Метаданни
Данни
- Серия
- Тайните на Хавана (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- El hombre, la hembra y el hambre, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отиспански
- Мариана Китипова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и начална корекция
- Silverkata(2020)
- Корекция и форматиране
- Epsilon(2020)
Издание:
Автор: Даина Чавиано
Заглавие: Мъжът, жената и гладът
Преводач: Мариана Китипова
Година на превод: 2014 (не е узказана)
Език, от който е преведено: испански
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: кубинска
Печатница: печатна база Сиела
Излязла от печат: декември 2014 г.
Отговорен редактор: Наталия Петрова
Редактор: Гриша Атанасов
Коректор: Стела Зидарова
ISBN: 978-954-28-1463-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13228
История
- —Добавяне
2.
Полумракът в покрития вход й се стори по-зловещ от манастир. В една обител поне градината е поддържана и всички килии са чисти; дори въздухът изглежда по-прозрачен. В тази зловонна сграда обаче мръсотията пълзеше безнаказано по стените, хлебарките бяха повелителки и господарки, а смрадта, разнасяща се от поставените до входа кофи за смет, стигаше до двора, където деца и кучета тичаха между прострените чаршафи.
Урсула прекоси бившия двор за карети, като се опитваше да си спомни коя е вратата на апартамента, в който беше идвала преди две години. Намери го лесно. Веднага го позна по цепнатината в олющеното дърво до шпионката, но се поколеба, преди да позвъни, защото й се стори, че чува отвътре детски плач.
— Влизай.
Тя се вторачи в детето, което Клаудия държеше в ръце. Успя да се съвземе от изненадата, целуна приятелката си и седна във вече познатата й обстановка.
— Дай ми това — каза Клаудия и взе тежката найлонова чанта, която монахинята бе поставила на скута си.
— Много е хубав — прошепна Урсула. — Прилича на теб.
— Можеш да говориш високо. Когато му се спи, заспива, независимо от всичко.
— На колко е?
— На година и половина.
— Къде е бащата?
Клаудия сложи детето на леглото. Срещата с Рубен предната вечер я беше разтърсила повече, отколкото странното преживяване с виденията.
— Занаятчията е, нали? Онзи, когото арестуваха…
Клаудия кимна с глава.
— Затова ли ти се гадеше?
— Имаш слонска памет.
— Защо не ми каза?
— Защото самата аз разбрах по-късно.
Монахинята отиде до леглото и седна внимателно, за да не събуди момченцето.
— Имаш ли новини за него?
Клаудия поклати отрицателно глава. Не искаше дори да споменава, че се бяха уговорили да се срещнат на следващия ден.
— Как се справяш с работата?
Клаудия не отговори веднага.
— Превеждам вкъщи.
Предпочете да излъже, отколкото да каже истината. Урсула се заразхожда из стаята, спря до етажерката с книги и забеляза малкия касетофон, който подпираше една редица томове.
— Откъде го взе?
— Купих го на черно — излъга Клаудия.
Лицето на монахинята светна.
— Ще ти покажа нещо.
Започна да рови в чантата, която беше върху масата, извади няколко касети, прехвърли ги и намери тази, която търсеше. Клаудия хвърли поглед към заглавието: Видение — Музиката на Хилдегард от Бинген. Видя рисунката на обложката, изобразяваща монахиня с чувствено лице, наведена над разтворена книга — от нея се излъчваше светлина, която озаряваше лицето й — както и някакви странни геометрични, почти футуристични фигури, които монахинята съзерцаваше със загадъчно изражение. Урсула пусна касетата и стаичката се изпълни със свръхестествена музика. Клаудия изслуша средновековното песнопение и изненадващия фон от съвременни ударни инструменти.
— Нали е красива?
— Никога не съм чувала подобно нещо.
— Изпрати ми го една монахиня, която ни посети миналата година. Музиката е композирана от игуменка, която е живяла преди хиляда години.
— Не е възможно. Звучи съвременно, почти като ню ейдж.
— Само перкусията е съвременна, останалото го пеят както го е композирала. — После прошепна, уплашена да не прозвучи еретично: — Хилдегард е била посветена. Мисля, че е композирала тази музика под въздействието на виденията, които е имала. Ненапразно са я наричали Рейнската сибила. След смъртта й много монахини уверявали, че виждали призрака й по коридорите на манастира и го чували да пее собствените й песнопения.
Погълната от историята, Клаудия отиде до хладилника и отвори две кутии със сок. Урсула занемя, когато видя какво има в него.
— Не се ли е появявал отново? — попита монахинята.
Клаудия забеляза промяната в тона й.
— Кой?
— Онолорио.
Тя наля сока в две чаши, като все още не можеше да си обясни неочаквания обрат в държането на приятелката си.
— Защо питаш?
— Защото е очаквал да сториш нещо? — монахинята отказа с жест напитката.
Нещо не беше наред. Клаудия седна срещу нея, като се опитваше да разбере какво става.
— Клаудия, с какво се занимаваш?
Продуктите от дипломатическия магазин. Каква глупава непредпазливост! Как й бе хрумнало да отвори хладилника, пълен с тези проклети консервни кутии! Явно нещо с нея не беше наред. От предната вечер. Откакто й прилоша. Вече не внимаваше какво върши. Сега беше безсмислено да се преструва.
— Трябваше да храня детето си.
Известно време двете мълчаха. Те не знаеха, но музиката на Хилдегард беше издигнала бариера, която преграждаше пътя на едно дебнещо наблизо създание.
— Бих искала да ти помогна, но не знам как.
— Решението е да намеря къде да оставям детето, така ще мога да работя друго… Или поне бих могла да работя през деня като сервитьорка или каквото и да е, да имам нормална работа, колкото и неприятна да е тя.
— Няма по-лоша работа от тази.
— Но е единствената възможна за мен.
— При все това трябва да излизаш, макар и вечер. На кого оставяш момчето?
— Нубия се грижи за него.
— Нубия? — тя сякаш потъна в спомените си. — Не съм я виждала от години.
— Тя е нещо като щатна бавачка на малкия.
— Какво казва за… работата ти?
— И тя не я одобрява, но знае, че нямам друг избор.
— Не те ли притеснява това, което вършиш?
— Ако можех, щях да вляза в манастир, само и само да не го върша.
Урсула се загледа в плочките на пода, докато през ума й минаваха стотина различни възможности. Дори си помисли с надежда, че Клаудия би могла да се посвети на религията, но веднага отхвърли тази възможност. Погледна часовника си.
— Трябва да тръгвам — каза тя и стана. — Сестра Мария сигурно е приключила посещението си.
Клаудия отиде при касетофона.
— Касетата е за теб — заяви Урсула. — Подарявам ти я. Отец Хуан има оригинала… Само да знаеш какво вълнение предизвика в семинарията. Всички искат да я запишат.
Клаудия смътно си спомни свещеника — младеж с ангелско лице, в когото и двете бяха влюбени, когато бяха ученички.
— Още ли го преследваш?
— Клаудия! Как можа да си го помислиш?
Преди да отвори вратата, я предупреди:
— Обложката обаче ще ми я върнеш, защото нямам копие. Да не стане както в гимназията — всеки път, когато ти давах нещо, едва успявах да си го взема обратно.
— Урсула…
Монахинята се спря на вратата.
— Радвам се, че дойде — каза тя със запъване, сякаш търсеше подходящата фраза. — Прогонваш лошите вибрации.
Урсула отправи поглед към леглото, където момчето спеше, сетне го впери в приятелката си.
— Dominus vobiscum[1] — прошепна тя. После се обърна, тръгна по коридора и потъна в тъмния вход.