Джак Кърли
Един от сто (18)

Седемнайсета глава

Няколко минути след осем се изкачих по дървените стъпала към моя наколен дом. Пътьом се отбих да купя провизии, с които да заредя празния хладилник, взех и тонизиращи напитки, които трябваше да пречистят организма на Ейва и да я предпазят от обезводняване. По препоръка на бившия ми партньор Мечока се снабдих и с куп витамини. На път за вкъщи му се обадих да попитам какво да очаквам от Ейва. Той ми отговори, цитирайки заглавието на почти забравен спагети-уестърн — „Добрият, лошият, грозният“. Добави, че за съжаление човек си има бая ядове с последните двама, преди първият да вземе надмощие.

Вратата на спалнята беше затворена, реших, че гостенката ми отново е заспала. Кухненските шкафчета бяха отворени, вероятно беше търсила алкохол. Добре, че бях складирал всички бутилки в багажника на колата ми. Почуках, но след като никой не ми отговори, открехнах вратата. Ейва я нямаше. Проверих в другите стаи, дори в дрешниците. От нея нямаше и следа. Липсваше и още нещо — шейсет долара от чекмеджето на бюрото ми. Вместо тях намерих салфетка, върху която с нечетлив почерк бе надраскано: „Ще ти върна заема.“

Телефонът иззвъня.

Стомахът ми се преобърна — сигурно се обаждаха местните полицаи. Намерили са Ейва да обикаля по улиците и ме търсеха да потвърдя версията й. Но дори да са я арестували, вероятно щяха да я освободят, ако гарантирам за нея. Вдигнах слушалката:

— Карсън Райдър.

— Здравей, скъпи братко. Не е за вярване, че един от тъпите пазачи пак си загуби мобилния телефон. Обаче този съм го скрил на едно много тайно място. Модерните апаратчета са толкова малки, че ако ги увиеш в найлон и ги напъхаш в…

— Ще ти се обадя по-късно, Джереми. Случи се нещо, с което трябва веднага да се занимая.

— НЕ! НЯМА! ЗАТВАРЯШ всеки път, като ти се обадя!

— Не те лъжа. Един приятел е в беда.

— О, ясно! — Той снижи глас и просъска: — Приятел или приятелка?

— Има ли значение?

— Тя ще почака. Жените ВИНАГИ ОЦЕЛЯВАТ, Карсън. Ще бъде жива дълго след като хлебарките са пукнали от радиацията. Не искай помощ от жена и всичко ще бъде наред.

— Прекъсвам, Джереми! — Понечих да затворя телефона.

— НЕЛСЪН И ДЮШАМ, КАРСЪН! — изкрещя той. — КЪДЕ Е ЯРОСТТА, БРАТКО?

Отново притиснах слушалката до ухото си.

— Здрасти, Карсън, добре дошъл обратно. Чета вестниците. Бяха пълни с дописки за безглавите близнаци, докато сапунената опера с дъщерята на пастора завладя вниманието на обществеността. Научих само, че убитите са били обезглавени. Не се споменаваше за огнестрелни рани, за трупове, накълцани с брадва, или направени на пихтия с бейзболна бухалка. Наистина ли нямаше страст, братко?

— Престани! Вманиачил си се по тези убийства, Джер…

— ВМАНИАЧИЛ СЪМ СЕ, ТАКА ЛИ? Грешиш, драги. Дори нямам достатъчно информация, защото ти СИ ТРАЕШ! — Замълча за миг, после заговори почти равнодушно като преподавател, който чете лекция: — Когато споделяш с мен, скъпи братко, имам възможност да напусна — в преносния смисъл, разбира се — затвора, в който съм натикан, да виждам пътеките през твоите очи. Ах, колко хубаво ще бъде да съм свободен, както когато се занимаваше с добрия ни познат Джоуел Ейдриан! Рекох си, че може да ти помогна да се ориентираш по обърканите пътеки. Също като едно време, нали, скъпи братко? Приемам мълчанието ти като утвърдителен отговор. — Той заговори с треперещия глас на старица: — Разкажи на уморената стара пътешественичка за труповете, Карсън. Моля те от сърце.

Въздъхнах, погледнах часовника си. Каза си, че ще му отделя една минута, нито секунда повече.

— Убийствата бяха някак… безразлични — промърморих.

— Божичко, колко си умен, момчето ми. Обаче правилната дума не е безразличие, а страст. КРЪВ! СТРАХ! СЕКС! ОГЪН! ТРЯБВА да има страст, Карсън! Ухапвания. Порязвания. Или мънички парченца плът, отрязани и оставени някъде да изсъхнат. СПОМЕНИ!!! Имаше ли думи, написани върху труповете? Послания? Липсваше ли пръст или примерно пенис? КЪДЕ Е СТРАСТТА, КАРСЪН? Любов или омраза, радост или гняв… или и двете, само не БЕЗРАЗЛИЧИЕ! — Той запя като изпълнител на блусове от четирийсетте: — Обърни внимание на позитивното, отхвърли негативното, не се отклонявай от целта. — Млъкна, сякаш очакваше да заръкопляскам.

— Смятаме, че „страстта“, както я наричаш, е била проявена другаде. Че убиецът е изкарал гнева си върху главите.

— Аха! En le tete! Взел е платното, оставил е статива.

— Има послания, които изглеждат безсмислени.

— Охо, братлето ми съобщава информацията капка по капка! Какво ви е оставил — думи или рисунки?

Чу в далечината вой на сирени. Линейка! Представих си как Ейва, замаяна от алкохола, върви по средата на улицата.

— Да, мамка му, върху труповете имаше надписи. Трябва да затварям.

— Кажи ми какво пишеше, Карсън. БЪРЗО!

Изрецитирах по памет фразите, Джереми прихна да се смее:

— Май нашият човек не е се е задоволил само с отсичане на главите. Бас държа, че иска нещо повече, скъпи братко. Обещай, че ще ме посетиш. Обещай, обещай, обещай.

— Добре. В скоро време.

— Ще поразсъждаваме върху посланията. Вече нещо бълбука в главата ми. Пак обещай.

— Обещавам!

— Не ме лъжи, Карсън. Знам колко лесно е да преметнеш някого по телефона, когато не го гледаш в очите.

— Казах, че ще дойда, Джереми! Не лъжа!

— Охо, най-сетне братлето ми прояви някакво чувство. Да! Вярвам, че ще ме посетиш. Наближава годишнината на предишната ни лудория. Хей, трябва да говориш с мадмоазел Суха слива. Предупреди я, че искаш да прекарваш повече време с мен. — Притисна с длан микрофона и добави: — Боже, колко се вълнувам, мамо, нашето момче се връща у до…

Затворих телефона и се спуснах към вратата, но изведнъж ми хрумна нещо. Първото правило на въдичарите гласи: „Хвърляй стръвта, където има риба.“ Второто е следното: „Ако не знаеш къде има риба, попитай някого.“

Докато набирах номера на Мечока, в съзнанието ми се редуваха ужасяващи картини: Ейва прекосява булевард „Биенвил“, върху нея връхлита кола, претъпкана с юноши, тръгнали на купон, зад волана стои неопитен младеж…

— Йо, Карс, с какво да ти услужа, брато? Как е твоята…

— Избягала е, докато ме е нямало. Какво заведение би избрала, за да се напие? Вече ти обясних, че е истинска дама…

— Няма значение. Ще влезе в първия бар, който се изпречи пред очите й. Не търси компанията на хора от нейната среда, а средство да потисне болката. Познава ли квартала?

— Не.

Представих си я как излиза на плажа, решава да поплува, течението я отнася навътре…

— Каза, че снощи е пристигнала с такси. Минали ли са край барове или магазини за алкохол?

— Вероятно. Но тя здравата се беше накиснала.

— Говореше ли свързано?

— Да.

— Алкохолиците набелязват кръчмите както хищниците жертвите си. Дори да не е била в състояние да ходи, пълзешком се е добрала до някой бар. Едва след като обърне няколко чашки, ще се успокои и ще потърси заведение, което отговаря на класата й.

— Благодаря, Мечок.

— Изпрати приятелката ти при нас, Карс. Ще бъде в безопасност.

— Надявам се след време да я придумам.

Тръгнах да излизам, изведнъж си спомних, че дрехите на Ейва са в сушилнята. Какво ли бе облякла?

* * *

Като във всички подобни заведения от Бостън до Бойзи, обстановката в местния бар бе на „морска тема“ — от тавана висяха мрежи, по стените бяха окачени спасителни пояси, сервитьорите носеха пиратски шапки. Соли Винченца, който бе и собственик на заведението, и барман, се усмихна и се приближи до мен.

— Търся една жена, Сол. С кестенява коса, слабичка, висока около метър и седемдесет…

— Носи на голо прекалено широка тениска с надпис „Laissez les bon temps rouiller“ — прекъсна ме той. — И бейзболна шапка с името Орвис.

— Тъкмо нея търся.

Соли поклати глава:

— Дойде преди около час, поръча си двойна водка със сок от грейпфрут. Изпи я на един дъх, поиска втора. Едва тогава забелязах очите й — бяха като на ранено животно.

Казах й: „Повече няма да ви сервирам, госпожо. Време е да се приберете у дома.“ Тя ме нарече какво ли не, хвърли няколко долара и си излезе, ама едва се държеше на краката. Неприятности ли имаш, Карс?

— Да речем, че днешният ден не е от най-хубавите в живота ми. Имаш ли представа къде е отишла жената?

Той отново печално поклати глава:

— Стана ми любопитно, та излязох да видя какво ще направи. Видях да се тътри към пристанището.

Барът, намиращ се най-близо до пристанището, бе долнопробно заведение, посещавано предимно от местни работници, моряци от чартърните яхти и прочие хора с непрестижни професии. Напомняше ми безличните кръчми, предпочитани от моите информатори. Вътре беше толкова студено, че при издишване се образуваха облачета пара, но студът не прогонваше вонята на вкиснала бира и повръщано. Барманът беше як мъжага с бакенбарди като бръсначи, около шията му беше татуирана синя верижка. Ако беше булдог, щях да го кръстя Спайк. Той броеше парите в касата, едновременно разговаряше с единствените клиенти — трима мъже, чиито дрехи и обувки бяха изцапани с катран — вероятно бяха работници, занимаващи се с ремонт на покриви.

— Търся една жена… — креснах, за да надвикам крясъците на солиста на една „хеви метал“ група от осемдесетте, изпълняваща музика за хора с оперирани мозъци.

— Всички търсим по някоя жена, приятел — прекъсна ме Спайк.

Усмихнах се:

— Висока е около метър и седемдесет, стройна, с кестенява коса, носи тениска…

— „Като девственицааа…“ — Един от работниците затананика прочутото парче на Мадона, колегите му се захилиха. Това заведение беше същински комедиен театър.

— Важно е — настоях. — Боя се, че се е забъркала в неприятности.

— Ако ти си й гаджето, със сигурност е загазила — заяви Спайк.

Не съм от хората, които „сгряват бързо“, но рано или късно пред очите ми проблясва. Тъй като първото ми посещение за деня беше при Клеър, бях се издокарал с костюм и вратовръзка. Видът ми беше предизвикал класовата омраза на хитреците в бара. По принцип подобно явление е рядкост, защото на острова живеят предимно богаташи, но когато се случи, може да стане много напечено. Има два изхода — да се сбиеш или да се престориш на непукист. Реших, че вторият начин е по-бърз. Извадих от портфейла си петдесетдоларова банкнота, оставих я на бара, притиснах я с длан, усмихнах се стеснително:

— Не ми е до майтап, момчета. Важно е. Знаете как е с жените — настъпиш ли ги по мазола, пламват като кибрит. Накратко, скарахме се, а тя побягна. Ако ми помогнете, черпнята е от мен.

Неочаквано „хитреците“ бяха поставени пред избор — да продължат да се гъбаркат с мен и да загубят петдесетачката или да се натряскат до козирката с парите, които са им паднали от небето. Накрая Спайк явно разсъди, че ще спечели най-много, защото банкнотата ще се озове в касата му, затова неохотно избърбори:

— Твоето пиленце удари няколко чашки, после духна на едно друго място. Бая беше зачервила гребена.

— Къде отиде?

— Тръгна с братята Гаст. Моторницата им е на…

— Знам къде е. — Хукнах към вратата, а тримата работници през глава започнаха да си поръчват напитки. Преди да изляза, Спайк се провикна:

— Не се забърквай с тях, приятел. Ще ти вземат скалпа и ще се изтропат в него.

* * *

Срещу такса от над двеста долара в зависимост от сезона, можете да си организирате „чартърен риболов“.

В таксата са включени моторница и услугите на компетентен капитан, който знае най-добрите места за риболов. Ако не разполагаш с толкова пари, плащаш шейсет долара за пътуване с „екскурзионно корабче“ и получаваш местенце на палубата редом с още стотина туристи, двайсет процента от които са прекалили с бирата, страдат от морска болест и се скъсват да повръщат. По закона за всемирната гадост винаги попадаш сред тях. Братята Гаст притежаваха старо корито, наречено „Пияният моряк“, което се ползваше с най-лоша слава сред екскурзионните корабчета на острова. Туристите не го знаеха, затова двамата Гаст криво-ляво се изкарваха прехраната, като закарваха мераклиите на няколко километра от брега и им връчваха пръчки за риболов, които причиняваха на кандидат-риболовците леки телесни повреди или направо се разпадаха в ръцете им. Ако клиентът пожелаеше да вземе уловената риба, братята го одираха яко за няколко бучки лед и найлонова торбичка. „Пияният моряк“ винаги се връщаше в пристанището на буксир, теглен от катера на бреговата охрана. Подозирах, че хитрите собственици инсценират повреда на двигателя, за да спестят гориво. Така или иначе който веднъж бе пътувал с „Пияният моряк“, повече не стъпваше на борда му.

Двамата Гаст бяха дори по-мръсни и грозни от старото си корито, по-неморални от акули. Живееха в един бордей на сушата, но ежедневно идваха на острова, за да подмамят наивниците, които още не им бяха сърбали попарата.

Корабчето им беше закотвено до брега, където имаше полянка за пикник с дървени маси и скамейки. На жълтеникавата светлина на фенера, закачен на телефонния стълб, видях движещи се силуети. Вонята на развалена риба беше нетърпима. Изключих фаровете, оставих колата на паркинга, тичешком изминах стотината метра до полянката. Ейва седеше на дървената маса и пиеше водка „Дарк Айс“ направо от бутилката. Моята тениска беше прекалено къса да прикрие голотата й. Джони Лий Гаст, грубоват исполин, който сигурно тежеше над сто килограма, беше сложил на бедрото й мечешката си лапа. Брат му Ърл — самохвалко и глупак, се облягаше на нея и смучеше бирата си толкова шумно, че сякаш правеше гаргара.

— Купонът свърши! — извиках.

Ейва се обърна към мен, закачливо се усмихна:

— Карсън! Познай какъв късмет извадих! Джими и Лий ще ме заведат на разходка с лодка. Ела и ти. — Тя размаха бутилката, все едно биеше училищен звънец, и отпи голяма глътка.

— Връщаме се у дома, Ейва — казах спокойно, макар да си давах сметка, че изобщо няма да ми е лесно. Знаех, че братята си падаха по нечистата игра — Ърл беше примамката, Джони Лий залагаше капана. Известно ми беше, че заудря ли, той не знае кога да спре, дори бе лежал в затвора за непредумишлено убийство.

— Не бъди такъв сухар, Карсън, пийни едно.

— Не си поканен на купона, Райдър — озъби се Джони Лий.

— Да тръгваме, Ейва.

— Чупката, момче! — гърлено изръмжа грубиянът. — Разкарай се!

Ърл с намеси — гласът му беше писклив и напевен като на дете от забавачката:

— Ти глух ли си, Райдър? Може да си дидиктив в Мобийл, обаче тука не ти се чува думата. Ще слушаш какво ти казва брат ми, че лошо ти се пише.

— Не се заяждайте, момчета — промърмори Ейва, оригна се и се изкиска: — Пардон!

Всеки, който е бил участъков полицай, от опит е научил полезни уроци. Първо, че при уличните боеве няма правила — номерът е да се справиш с противника, преди да те нарани. Ако предпочиташ да не застреляш никого, най-добре носи палка. Да я използвам ме научиха двама специалисти по източни бойни изкуства, единият беше моят приятел Акини, който съчетаваше метода „кога“ с елементи от кендото. В колата си винаги държа палка, защото не се знае кога може да ми потрябва. Сега я бях напъхал отзад в панталона си, ризата я прикриваше.

— Да вървим, Ейва — казах за трети път. — Като се приберем у дома, ще ти приготвя едно питие.

Очите й светнаха:

— Обещаваш ли?

— Честна дума.

Ейва скочи от масата, олюля се. Ърл посегна уж да я подкрепи, но стисна гърдата й. Тя дори не забеляза, защото съсредоточено разглеждаше бутилката да провери колко алкохол е останал.

— Довиждане, Райдър — процеди Джони Лий. — Повече няма да повтарям.

Ейва изчурулика:

— Май ще си тръгна с Карсън. Благодаря, момчета. — Отдръпна се от Ърл, но той я хвана за китката.

— Лайна ли имаш в ушите, та не чуваш какво ти говорят, Райдър? — С крайчеца на окото си видях как брат му пристъпва към мен. Той прегърна Ейва и подвикна: — Хей, Райдър, хей, Райдър! Госпойцата каза, че е докторка. Играеш ли си на доктор с нея, Райдър? Погледни ме, Райдър. Попитах дали играеш на доктор с малката госпойца. Преглеждаш ли я редовно?

— Престани да ме плюеш! — извика Ейва и се помъчи да се изтръгне от прегръдката му. — И си разкарай лапата от цицата ми.

— Пусни я, Ърл — казах и посегнах за палката.

— Да го духаш! — просъска той и тласна Ейва към мен.

Джони Лий ме блъсна отзад — усещането бе, сякаш в краката ми се е блъснала ръчна количка, пълна с тухли. Проснах се на земята, ударих брадичка в рамото си, свитки ми излязоха от очите. Помъчих се да се изтъркалям встрани, Ърл се възползва от възможността да ме изрита в гърба. Брат му се хвърли към мен, ударих го с палката по рамото. Той нададе вой, отскочи назад. Продължих да се търкалям към водата, но изпуснах палката. Джони Лий ме ритна по хълбока, чух вик… който се изтръгна от моето гърло. Опипом затърсих палката, този път кракът на мръсника попадна в бицепса ми. Ако ме беше уличил в лицето, спукана ми беше работата.

Изръмжах, преобърнах се, усетих палката под гърба си. Пъхнах пръст в примката, миг след това Джони Лий се стовари върху мен, започна да ме души, притисна лицето ми в пясъка. Погледът ми се замъгли. Усетих вкуса на кръв, чух бученето, предшестващо изпадането в безсъзнание. Смехът на Ърл сякаш идваше от стотици километри разстояние. Облегнах се на лакти, но онзи отново натисна главата ми в пясъка, пред очите ми причерня. С две ръце стиснах палката, с последни сили замахнах назад.

Разнесе се вой, който едва не спука тъпанчето ми, Джони Лий отслаби хватката си. Криво-ляво се изправих на крака, паднах, отново станах, като жадно си поемах въздух и чаках светът пред очите ми да престане да кръжи. Противникът ми се гърчеше като настъпен червей, притискаше длан до окото си и крещеше, че е ослепял. Казах си, че трябва да отвлека вниманието му от окото, затова го цапардосах по пищялките и раменете, същевременно споделих какво мисля за хора, които злоупотребяват с жени в нетрезво състояние. Междувременно Ърл си беше плюл на петите и все повече набираше скорост. След като ръката ми отмаля, позволих на Джони Лий да изпълзи встрани, отвратено сбърчих нос — той оставяше слузеста следа от телесни течности.

Ейва беше заспала до масата за пикник. Метнах я през рамо, закуцуках към колата.

— Щеше да бъде адски смешно, ако не беше трагично — промърморих. Вместо отговор тя повърна върху гърба ми.