Джак Кърли
Един от сто (11)

Десета глава

След съвещанието Хари отиде в съда, после възнамеряваше да провери какво е било финансовото състояние на жертвите. Разделихме се, без да си проговорим — бяхме като ударени от гръм и ужасно безпомощни. Скуил ни беше извъртял невероятен номер — на хартия ръководехме разследването, на практика бяхме с вързани ръце. Тъй като бях присъствал на аутопсията на Нелсън, неофициално бях обявен за „отговорник по моргата“ и от мен се очакваше да наблюдавам и аутопсията на Дюшам. Знаех, че ще я извърши доктор Даванъл — обадих се на Вира Брейдън да я попитам за кога е насрочена процедурата и уж случайно се поинтересувах кой е дежурният съдебен лекар.

Възнамерявах да поканя Ейва на вечеря. Не бях сигурен защо. Нито имах представа как да го направя.

Заварих Уил Линди да поправя ключалката на входната врата; захапал беше отвертка, на пода бяха пръснати разни винтчета и бурмички. Изпитвах безкрайно уважение към всеки човек, притежаващ способността да отстранява повреди в домакинството. Аз разчитах на лейкопласта и моментните лепила. Не помогнеха ли, на бърза ръка се предавах.

— Защо не повикаш ключар, Уил?

— Прхи тхоя будит? — изрече той. — Друх пъх.

— Моля?

Той извади от устата си отвертката и повтори:

— При този бюджет ли? Друг път! Ако икономисам сто долара от поправката, ще купя нещо, от което имаме спешна необходимост.

— Мислех, че имате чували с пари, като гледам какъв ремонт му хвърлихте. Не стига, че обновихте техниката, ами се обзаведохте с нови мебели, охранителни камери и прочие глезотии.

— Държавни пари — ухили се той. — Ако не ги похарчиш, ще ги загубиш.

На път за моргата, махнах на Вира и тръгнах към залата за аутопсии. „Постарай се да й завъртиш главата — казвах си. — Прави се на света вода ненапита. И на всяка цена си дръж устата затворена.“

Влязох в залата и видях, че аутопсията е започнала. Ейва Даванъл се беше навела над слабините на Дюшам и диктуваше, докато работеше. Знаеше какво ме интересува, затова кимна към масата до стената.

Взех купчината снимки, направени от Чеймблис — както винаги работата му беше безупречна. Думите над срамните косми на жертвата бяха показани редом с измервателна линийка — буквите бяха изписани прецизно с лилаво мастило. Вдигнах ръка да благодаря на Ейва и подхвърлих:

— Радвам се, че отново се срещнахме, доктор Даванъл. Как върви… — Прехапах език, преди тя да ме скастри, изрекох беззвучно „Извинете“ и отново заразглеждах снимките. На едни беше фотографиран целият надпис, на други — отделни букви. Не проумявах защо човек, който отправя послание, е избрал толкова бледо мастило, а буквите са толкова миниатюрни, но престъпленията, извършвани от психопати, се подчиняваха на „логиката“, съществуваща в обърканите им мозъци.

Взирах се във фотографиите, които се запечатиха в съзнанието ми. От време на време поглеждах доктор Даванъл. Тя диктуваше монотонно, докато работеше. Носеше синя туника, която стигаше до колената й. Помъчих се да преценя формата на краката й, скрити от бежов панталон, и стигнах до заключението, че са стройни, но не и кльощави.

Процедурата продължи три часа. Предполагах какво ще бъде заключението — че смъртта на Питър Дюшам е причинена от травма на главата, а самата глава е била отстранена с острие, наточено като бръснач, което вероятно е било използвано и при обезглавяването на Джералд Нелсън. Ейва Даванъл свали маската и хирургическата шапка. Приближих се до нея и й зададох въпроса, преди да се е изплъзнала:

— Искате ли да прекарате вечерта в някое тихо и уютно заведение, доктор Даванъл? Ще хапнем нещо, ще пого…

В този момент в залата влезе Уолтър Хадълстоун. Изгледа ме на кръв, все едно изстреля към мен две алени ракети, после се престори, че не съществувам. След по-малко от минута трупът на Дюшам беше поставен на количката и го изкарваха от залата. Отново съсредоточих вниманието си върху Ейва, която се беше навела да изключи системата за обливане с вода на масата. В залата настана потискаща тишина.

— Попитах ви дали… — Не довърших фразата, защото си дадох сметка, че тя настойчиво се взира в мен. Не ме фиксираше с гневния поглед, който вече добре познавах, а изглеждаше някак объркана и безпомощна.

— Снощи ми телефонирахте, нали, детектив?

Сърцето ми лудо затуптя, сякаш всеки миг щеше да се пръсне.

— Ами… аз…

— Живеем в епоха на техническите нововъведения. Известна ми е функцията на телефонния секретар да показва номера на обаждащия се. Мога ли да попитам защо ме търсихте посред нощ?

Реших да бъда кратък, иначе имаше опасност да не ме изслуша:

— Исках да се извиня за онзи ден. Понякога не знам какво говоря. Вие сте просекторът, трябва да ви се подчиняваме. Съжалявам, че избухнах — държах се много неучтиво.

Тя стисна устни, вдигна тънката си вежда. Изведнъж ми се стори почти красива.

— Необходими ви бяха цели два дни, за да го проумеете, така ли?

Поклатих глава:

— Не. Разбрах го след половин час, после ден и половин събирах смелост да ви се обадя.

Наистина ли забелязах лека усмивка? Призрак на усмивка? Не бях честен докрай, пък и за нищо на света нямаше да издам, че съм станал свидетел на сцената в кабинета на Клеър — страхувах се да не помисли, че нарочно съм подслушвал.

— Предложението ми още е в сила, доктор Даванъл. Ще вечеряте ли с мен? Няма да ходим в тузарски ресторант. Мисля да хапнем по сандвич и да погледаме залеза.

— Не… — промърмори тя. Но отказът й не беше категоричен като затръшната врата, като разрушен мост. По-скоро бе като колебливото „не“, което изричаме, попитат ли ни искаме ли още сос с печеното. Беше замаскирано „да“. Или поне „може би“.

— Не ми отказвайте. Означава много за мен.

Тя понечи да повтори „не“. Този път отказът щеше да бъде категоричен. Вдигнах длани, за да я прекъсна:

— Помислете върху предложението. Ще намина отново привечер.

Този път аз й обърнах гръб и побързах да се отдалеча.

* * *

Човекът, седнал на единия край на бара, беше закрил с длани лицето си ридаеше безутешно, ала никой не му обръщаше внимание. Въртящата се огледална топка на тавана хвърляше ромбоидни отблясъци над двойките мъже, които танцуваха под звуците на страстен блус, изпълняван от Бет Мидлър. Още нямаше пет часът, но в бара вече прииждаха редовните клиенти, които идваха предимно в петък вечер, други пък бяха тук още с отварянето на заведението. Шишко с влажни очи ме огледа от глава до пети и прокара език по устните си. Намигнах му, за миг разгърнах сакото си, за да види кобура с оръжието. Похотливецът се изпари като дим.

„Стратегическият план“ на Скуил предвиждаше двамата с Хари да бъдем изпратени в трета глуха линия. Първата ни задача бе да обиколим всички заведения, свърталища на хомосексуалисти. С него си разделихме обектите и тръгнахме на лов. Въпреки че баровете вече бяха обходени, предприехме нова обиколка, като показвахме и снимката на Дюшам.

Тази задача изглежда ужасно лесна във филмите по телевизията, в които барманът работи по двайсет и четири часа в денонощието и знае дори номерата на обувките на постоянните клиенти. В действителност дори в малките заведения работят по шестима бармани плюс техни заместници на повикване. Дори да събереш всички и да им покажеш снимките, пак ще бъде нещо като изстрел в мрака. Моята сентенция по този въпрос гласи: „Паметта изневерява, хората лъжат.“

Барманът имаше невероятно големи мустаци, които му придаваха вид на герой от комикс, и явно си падаше по рокерските одежди — шапката, елечето, коланът и панталонът му бяха от черна лицева кожа. Дори бакенбардите му приличаха на ивици черна кожа, залепени пред ушите му. Беше нисичък, но толкова широкоплещест и набит, че ако на гърдите му прикрепяха никелирана решетка, щеше да заприлича на камион „Кенуърт“. Под елечето не носеше риза, кожата му лъщеше от плажно масло — вероятно трик за подчертаване на грамадните му мускули. Показах значката си на краля на стероидите, сложих пред него снимките.

— Познаваш ли тези господа?

— Не.

— Дори не погледна снимките.

— Тъй си е. — Той сви юмрук, напомпа мускулите си, докато заприличаха на змии, които се гърчеха под кожата му. Присви очи и добави: — Довиждане.

Посочих сепарето в ъгъла, в което неколцина мъже се натискаха и се кискаха:

— Хвърли едно око, Буцо. Бас държа, че всеки от тях има в джоба си дрога — трева, екстази и така нататък. Ще отида да ги обискирам. Те ще прикрият страха си, като започнат да ми се репчат. Ще повикам подкрепление, а щом цъфнат ченгетата, заведението ще се изпразни. Както и твоят джоб, умнико.

Културистът се вбеси:

— Мислиш се за много печен, а?

Въздъхнах:

— По-лошо. Зает човек съм.

Буцата ме изгледа на кръв, стисна устни, после сви рамене, опря лакти на бара, разгледа снимките.

— О! — възкликна и зацъка с език — нещо недопустимо за барманите по филмите.

— Какво?

Той отмести фотографията на Дюшам, посочи с пръста си, дебел колкото наденичка, лицето на Нелсън.

— Този съм го виждал. Не е вчерашен, ако се сещаш за какво намеквам.

— Осветли ме, Буда.

— Голям чаровник, знае от коя страна е намазана филията. Мярка се чат-пат, забърсва по някой дърт педал, който го издържа известно време.

— Случайно да знаеш някой да го иска в дървено пардесю?

Изминаха няколко секунди, докато онзи проумее какво казвам.

— Гушнал е букета, така ли?

Кимнах. Барманът отмести снимката:

— Горкичкият. Беше малко отнесен, но и на мравката път правеше; най-много да е разбил сърцата на неколцина старци. — Млъкна, позамисли се и добави: — За последно идва преди две-три седмици. Спомням си, защото обикновено се наливаше с най-долнопробната пиячка, обаче този път поръчваше най-доброто. И черпеше всички, вместо да врънка някой да го почерпи. Похвали се, че е напипал бездънно гърне с мед, което дълго ще му подслажда живота. — Той поклати глава, мрачно се засмя: — Тия приказки съм ги чувал хиляди пъти.

— Не му ли повярва?

Човекът в черно още се смееше, когато излязох от заведението.

* * *

След като два часа обикалях тъмни барове, в които цигареният дим беше гъст като конфитюр, и се нагледах на мрачни физиономии, бях готов за последна схватка с неуловимата доктор Даванъл. Заварих я да пише протокола за аутопсията. Стори ми се капнала от умора, лицето й беше станало пепеляво. Възнамерявах да подхвърля нещо духовито, но в крайна сметка стана така, че застанах на прага и казах истината:

Вижте, доктор Даванъл, знам, че понякога съм досаден и надут глупак. Моля да ме извините, ако съм казал нещо, с което съм ви накарал да ме помислите за боклук. Наистина ви каня на вечеря, нищо повече. Намеренията ми са толкова почтени, че всеки миг ще ми поникнат крилца и ще се възнеса на небето. Но преди това ще приемете ли заедно да хапнем по сандвич и да се полюбуваме на залеза?

Тя отрицателно поклати глава, още преди да довърша изречението. Но този път не ме гледаше, сякаш съм изстинал мазен сос, в който има косъм.

— Трябва да довърша документацията по аутопсията на Дюшам, после да отида с колата до Гълф Шорс. Дала съм за поправка стереокасетофона си. Ако не го взема днес, ще трябва да чакам цяла седмица.

— Искате ли да ви правя компания? Познавам района — предложих, като моментално влязох в ролята на екскурзовод.

— От магазина ми дадоха подробни указания как да стигна до ателието за поправки. Все пак благодаря за предложението.

Град Мобийл се намира на северозападната страна на едноименния залив, окръгът също се нарича така. Окръг Болдуин се простира на източния бряг, в него са включени двете селища Гълф Шорс и Ориндж Бийч, застроени със скъпи къщи, обитавани от бивши граждани на Мобийл, които са предпочели „провинциалния живот“. Когато пътуваш по магистралата към Гълф Шорс, с очите си ще се увериш какво може да се постигне с много пари, особено когато са комбинирани с булдозери — строеж след строеж, грамадни рекламни табла край пътя, заведения за стриптийз, универсални магазини, закусвални за бързо хранене и бензиностанции. Веднъж в град Дафни чух как един турист възбудено подвикна на жена си в караваната „Уинебаго“:

— Да не повярваш, Мардж! И тук бензиностанциите на „Би Пи“ са като нашите в Дейтън!

Внезапно ми хрумна вдъхновена идея — предложих на Ейва да се върне с ферибота, който пътуваше между форт Морган и остров Дофин. Изтичах до колата, взех пътна карта, с маркер очертах маршрута. Обясних, че билетът за ферибота е скъпичък и че пътуването отнема повече време, но невероятната гледка компенсира неудобствата.

Ейва погледна картата, промърмори нещо неопределено, сбърчи чело. Побързах да кажа:

— Значи си уговаряме среща. Живея на остров Дофин. Ако на връщане се отбиете у дома, ще ви покажа моята колекция от пясък.

— Среща ли? Не съм…

— Нямах предвид такава среща, доктор Даванъл. Ще ми се да поговорим за аутопсията. Тъкмо ще ми донесете копие от протокола. Няма да се забавите, ще ви отнема не повече от десет минути.

— Ще се прибера ли у дома, докато е светло?

„Ама че въпрос — да не би да е вампир?“ — помислих си и побързах да отговоря:

— Обещавам.

— Дайте ми номера на вашия телефон. Ще ви позвъня от Гълф Шорс. Стига да имам възможност да спра някъде.

Беше ловко измъкване, достойно за циганка с юридическо образование. Поиска номера, за да ми хвърли прах в очите, но си остави „вратичка“ за изплъзване. Въпреки това написах номера си върху картата, която тя пъхна в чантата си, без да я погледне. След като се разделихме, се обърнах да й махна, но доктор Даванъл се отдалечаваше, сякаш се беше прехвърлила в друго измерение.