Джак Кърли
Един от сто (17)

Шестнайсета глава

— Ще направим преразпределение на задачите — обяви Скуил и разхвърли на масата листове хартия, сякаш раздаваше карти. Грабнах онзи, който полетя към мен. — Не го чети, Райдър. Първо ще те въведа.

На съвещанието присъстваха „обичайните заподозрени“, Бласингейм беше довел един от подчинените си, сержант Уоли Далър. Бърлю правеше някакви упражнения, състоящи се в оттласкване от стената, при всяко движение шевовете на измачканото му кафяво сако заплашваха да се пръснат. От него лъхаше миризмата на спарено, каквато се усеща при отварянето на отдавна неизползвано шкафче в гимнастически салон. Той изчака господарят му да раздаде хартийките и едва тогава седна.

Скуил продължи:

— Една от причините разследването да тъпче на едно място, е липсата на координация и комуникация.

— Извинете, сър — обадих се, — но всяка сутрин провеждаме оперативки.

Той запрати на масата своя набор от документи:

— Другата причина е, че не мога да кажа две думи, без да ми противоречиш, Райдър.

— Не ви противореча, а ви обръщам внимание на факт, който може би е убягнал от просветеното ви внимание.

— До гуша ми дойде от тъпите ти хитрости!

Хари ме настъпи под масата и каза:

— Слушаме ви, сър.

Скуил изчака, докато тишината стана почти потискаща, едва тогава благоволи отново да заговори:

— Всички се занимават с едни и същи задачи. Необходимо е да се „специализираме“. Всеки екип трябва да се заеме с част от мозайката и да я разнищи…

Понечих да го прекъсна, но партньорът ми отново ме настъпи. Капитанът посочи своите листове:

— Както вече казах, ще преразпределя задачите. Нотилъс и Райдър ще отговарят само за случая Дюшам. Искам да знам имената на всички, с които той е общувал през последните шест месеца, с какво се е хранил, с кого се е чукал насън и наяве.

Вкопчих се в ръба на масата, заповтарях си на ум: „Успокой се! Дишай дълбоко!“

Скуил продължи:

— Разследването на убийството на Нелсън ще продължи по същия начин, но за него ще отговаря сержант Далър.

Идваше ми да изкрещя: „Уоли Далър ли?“, но Хари предугади намерението ми и прошепна:

— Успокой топката, Карс.

Харесвах Уоли. Той беше всеобщ любимец, винаги ни разсмиваше, защото запасът му от неприлични вицове беше неизчерпаем. Само дето, меко казано, беше като кон с капаци; възложи му да огледа шосе и той ще ти съобщи броя на чертите, образуващи разделителната линия между платната, нищо повече. Според мен разследването на случая Нелсън изискваше повече въображение, за да се свържат „невидимите нишки“ — защо убиецът е избрал като първа жертва човек с изкривена психика, защо са били откраднати изрезките от вестници. Уоли не разбираше бъкел от психология, знаеше само да разказва вицове, които започваха примерно така: „Срещнали се пастор, равин и проститутка…“

— Извинете, че се намесвам, сър — казах, — но с Хари вече разговаряхме с хора, които са били близки с Нелсън. Вървим по следи, които биха могли…

— Именно в това е проблемът! Прекалено сте се сближили с тези хора — както се казва, гледате дървото, а не виждате гората. Искам нов поглед върху нещата.

— Нов поглед ли? Тоест да се започне от самото нача…

— Вие тъпчете на едно място! — прекъсна ме той.

— При разследването на случая Ейдриан работех по улики, свързващи жертвите, за да установя…

— Марш навън, Райдър!

— Казахте, че с Хари тъпчем на едно място. Ако обичате, обяснете какво имате предвид.

— Веднага напусни, Райдър! Работата ти по разследването приключи!

— Нищо не е приключило, докато не заловим убиеца! — От гняв гласът ми прегракна.

— Излез — прошепна ми Хари.

— Пречиш ми да работя, Райдър — процеди Скуил. — Започна ли да говоря, все ме прекъсваш, изтъкваш грешките ми. Няма да търпя неподчинението ти, господинчо! Махай се от очите ми, докато не съм ти отнел значката!

— Неподчинение ли? Ако си въобразявате, че…

— Излез, мамка му! — изсъска Хари.

Смачках на топка листа с новите ми задачи, хвърлих го на масата, на излизане треснах вратата. Седнах зад бюрото си и зачаках. Партньорът ми се появи след пет минути. Не го изчаках да седне, а гневно възкликнах:

— Уоли! Този тъпанар възложи разследването на Уоли Далър! Явно иска да отклони вниманието ни от Нелсън. Интересно защо.

Той се тръсна на стола, притисна юмруци до слепоочията си.

— Стегни се, Хари! Ако му позволим да…

— Млъкни, Карсън. Почти оглушах от теб, дай ми малко почивка.

— О, да, почини си, а онзи ще продължи да реже глави.

Хари удари с юмрук по бюрото, разхвърчаха се писалки и хартийки:

— За малоумен ли ме мислиш? Смяташ ли, че не ми пука? Въобразяваш си, че си единственото ченге в града, а? Дами и господа, запознайте се с великия и непогрешим Карсън Райдър, дето като на шега залавя разни серийни убийци!

Махнах към заседателната зала:

— Защо през цялото време мълча като пукал?

Той процеди през зъби:

— Кой си ти, че да ми казваш кога да говоря?

— Защо не ме подкрепи?

— Поради същата причина, заради която не залагам на трикраки коне.

— Опитвах се да го накарам да не ни отстранява от случая Нелсън. Убеден съм, че той е ключът към убиеца, че именно от него кълбото ще започне да се размотава…

Хари вдигна ръка, притисна един до друг палеца и показалеца си:

— Ей толкова оставаше изобщо да ни отстранят от разследването!

— Скуил няма да посмее.

— Леле, колко си задръстен! Не само, че ще посмее, ами усилено работи по въпроса. Дърпа те за опашката, ти реагираш като непослушно пале, той веднага докладва на Хайръм, че си непокорен досадник, на когото веднъж е излязъл късметът, та е хванал убиеца, но сега само пречи на работата. Представям си как началникът кимва и казва: „Постъпи както смяташ за необходимо, Терънс.“

— Ако ни даде свобода на действие, ще пипнем мръсника.

Хари само забели очи.

— Имам усещането, че Скуил не иска престъпникът да бъде заловен — добавих.

— О, да, иска! Обаче иска и да командва парада, а накрая да си припише всички заслуги. Ще те светна за нещо, което може би ще те изненада, Карс — не си единственият детектив в полицията.

— Убийствата определено са извършени от психопат, което означава, че трябва да бъдат разследвани от СОППЛ. Тоест от нас двамата.

— Ти чуваш ли се какво говориш? Слез на земята, Карсън. В тази игра правилата се диктуват от Скуил.

— Именно за правилата говоря. В наръчника пише, че…

— Ако е написано, че по обяд ще валят голи мацки, ти ще си вземеш мрежа, за да ги уловиш, така ли?

Дръпнах чекмеджето само за да го затворя с трясък. В този момент позвъни вътрешният телефон. Обаждаше се дежурният:

— Търси те някой си Джърси, Хари. Твърди, че си искал да разговаряш с него.

Хари се обърна с гръб към мен, притисна слушалката до ухото си. Предположих, че го търси старият Поук Тренари, чистач в сградата на общината. Няколко пъти, докато бях тази огледална цитадела, бях виждал как партньорът ми придърпва в някой ъгъл стареца, който неохотно прокарваше бърсалката по коридорите, за да го „издои“ набързо.

Хари затвори телефона и процеди:

— Мамка му!

— Мамка му на какво? На отбора на „Янките“ ли? Или на вражеските торпеда?

— Смятах, че след като Хайръм ще се пенсионира през септември, тогава ще бъде избран и заместникът му. Ама че съм тъп, забравих, че е необходимо време за подготвяне на терена! Оказва се, че заместникът ще бъде избран на следващата сесия на общинския съвет. Разбира се, няма да има гласуване, но общинарите ще обсъдят кандидатите и ще се спрат на някого, а официалното съобщение ще бъде направено след няколко седмици.

— Кога ще се състои неофициалната коронация?

— След осем дни.

— Осем дни ли? Не е чудно, че непрекъснато ни подрязват крилата.

— Много си схватлив, братко. Дотогава Скуил ще ни държи под похлупак. После няма да има значение. Предполага се, че той вече ще бъде заместник-началник.

— Според Поук каква е вероятността това да се сбъдне?

Всеки, който е пристрастен към политическите интриги, малко или много е параноик. Хари се огледа да се увери, че никой не насочва микрофон към нас.

— Никой не бива да разбере за това — прошепна.

Плеснах се по челото:

— Тю, да му се не види! Дан Радър дава петдесет бона да разбере какво е научил Поук, докато рови из чувалите със сметта на общината.

Хари въздъхна:

— Кажи му, че вероятността е пет към три в полза на Плакет… и че Скуил като пиявица се е вкопчил в него.

— Така значи! Цели девет дни ще ни държат настрани от разследването на Нелсън! Добрият капитан се застрахова да не би да ни излезе късметът и да пипнем убиеца, което ще доведе до изравняване на шансовете на двамата претенденти, така ли?

— Скуил се цели по-високо, Карс. Дори парите не го интересуват.

— Кажи го на следващата жертва на господин Кътър.

Хари въздъхна и заяви, че отива за кафе. Наблюдавах го как заобикаля бюрата — вървеше бавно, за да има повече време за размисъл. Върна се след три минути, по изражението му разбрах, че е взел решение.

— Както вървят нещата, явно ще свършим цялата работа, а други ще оберат лаврите. Навит ли си?

— Че и сега правим същото. — Станах, запретнах ръкави. — Да им натрием носовете, че да не носят барети.

Той поклати глава:

— Не те бива да ми подражаваш, братко. Римите трябва да са смислени.

* * *

Управителят на сградата Бриско Шелтън не остана очарован, че го обезпокоих, докато гледаше телевизия; излъчваха порно опера, ако се съди по звуците, долитащи от стаята му — басова синтетична музика и вой, прекъсван от пъшкане. Върнах се, защото имах усещането, че при вчерашния обиск сме пропуснали нещо. Хари обикаляше града и повторно разпитваше приятели, познати и делови партньори на Дюшам. Той се занимаваше с каквото ни бяха наредили, аз — с каквото се надявахме да ни отведе до убиеца. Длъжни бяхме да опитаме още веднъж, преди хипопотамът Уоли да изпотъпче всички улики. Ако Скуил разбереше, щеше да ни изхвърли като крастави кучета — следващата ни работа щеше да бъде на петролна сонда, аз щях да подавам на Хари инструментите.

— Кога ще свършите със стаята, че да я давам под ваем? — измънка Шелтън, след като изпълни отработения номер с изваждането на връзката ключове.

— Престани да ми досаждаш! — озъбих се. — Върни се в твоята стая и продължавай да си дърпаш пишката. — Знаех правилата за учтиво отношение към населението, но понякога чивиите ми избиваха.

В стаята беше горещо като в пещ. Включих климатика, монтиран на прозореца, и се огледах, като се питах откъде да започна. Алуминиевата кутия си оставаше празна, изрезките от вестници и документите не се бяха появили като по магия. Ето защо отново отворих чекмеджето на нощното шкафче, в което по правило пъхаме разни ненужни боклуци, дето ни е жал да изхвърлим. Нелсън беше скътал картончета с кибрит, счупени гребени и четки за коса, извити пинсети, две отвертки, клещи, недогорели свещи, ролка лейкопласт и цяла купчина листове с менютата на заведения. Прегледах ги набързо — бяха предимно от пицарии и евтини заведения за храна за вкъщи, което не ме изненада. При огледа на кухнята ми направи впечатление липсата на каквито и да било приспособления за готвене. Тъкмо се канех да пъхна листовете обратно в чекмеджето, когато забелязах меню от хотел „Оукс“ в Билокси, който беше част от комплекса „Хай Пойнт“ — местната Мека на хазарта.

Преди няколко месеца с една мацка нощувахме в „Оукс“, въпреки че отначало си бяхме взели стая в „Дей Ин“. Следобедните часове посветихме на креватна гимнастика, после похапнахме солени бисквити със сирене „Чедър“ и отидохме в казиното да си изпробваме късмета на блекджек. Щастието ми се усмихна, спечелих над хиляда долара. Взехме си стая в „Оукс“, а бисквитките със сирене оставихме на чистачката в „Дей Ин“.

Два дни престой в скъпарския хотел „изядоха“ внезапната ми печалба. Ако бях настроен по-романтично, щях да кажа, че парите са се превърнали в спомен. Дълго нямаше да забравя леглото, което приличаше на мини игрище за футбол, басейнчето с минерална вода, позлатените кранове на чешмата и душа, бидето, чието предназначение още ми убягва. Изкарахме невероятно, но като си тръгнахме, изпитах облекчение, сякаш бях стигнал пределната граница.

И така, въпросът беше какво е правило в „Оукс“ долнопробно жиголо с тънък портфейл и големи мечти. Въобще бил ли е там Нелсън? Прелистих менюто и си спомних как едноокият Джак ми намигна, когато обърнах картата.

Надявах се щастието още веднъж да ми се усмихне.

* * *

— Зает съм, приятел — изръмжа човекът, с когото се свързах по телефона. — Имаш една минута.

Тед Фридман беше заместник-началник на охраната в хотел „Оукс“; като го слушах как говори (явно стискайки пура между зъбите си), реших, че не е от най-щастливите хора на земята. Набързо му обясних какво се надявам да открия, чух го как зачатка по клавиатурата на компютъра.

— Ако твоят човек е бил гост на хотела през последните дванайсет месеца, ей сегичка ще го намерим. Да видим… Нейлън, Нотън, Нейвис, Нейлър…

Представих си как изглежда — намръщен широкоплещест човек, обгърнат от гъст ароматен дим, който седи в стая, пълна с монитори, свързани с охранителните камери в коридорите и асансьорите на хотела.

— … Нибнър, Нидълс, Ниланд, Нилър, Неклър, Нелсън. През миналата година сме имали трима гости с това име. Линда Нелсън от Опелейка, Ръсел и Патриша Нелсън от Грийн Бей, и Джон и Барбара Нелсън от Тексаркана. Няма други, приятел. Доволен ли си?

— За съжаление не.

— Беше ми приятно. Чао.

Спомних си слабостта на Нелсън да се представя под измислени имена.

— Един момент, господин Фридман. Човекът, когото търся, има слабост към псевдонимите.

— Времето ти изтече.

— Отделете ми още две минутки. Максимум пет.

— Затварям, умнико. Вече съм в обедна почивка.

— Някога бил ли си ченге, дебелогъзецо? — изкрещях, преди той да затвори телефона.

— Бях във ФБР. Двайсет години съм бил истински полицай.

— И винаги си мразил да работиш с местните детективи, а?

Той презрително изсумтя:

— Позна. Особено с чекиджии като теб.

— Никога не бих предположил. Гот ли ти е да си го изкарваш на мен?

Представих си как доволно се усмихва — личеше по тона, с който ми отговори:

— Отмъщението е сладко, задръстен селяндур такъв.

— Какво съм ти направил, че ми имаш зъб?

— Какво ли не. Глоби за превишена скорост и прочие мръсотии, типични за куките от разни там градчета на гъза на географията.

— Не помня да сме се срещали.

— Може да е бил един от братята ти.

— Един приятелски съвет от мен, Фридман — забрави озлоблението, че ще те изяде отвътре.

— А ти иди да правиш чекии, глупендер. Казах ти каквото те интересуваше.

— Интересувам се от един Нелсън, дето са го пречукали и засега не сме му намерили главата. Още един като него лежи в моргата. Всеки ден очаквам да ни съобщят за трети. Като се разбере, че някакъв дебелогъзец от „Оукс“, и то бивш федерален агент, е отказал да съдейства на разследването, вестниците ще вдигнат шум до небесата. Ако не вярваш, попитай вашия отговорник за връзки с обществеността. Благодаря за помощта, Фридман.

Изчаках няколко секунди, той заговори задавено, като че ли беше глътнал пурата си:

— Какво искаш, мамка му?

Стори ми се, че чувам гласа на Хъмбри: „Някой си Джералд Елтън Нелсън, известен още като Малкия Джери, Джери Елтън, Нелсън Джералд и Елтън Джелсън.“ Интересното е, че не забравям подобни подробности, докато приключим разследването, после информацията автоматично се изтрива от съзнанието ми.

— Търси собствено или фамилно име Джералд.

Фридман въздъхна. Чух как изгаси пурата си в метален пепелник и отново зачатка по клавиатурата.

— Имам Джералд Стонтън от Монреал и Джералд Бойет от Мемфис.

— Не ми вършат работа.

В продължение на пет минути с него опитахме всички възможни комбинации от имената, които си спомнях. Накрая той се прокашля и промърмори:

— Знаеш ли, сега забелязвам, че Елтън е анаграма на Нътел.

— Виж има ли човек с такова име.

Поредното тракане на клавиши бе последвано от мълчание, после Фридман доволно обяви:

— Виж ти, имаме някой си Е. Дж. Нътел от Мобийл.

Инициалите на Нелсън и бащино име, получено от анаграма! Сърцето ми лудо затуптя.

— Бил е тук през май, платил е за четири нощувки — добави бившият агент, който мразеше провинциалните ченгета, и ми издиктува датите.

— Как е платил — в брой или с кредитна карта?

— В брой при освобождаване на стаята.

— Необичайно ли е? — попитах, макар да се досещах за отговора.

— Ами… да. Случва се на някой селяндур да му провърви в казиното, тогава решава да отседне при нас вместо в скапаната странноприемница. Правим копие на кредитната му карта. Ако плати сметката в брой, скъсваме копието. Остава формулярът, който е попълнил на регистратурата — вписани са адресът и местоработата на клиента. В графата „месторабота“ Елтън е написал: „Бейсайд Кънсалтинг“, Уотър Стрийт № 321, град Мобийл.

Записах си данните и попитах:

— Има ли нещо друго интересно, колега Фридман?

— Ако се съди по сметката, която Нелсън е платил, сигурно е изкарал царски. Като гледам какви ястия си е поръчвал да му занесат в стаята, май не е останало нещо, което да не е опитал. Същото се отнася и за напитките, които също са били доставяни в стаята. За четири дни двамата са профукали над три бона.

— Двамата ли?

— Първата вечер е поръчан само един ордьовър и салата, другите три вечери поръчките са били за двама души. Освен ако твоят човек не страда от раздвояване на личността, засягащо и апетита…

— Ясно.

— Във всеки случай изглежда, че двама души от стая… пардон, апартамент 519, са поръчвали храна. Между другото една нощувка в апартамента струва близо пет стотачки.

— Като професионалист как виждаш нещата?

— Много просто — двама души си взимат стая в хотел, окачват на вратата табелката с надпис „Не влизай“ и се отдават на забавления, без да си подадат носовете навън.

* * *

В телефонния указател не фигурираше фирма „Бейсайд Кънсалтинг“. От „Справки“ също не можаха да ми помогнат. Адресът беше измислен. Макар да не хранех никаква надежда, за всеки случай проверих и в регистрите на търговската камара и на бюрото по труда — ако компанията съществуваше, все някъде щеше да има документация. Както очаквах, ударих на камък.

Разбира се, възможно бе пътуването на Нелсън до Билокси изобщо да не е свързано с убийствата. Нищо чудно малкият да е заработвал по нещо в хотелите и мотелите в района. Но малко преди смъртта си той се е похвалил, че е попаднал на златна мина — възрастен мъж или жена — във всеки случай някой, който е готов да пръсне няколко хилядарки за удоволствието от компанията му.

Обадих се у дома, но Ейва не вдигна слушалката. Преди около два часа й бях телефонирал, за да предупредя, че скоро ще се прибера — стори ми се, че говори така, сякаш току-що се събужда от сън. Казах си, че не бива да се безпокоя, задето не отговори на второто ми обаждане — може би не е чула звъненето на телефона или се е чувствала прекалено скапана да говори. Оставих на Хари бележка, в която описах какво съм свършил, после потеглих към моя остров. Предстоеше ми неприятната задача да призная на Ейва, че съм я издал пред началничката й.

Стори ми се, че чувам гласа й: „Вярвам ти, Карсън.“

Да му се не види, защо не разполагах с магически жезъл?