Даина Чавиано
Мъжът, жената и гладът (28)

2.

Полумракът в покрития вход й се стори по-зловещ от манастир. В една обител поне градината е поддържана и всички килии са чисти; дори въздухът изглежда по-прозрачен. В тази зловонна сграда обаче мръсотията пълзеше безнаказано по стените, хлебарките бяха повелителки и господарки, а смрадта, разнасяща се от поставените до входа кофи за смет, стигаше до двора, където деца и кучета тичаха между прострените чаршафи.

Урсула прекоси бившия двор за карети, като се опитваше да си спомни коя е вратата на апартамента, в който беше идвала преди две години. Намери го лесно. Веднага го позна по цепнатината в олющеното дърво до шпионката, но се поколеба, преди да позвъни, защото й се стори, че чува отвътре детски плач.

— Влизай.

Тя се вторачи в детето, което Клаудия държеше в ръце. Успя да се съвземе от изненадата, целуна приятелката си и седна във вече познатата й обстановка.

— Дай ми това — каза Клаудия и взе тежката найлонова чанта, която монахинята бе поставила на скута си.

— Много е хубав — прошепна Урсула. — Прилича на теб.

— Можеш да говориш високо. Когато му се спи, заспива, независимо от всичко.

— На колко е?

— На година и половина.

— Къде е бащата?

Клаудия сложи детето на леглото. Срещата с Рубен предната вечер я беше разтърсила повече, отколкото странното преживяване с виденията.

— Занаятчията е, нали? Онзи, когото арестуваха…

Клаудия кимна с глава.

— Затова ли ти се гадеше?

— Имаш слонска памет.

— Защо не ми каза?

— Защото самата аз разбрах по-късно.

Монахинята отиде до леглото и седна внимателно, за да не събуди момченцето.

— Имаш ли новини за него?

Клаудия поклати отрицателно глава. Не искаше дори да споменава, че се бяха уговорили да се срещнат на следващия ден.

— Как се справяш с работата?

Клаудия не отговори веднага.

— Превеждам вкъщи.

Предпочете да излъже, отколкото да каже истината. Урсула се заразхожда из стаята, спря до етажерката с книги и забеляза малкия касетофон, който подпираше една редица томове.

— Откъде го взе?

— Купих го на черно — излъга Клаудия.

Лицето на монахинята светна.

— Ще ти покажа нещо.

Започна да рови в чантата, която беше върху масата, извади няколко касети, прехвърли ги и намери тази, която търсеше. Клаудия хвърли поглед към заглавието: Видение — Музиката на Хилдегард от Бинген. Видя рисунката на обложката, изобразяваща монахиня с чувствено лице, наведена над разтворена книга — от нея се излъчваше светлина, която озаряваше лицето й — както и някакви странни геометрични, почти футуристични фигури, които монахинята съзерцаваше със загадъчно изражение. Урсула пусна касетата и стаичката се изпълни със свръхестествена музика. Клаудия изслуша средновековното песнопение и изненадващия фон от съвременни ударни инструменти.

— Нали е красива?

— Никога не съм чувала подобно нещо.

— Изпрати ми го една монахиня, която ни посети миналата година. Музиката е композирана от игуменка, която е живяла преди хиляда години.

— Не е възможно. Звучи съвременно, почти като ню ейдж.

— Само перкусията е съвременна, останалото го пеят както го е композирала. — После прошепна, уплашена да не прозвучи еретично: — Хилдегард е била посветена. Мисля, че е композирала тази музика под въздействието на виденията, които е имала. Ненапразно са я наричали Рейнската сибила. След смъртта й много монахини уверявали, че виждали призрака й по коридорите на манастира и го чували да пее собствените й песнопения.

Погълната от историята, Клаудия отиде до хладилника и отвори две кутии със сок. Урсула занемя, когато видя какво има в него.

— Не се ли е появявал отново? — попита монахинята.

Клаудия забеляза промяната в тона й.

— Кой?

— Онолорио.

Тя наля сока в две чаши, като все още не можеше да си обясни неочаквания обрат в държането на приятелката си.

— Защо питаш?

— Защото е очаквал да сториш нещо? — монахинята отказа с жест напитката.

Нещо не беше наред. Клаудия седна срещу нея, като се опитваше да разбере какво става.

— Клаудия, с какво се занимаваш?

Продуктите от дипломатическия магазин. Каква глупава непредпазливост! Как й бе хрумнало да отвори хладилника, пълен с тези проклети консервни кутии! Явно нещо с нея не беше наред. От предната вечер. Откакто й прилоша. Вече не внимаваше какво върши. Сега беше безсмислено да се преструва.

— Трябваше да храня детето си.

Известно време двете мълчаха. Те не знаеха, но музиката на Хилдегард беше издигнала бариера, която преграждаше пътя на едно дебнещо наблизо създание.

— Бих искала да ти помогна, но не знам как.

— Решението е да намеря къде да оставям детето, така ще мога да работя друго… Или поне бих могла да работя през деня като сервитьорка или каквото и да е, да имам нормална работа, колкото и неприятна да е тя.

— Няма по-лоша работа от тази.

— Но е единствената възможна за мен.

— При все това трябва да излизаш, макар и вечер. На кого оставяш момчето?

— Нубия се грижи за него.

— Нубия? — тя сякаш потъна в спомените си. — Не съм я виждала от години.

— Тя е нещо като щатна бавачка на малкия.

— Какво казва за… работата ти?

— И тя не я одобрява, но знае, че нямам друг избор.

— Не те ли притеснява това, което вършиш?

— Ако можех, щях да вляза в манастир, само и само да не го върша.

Урсула се загледа в плочките на пода, докато през ума й минаваха стотина различни възможности. Дори си помисли с надежда, че Клаудия би могла да се посвети на религията, но веднага отхвърли тази възможност. Погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам — каза тя и стана. — Сестра Мария сигурно е приключила посещението си.

Клаудия отиде при касетофона.

— Касетата е за теб — заяви Урсула. — Подарявам ти я. Отец Хуан има оригинала… Само да знаеш какво вълнение предизвика в семинарията. Всички искат да я запишат.

Клаудия смътно си спомни свещеника — младеж с ангелско лице, в когото и двете бяха влюбени, когато бяха ученички.

— Още ли го преследваш?

— Клаудия! Как можа да си го помислиш?

Преди да отвори вратата, я предупреди:

— Обложката обаче ще ми я върнеш, защото нямам копие. Да не стане както в гимназията — всеки път, когато ти давах нещо, едва успявах да си го взема обратно.

— Урсула…

Монахинята се спря на вратата.

— Радвам се, че дойде — каза тя със запъване, сякаш търсеше подходящата фраза. — Прогонваш лошите вибрации.

Урсула отправи поглед към леглото, където момчето спеше, сетне го впери в приятелката си.

— Dominus vobiscum^[1] — прошепна тя. После се обърна, тръгна по коридора и потъна в тъмния вход.