Джак Кърли
Един от сто (12)

Единайсета глава

Една седмица след като се настаних в къщичката на океанския бряг, неочаквано изпитах необяснимо и уви, мимолетно желание да домакинствам и си купих прахосмукачка, но до този момент не я бях използвал.

Щом се върнах у дома, отворих кашона и реших, че по погрешка съм купил няколко прахосмукачки — вътре имаше сума тръби, четки, кабели, торбички и най-различни приспособления, които бегло приличаха на усти и ми се сториха някак неприлични. След като най-сетне сглобих машината, старателно почистих скромното си жилище. Излъсках със спирт стъклата на прозорците, почистих със специален препарат тоалетната, наблъсках в чекмеджетата дрехите, натрупани по столовете. След час къщата блестеше от чистота… в относителния смисъл, разбира се.

В седем и половина седнах на терасата и започнах да се обзалагам със себе си, че доктор Даванъл няма да се появи. Слънцето бавно изминаваше последния етап от пътя си, преди да потъне в залива. На изток тъмни буреносни облаци препускаха към Пенсакола, но безоблачният периметър от небето беше наситено син. Телефонът иззвъня, подскочих като препечена филийка, която изскача от тостера. „Дано е Ейва!“ — помислих си, изтичах в дневната и вдигнах слушалката.

— Карсън? Обажда се Ванджи Проуз.

Сърцето ми отиде в петите.

— Здравейте, доктор Проуз. Каква изненада. Не съм ви виждал от…

— Джереми ти се обади преди няколко вечери, по-точно — призори?

Винаги говореше така — трудно беше да се разбере дали излага факт или задава въпрос — умела тактика, типична за психиатърка.

— Мислех, че му е забранено да разговаря по телефона — промърморих.

— Да, забранено му е. Измъкнал е мобилния телефон от джоба на човек от обслужващия персонал. Онази вечер ти оставих съобщение да се обадиш. Исках да се извиня за случилото се.

В съзнанието си пазех заснета преди година „фотография“ на доктор Еванджелин Проуз; най-силно впечатление ми бяха направили кафявите й проницателни очи — тогава си помислих, че такива очи имат гадателките, предсказващи съдбата. Беше прехвърлила шейсетте, но косата й беше само леко прошарена, а походката й — гъвкава като на бивша бегачка на дълги разстояния. Вероятно се обаждаше от кабинета си — просторно помещение, чиито стени бяха заети от полици, претъпкани с книги, подът бе застлан със скъп килим, изтъкан в страна, в която хората държаха на килимите.

— Говореше несвързано — казах. — Сега по-добре ли е?

— Да, в общи линии. Стараем се да го поддържаме в стабилно състояние. Но не се надявай, че някога ще оздравее напълно. — Тя замълча за миг, сетне добави: — Настоява да говори с теб.

— Сега ли? Очаквам гост — ще дойде всеки момент, доктор Проуз.

— Разбрахме се да ме наричаш Ванджи, Карсън. И да поддържаме връзка. Надявах се, че ще се обаждаш по-често.

— Ще ви позвъня утре. Моментът не е подходящ…

— Джереми помоли да ти предам, че отдавна не сте разговаряли. Каза още, че спешно се налага да обсъдите някои неща.

— В момента съм много зает, Ванджи, честна дума.

Тя не отговори. Настъпи неловка тишина. Един съвет от мен — не опитвайте с психиатри играта на нерви, защото неизменно ще я загубите. Накрая неохотно промърморих:

— Добре, де, но нека е по-бързо, разполагам само с няколко минути.

— Благодаря, Карсън. Ако не разговаря с теб, ще изпадне в ужасно състояние и ще започне да създава проблеми. Ще помоля да го заведат в стая с телефон. Не затваряй.

Ванджи превключи на изчакване. Изминаха три минути. Пет.

От другата страна на линията някой вдигна слушалката.

— Джереми, ти ли си? — казах.

— Джереми, ти ли си?

Гласът ми се върна като ехо; Джереми беше съвършен подражател на мъжки и женски гласове, същински скорец. След миг отново заговори, този път с една октава по-ниско — струваше ми се, че чувам как някой прокарва мокър пръст по кристална чаша и тя „пее“ под докосването му:

— Да, аз съм, Карсън. Трогнат съм, че си спомняш името на човека, с когото сте излезли от една утроба. Не едновременно, но все пак утробата беше една и съща. Кучешки студ беше вътре, нали?

— Как си? — промърморих и още преди да довърша фразата, си дадох сметка колко е нелепа.

Джереми затисна с длан микрофона на слушалката, сякаш говореше с някого в стаята:

— Пита как съм. — Чух друг глас, който пак беше неговият. — Предай му, че сладките бяха много вкусни.

Той отмести длан от микрофона:

— Сладките бяха много вкусни, Карсън. Обаче не си спомням кога ми ги изпрати, братко — през първата или през третата година, откакто съм тук?

— Не съм ти изпращал сладки, Джереми.

— Така ли? — Той заговори като капризно момиченце. — Не ме ли обичкаш?

— В момента съм много зает. Искаш ли да се обадя утре?

— НЕ! НЕ МОЖЕ, НЕ МОЖЕ, НЕ МОЖЕ! Случайно да знаеш, че за пръв път от цяла ГОДИНА имам свободата да държа тази слушалка, покрита с кора от страх, обляна с пот?! Кой знае кога пак ще ми разрешат, затова се налага да поговорим. Как човек се издига в обществото, Карсън?

Въздъхнах:

— Не знам. Как?

— Ножът винаги помага — изкиска се той. — Схващаш ли? Става за… рязане на ГЛАВИ! Май имаш малък проблем в Мобийл, братко. Трябва ли ти помощ? Ако човек пътува за Исландия, трябва да вземе за спътник някого, който говори местния език, n’est pas?

— Джереми, не мога да…

— Първият ни приятел беше… или може би още е с двойна резба — някой си Джералд Елтън Нелсън, двайсет и две годишен, обезглавен с остър инструмент в парк Баудъри, облечен е бил с… и така нататък и така нататък — дописката в „Мобийл Реджистър“ беше ужасно СУХОВАТА! Вчера разбрах, че друг нещастен младеж си е легнал без глава. Името му е френско… май беше Дюшам. Дано не си е загубил и художническата барета. Съобщиха за него по новините, но само с няколко думи. Ти ли се занимаваш с убийствата?

— Нямам право да говоря…

Джереми удари слушалката в нещо:

— АЛО? АЛО? Свързахте се с нашето предаване „ОБРАТНО КЪМ ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА“. — Той затисна с длан устата си, започна да издава съскащи звуци, напомнящи радиосмущения, внезапно престана. — Отново имаме връзка, господин Райдър. Нещо ви тежи на съвестта ли? Не можете да го споделите с нас, не можете да го споделите с нас, така ли? Драги господине, забравихте ли как с вас часове наред обсъждахме предишен инцидент! Спомняте ли си името ДЖОУЕЛ ЕЙДРИАН, многоуважаеми господине? Забравихте ли помощта, която тогава ви оказа вашият покорен слуга? ЗАБРАВИ ЛИ, ЧЕ БЛАГОДАРЕНИЕ НА МЕН ЗАЛОВИ УБИЕЦА, КАРСЪН?

Заслушах се в биенето на сърцето си. След няколко секунди, които ми се сториха цяла вечност, прошепнах:

— Не съм забравил.

— Леле, колко ще се забавляваме този път! Нямам търпение да започнем. Мисля си да наема специалист по обзавеждането, за да промени обстановката в жилището ми, та да ти бъде уютно, като дойдеш.

— Джереми, няма да…

— Донеси всички снимки и материали — ще ги разгледаме както възрастните дами разглеждат албуми със снимки на починали приятелки.

— Нямам намерение да…

— НЕ МЕ ПРЕКЪСВАЙ, КАРСЪН, НЯМАМ ВРЕМЕ! Искам да се обадиш на доктор Проуз, на малката Проузи… и да предупредиш тази изсушена дърта слива за предстоящото ти посещение.

— Няма да бъде скоро, Джереми.

— Напротив — прошепна той, но достатъчно силно да го чуя. — Имаме си работа с момче, дето е на обратна диета — о, как добре го познавам!

— Не те разбирам.

— За обратната диета ли питаш? Елементарно е, Карсън. Колкото повече се тъпчеш, гладът ти нараства. Доскоро, братко.

Той затвори телефона. Вперих поглед във вратата към терасата. Денят, който само преди минути изглеждаше толкова обещаващ, ми се стори потискащ, светлината на залязващото слънце бе като висок и писклив глас, който дразни слуха. Докато спусках щорите на всички прозорци, една фраза на Джереми непрекъснато се натрапваше в съзнанието ми: „Колко ще се забавляваме този път!“

Завъртях до край термостата на климатичната инсталация, само и само шумът да наруши гробовната тишина. Изглежда, отново бях на път да се скрия в моя хипнотичен свят, напомнящ тясна килия. Обаждането на Джереми като влажен дим замъгляваше съзнанието ми.

„… предстоящото ти посещение…“

За пореден път поех по ужасяващия път назад във времето — бях шестгодишен, вървях по тъмния коридор… майка ми се беше привела над шевната машина…

Проскърцването на автомобилни гуми върху пясъка, осеян с раковини, прекъсна потискащото ми пътуване във времето. Бяло камри минаваше по алеята, насочвайки се към мястото за паркиране под „наколната“ ми къщичка. Колата спря. Чух шум от отваряне и затваряне на врата.

— Детектив Райдър? — извика Ейва Даванъл. — Вкъщи ли сте?

Изтичах да вдигна щорите в кухнята, дръпнах завесите, закриващи прозорците към терасата, втурнах се в банята, нажабурках се с вода за уста, непрекъснато се вслушвах в плахите й стъпки, които отекнаха по дървената стълба към малката веранда. Ура! Тя дойде! Хукнах към вратата, пътьом още веднъж избърсах барплота; в огледалото в коридора зърнах отражението си — идиотски ухилен тип, загорял от слънцето, с набола брада, издокаран с бермуди и хавайска риза, който нахлупва бейзболна шапка, за да скрие непокорната си черна коса.

Стъпките проехтяха по дървената веранда, през завесите на вратата се очерта силует. Извърнах се от огледалото, сърцето ми се сви. Страхувах ли се?

На вратата се почука.

Една почти непозната жена се върна петнайсет години в миналото, сграбчи ме за яката и ме пренесе обратно (благодаряблагодарблагодаря) в настоящето.

— Хей! Има ли някой вкъщи?

* * *

Отворих вратата и едва не паднах от изненада — видях усмивка, примамлива и лъчезарна като лятно утро. Махнах на Ейва да влезе и я последвах, като вдъхвах едва доловимия аромат на парфюм и ментол. Движенията й бяха като музика, косата й блестеше като коприна. Носеше синя риза с къси ръкави и бяла пола, стигаща до коленете й. Дългите й стройни крака бяха като на състезателка по фигурно пързаляне. Пристъпваше с невероятна лекота, сякаш всеки момент щеше да полети във въздуха. Не знам дали грешах, но ми се стори, че в погледа й долових стеснителност.

Не вярвах на очите си, толкова невероятно бе преобразяването й. Къде беше намръщената жена с широка лекарска престилка?

Тя се огледа, явно хареса украсата по стените, състояща се от плакати, плавеи със странни форми, изхвърлени на брега от прилива, и раковини, защото одобрително кимна, после се приближи към остъклените врати към терасата. Безкрайната водна шир беше тъмносиня, залязващото слънце обагряше в кехлибарено гребените на вълните. Черен танкер като точица се открояваше на хоризонта.

— Каква прекрасна гледка! Къщата е ваша, така ли? Как сте си я позво… — Тя се сепна, обърна се, с длан затули устата си — мимоходом забелязах, че ноктите й не са лакирани. — Извинете! Беше ужасно невъзпитано.

— Получих наследство. Не се безпокойте, всеки срещнат ми задава същия въпрос. Ще пийнете ли нещо? Какво да ви приготвя?

— Водка с тоник. И наблегнете на тоника — не съм свикнала да пия алкохол.

— Водка с повече тоник — веднага, мадам. Поправиха ли стереоуредбата ви?

Ейва вдигна ръце и затанцува по подражание на евангелистката Бюла Чилърс, чиито проповеди се излъчваха по местната кабелна телевизия:

— Пак имам муууузика, слава, слава, алилуя, Ииисус наш бог ме очисти от греховетеее!

Запревивах се от смях и отново се запитах това ли е вечно намръщената жена, която си изкарва прехраната с кълцане на трупове.

— Да му се не види, тук е по-студено отколкото в морга — добави тя; струваше ми много усилия да извърна поглед от зърната й, които явно бяха на същото мнение. Взехме чашите си и излязохме на терасата. С появата си Ейва сякаш беше донесла и лек ветрец — за пръв от седмици въздухът не беше като горещ сироп.

— Значи дойдохте с ферибота — подхвърлих, след като седнахме един срещу друг и вдигнахме наздравица за удоволствието от петъчните вечери навсякъде по света.

— Пътуването до Гълф Шорс беше кошмарно, ала си струваше заради връщането с ферибота. Някой ми каза, че сме минали над онова място, на което някой бил казал: „Майната им на торпедата, пълен напред!“

Кимнах:

— Този някой е адмирал Фаръгът, а крилатата фраза е изрекъл на 5 август 1864 година по време на битката за залива Мобийл, когато Гражданската война е била към края си.

Погледите ни се срещнаха, задържаха се по-дълго, отколкото е необходимо за урок по история, състоящ се от едно изречение. Побързахме да извърнем очи, Ейва скочи от стола и леко залитна.

— Още не ми е минала морската болест от пътуването с ферибота — промърмори, приближи се до перилото и се загледа в океана. Яхта с платна, издути от вятъра, летеше към изхода от залива. Под напора на същия немирен вятър дрехите на Ейва прилепваха към изящното й тяло — казах си, че Рубенс е сгрешил — пищните жени не са най-съблазнителните. Тя отпи от чашата си, кубчетата лед изтракаха.

В продължение на трийсетина минути разговаряхме като приятели, които не са се виждали отдавна — за времето, за омразата ни към индийската кухня. За умозрителната красота на парк Белинграт. Разказах й как навремето в Мобийл се организираше карнавал по случай Марди Гра — последния ден преди великите пости — години преди подобно събитие да стане нарицателно за Ню Орлийнс.

Научих, че Ейва Даванъл е на трийсет години, че баща й е хирург-ортопед, а майка й — учителка по френски. Беше родена и израснала във форт Уейн, Индиана. Каза ми, че била тринайсетгодишна, когато прочела „Анатомия“ от Грей и се зарекла да стане лекарка. От четири месеца живеела в Мобийл, но днес за пръв път стъпвала на брега. Открих, че обича тишината, и когато от време на време разговорът секваше, не се чувствахме неловко.

След около четвърт час настроението й се промени, прекъсванията в разговора изведнъж станаха тягостни. Очите й започнаха да се стрелкат встрани, погледът й се позамъгли. Приведе се, потърка челото си и възкликна:

— Боже, колко съм разсеяна. Забравих в колата копието от протокола. Ей сега ще го донеса.

— Не ми е необходимо в момента. Ще изчакам крайното заключение.

— Не е честно да не го предам, след като пътувах по море и суша, за да го донеса. — Усмивката й беше пресилена, все едно се опитваше да се усмихне, докато вдига тежести.

— Ако не ви затруднява, направете кратко обобщение на приликите и разликите между двамата мъртъвци.

Ейва отново потърка челото си:

— Поразена бях колко еднакви са телата им, все едно бяха близнаци; но ако бяха братя, Дюшам щеше да изглежда така, сякаш е отделял много повече време за фитнес — мускулите му бяха много по-развити особено в горната част на тялото.

— Много интересно наблюдение — промърморих. — Засега тази информация ми е достатъчна.

Тя се изправи:

— Все пак ще донеса протокола.

— Ще ви придружа — предложих. — Тъкмо ще ви покажа екзотичните гледки под къщата. Бас държа, че ще си паднете по моето кану.

Ейва ми подаде чашата си:

— Налейте ми още една водка, моля. С повече тоник. Връщам се веднага.

В съзнанието ми нахлуха призрачни сенки от миналото; спомних си как първият ми партньор Бен Ашли, когото всички наричаха Мечока, все намираше причина да ме накара да сляза от патрулката: „Купи ми дъвка, Карсън.“ „Бъди добро момче, бягай да ми вземеш цигари.“ Редовно ме изпращаше да му купувам храна от закусвални, вместо да използваме услугите на заведения, обслужващи шофьорите, без да слизат от колите. Спомних си и как изпадаше в отвратително настроение, преди да ме отстрани по някакъв повод. Отначало си мислех, че се държи така с мен, защото съм новак, или се прави на началник, по-късно проумях истината.

Приготвих още две питиета, върнах се на терасата и с натежало сърце зачаках Ейва да се върне. След малко тя се появи с голям кафяв плик. Отново ме лъхна миризма на мента, този път много по-силна. Ейва завъртя глава, сякаш да разкърши врата си. След две минути звънливият й смях огласяше скромния ми дом.

Типичните признаци бяха налице, но трябваше да се уверя в предположението си. Плеснах се по челото:

— Мамка му! Трябва да изнеса боклука. Ако го забравя, мравките ще плъзнат навсякъде.

— Мрафки. Рашбира се — завалено произнесе Ейва. — Много шъ нахални.

Извадих от кофата торбата със смет, слязох по дървената стълба. Гостенката беше заключила колата си, затова се наложи да използвам метална щанга, която пъхнах между вратата и прозореца. Операцията ми отне само няколко секунди. В жабката имаше обичайните вещи плюс няколко пакетчета дъвка и ментови бонбони. Опипах пространството под дясната седалка. Не намерих каквото очаквах. Плъзнах ръка под другата седалка, докоснах книжен плик, нещо избълбука. Вътре имаше еднолитрова бутилка с евтина водка, една трета от съдържанието липсваше. Като я извадих, отвътре изпадна касова бележка. Под името на магазина бяха названието и цената на напитката, датата и часа, когато е направена покупката.

19:01. Тази вечер.

Господи! Преди да цъфне на прага ми, Ейва беше изпила около триста грама шейсетградусов алкохол. Нищо чудно, че изглеждаше толкова лъчезарна — лицето й е било озарено от вътрешния огън. Ала този огън трябваше да се поддържа с гориво, което не се съдържа в разредените напитки, затова тя бе отскочила до колата, за да „зареди“ отново.

Бившият ми партньор Мечока беше алкохолик, който отпиваше от бутилката, скрита под седалката на колата, докато ме изпращаше за цигари или сандвичи. Работих с него десет месеца и отлично познавах признаците; знаех още, че щом Ейва изглежда почти нормално, след като е изпила такова количество твърд алкохол, това не й е за пръв път. Явно имаше достатъчно опит, за да разиграва подобни номера — отпиваше като истинска дама от разредената водка, но нарочно беше оставила протокола в колата, та изпита ли необходимост от нещо „по-твърдо“, да има извинение да се подкрепи от скритата бутилка. Алкохолиците са невероятно изобретателни по отношение на тайното пиене.

Гостенката ми вече заваляше думите. Скоро новата „доза“ спирт щеше да окаже въздействието си, но тя щеше да бъде в такова състояние, че едва ли щеше да забележи. Немислимо бе да й позволя да шофира до Мобийл. Почувствах се като начинаещ цирков артист, който жонглира с две запалени факли и искрящ фойерверк — как да продължа, без да се опаря?

— Оправи ли се с боклука? — провикна се тя, като отново отидох при нея.

Два факта ми направиха впечатление — първо, че не използва учтивата форма на обръщение, второ, чашата й, в който преди малко имаше течност само на дъното, отново беше пълна. Беше се промъкнала в дневната и се бе самообслужила от барчето ми. Хрумна ми, че това не е най-доброто начало на една връзка — тя тайно се е наливала с моята водка, докато аз разбивах колата й.

— И още как — отговорих. — Тази вечер няма да ми влизат мравки в гащите.

— Какво беше тофа за хащите? — още по-завалено произнесе тя.

— А, нищо. Шега в областта на ентомологията.

— Етамолгията? Наухата за про… прозхода на думите, нали? — Ейва присви очи — сигурен признак, че погледът й се замъглява. Няколко секунди се взира в часовника си, изведнъж скочи като ужилена:

— Закъснях. Трябва да тръгвам. — Направи една крачка, олюля се. — Пардон! — промърмори, наведе се и започна да разтрива глезена си. — Кракът ми е изтръпнал.

— Срамота! Такъв хубав крак да изтръпне!

Тя кокетно се усмихна:

— Благодаря за комплимента. И другият не е грозен.

Направи още една стъпка, отново залитна. Качеше ли се на колата, щях да бъда принуден да се обадя местните полицаи да я спрат. Нямаше начин бързо да я отрезвя, но можех да я тласна в обратната посока.

— Да ти приготвя ли още едно малко питие? — попитах. — „Едно за из път“, както се казва.

— Тц. Не ща повече — избърбори тя. Обаче не помръдна, а колебливо ме изгледа.

— Моля те, пийни още едно с мен, за да ми правиш компания. — Седни, мила.

Мила? — повтори Ейва, обаче аз вече бързах към кухнята. След минута й подадох чаша, пълна с водка, съвсем малко тоник и много лимонов сок, за да прикрие колко силна е напитката. Гостенката ми вече не беше в състояние да се преструва — на една глътка изпи една трета от алкохола. Наклони глава, отново присви очи, но явно й беше трудно да ги фокусира.

— Карсън, преди малко нарече ли ме „мила“?

— Да, Ейва.

— Защо? — Произнесе думата на две срички.

— Стори ми се уместно.

Тя се изправи, направи няколко колебливи крачки, облегна се на рамото ми. Помислих, че отново е загубила равновесие, докато усетих уханието на лимонов парфюм и допира на ледените й устни. Вкопчи се в мен, погали ме по гърба, по задника, освен миризмите на водка и лимон долових и горещата миризма на желанието й. Залитайки, криво-ляво се добрахме до сумрачната спалня. Накарах Ейва да седне на леглото, тя ме ухапа по шията точно зад ухото. Въпреки обстоятелствата чух воя на похотливия звяр в мен.

— Чакай ме тук, мила. Ще взема душ, но първо ще ти приготвя още едно питие.

— Побързай! — промърмори тя. Не знаех дали ме подканя да побързам с душа или с водката. Донесох й още едно питие, което бе нещо като термоядрена бомба.

Изтичах в банята, седнах на тоалетната чиния и няколко минути се обливах със студена вода, докато дойдох на себе си. След четвърт час гостенката ми вече спеше като заклана. Придърпах одеялото нагоре, неволно докоснах топлите й устни, за миг задържах пръсти върху тях. Досега бях видял две различни жени с името Ейва Даванъл; едната — безрадостно призрачно същество, което е чувствително като мимоза и лесно се гневи, другата — слънчево създание с невероятно чувство за хумор и заразителен смях. Възможно ли е и двете да са само „творения“ на алкохола. И ако е така, коя е истинската Ейва Даванъл?

Онази с лице, изкривено от страдание, която видях в коридора пред канцеларията на Уил Линди ли?

Изпитвах гняв, чувствах се предаден, но не от жената, чийто дъх стопляше ръката ми, а от самия мен. Вътрешната ми потребност да проумея и се преборя с противоречията, ме беше вкарала в задънена улица, от която не знаех как да изляза. Нямах представа какво се случва с доктор Ейва Даванъл, но след като беше влязла в живота ми, нямах право да й обърна гръб и да я оставя сама с демоните й.

„Защо нямаш право? — обади се предателски гласец. — Нямаш никаква вина за състоянието й.“

Останах до леглото й още двайсет минути, после излязох на терасата и се взирах в звездите, които една подир друга се събираха на небето, докато ми се зави свят и отидох да се легна.