. Може би Дюшам е бил като него.

— Всеки четвъртък годеницата на Дюшам се е връщала от дълъг полет с междинни спирания. Възможно е било самолетът да има голямо закъснение. Представи си, че убиецът го е знаел.

— Да допуснем, че имаш право. Но какво ще кажеш за трупа на Нелсън, захвърлен в парка в най-голямата жега? Ако онези двамата не са търсили уединено местенце да се изчукат, нашият приятел буквално е щял да се свари. — Той отвратено сбърчи нос.

Замислих се. Опитах се да възкреся в паметта си местопрестъплението. Трупът, оставен под светлината на лампата. Страхът, изписан на лицата на зяпачите. Плувналите в пот бегачи за здраве, които наблюдаваха откъм улицата, като подскачаха от крак на крак.

Бегачи!

Криволичещата пътека, която минава по дължината на парка.

Изтичах до будката с телефонния автомат, грабнах указателя.

— Филипс, Филипс, Филипс — мърморех, докато с пръст проследявах имената.

Хари се намръщи:

— Съветничката Филипс ли?

— Тя живее близо до парк Баудъри.

Телефонирах на Норма Филипс, обясних за какво става въпрос. Тя беше олицетворение на учтивостта — изслуша ме търпеливо, помоли ме да изчакам, докато направи справка, после ми продиктува номера на някой си Картър Селърс и добави, че мога да й се обаждам по всяко време — с удоволствие щяла да ми съдейства. Казах си, че при следващите местни избори непременно ще гласувам за нея, набрах номера.

— Домът на семейство Селърс — каза някакъв мъж. Освен гласа му чувах и други звуци — явно телевизорът беше включен.

Представих се и веднага преминах по същество:

— Господин Селърс, казаха ми, че сте от групата на най-запалените бегачи за здраве в този квартал.

Той се засмя:

— Така е. Нарекли сме се „Нощни рейнджъри“. През деня всички сме заети, затова два пъти седмично се събираме и правим крос из околността.

— Имате ли определен маршрут?

— Да. Дължината му е около пет километра.

— Минавате ли през парка?

— Естествено.

— В четвъртък вечер щяхте ли да минете през парка, ако не беше убийството?

— Да — приблизително в 10:45.

— Не думайте! Толкова ли стриктно се придържате към графика?

— Един възрастен съсед, който ни наблюдава от верандата си, ни нарича „влака на Мусолини“, защото винаги минаваме по едно и също време.

— Всеки четвъртък ли?

— Ако ще и камъни да валят, бягаме във вторник, четвъртък и неделя.

Проведох още един разговор с човек, когото ми беше неприятно да безпокоя, после се обърнах към Хари:

— Черил Нотс, годеницата на Дюшам, казва, че климатикът бил настроен на десет градуса. Сторило й се странно, защото с него имали разногласия само заради температурата в къщата — предпочитала да е по-хладно, но той бил зиморничав.

Партньорът ми кимна — започваше да се досеща накъде бия.

— Убиецът не може да регулира температурата в парка, но при подготовката на престъплението е забелязал, че „Нощни рейнджъри“ минават от там…

— Точно в 10:45 — прекъснах го. — Оставил е мъртвеца под светлината не само за да се изфука…

— Но за да осигури възможно най-бързото му вкарване в хладилника, за да няма никакво разложение. Което ме навежда на друга мисъл. Кой вижда трупа, след като го открият? — Много добре знаех отговора, но изпитвах необходимост да го чуя.

Хари заизброява на пръсти:

— Първо идват ченгетата. След това — съдебният лекар, криминалистите, детективите, шофьорите на линейки. Събират се зяпачи…

— А след това?

— Служителите в моргата, патолозите, отново детективи, хората от погребалното бюро.

— Да предположим, че убиецът изпраща послание до някого „по веригата“. Спокойно можем да изключим минувачите и персонала на службата по противопожарна охрана и „Бърза помощ“. Също и от погребалното бюро.

— Остават служителите в моргата и криминалистите. И ние, разбира се.

Престорих се, че не съм чул:

— Какво каза? Повтори.

Той чукна с нокът по чашата си.

Дзън!