Даина Чавиано
Мъжът, жената и гладът (22)

4.

Клаудия излезе рано, преди слънцето да напече. В този час все още можеше да се усети влагата, която лъхаше от стените на къщите, попили нощната роса; влага, която никога не изчезваше напълно, нито дори в най-горещите дни поради постоянния морски бриз, който духаше в столицата. Малко след като излезе, я видя. Вървеше срещу нея сред движещата се тълпа, която оредяваше единствено в малките часове на нощта, за да се поднови на разсъмване. В осем сутринта улиците вече бяха оживени. Едни чакаха по опашки, други се движеха в различни посоки или се трупаха на автобусните спирки. Постепенно градът придобиваше обичайния си вид.

Първоначално Клаудия не й обърна внимание въпреки контраста на тъмните й дрехи сред шортите и тениските. Когато обаче беше на двайсетина стъпки от нея и погледите им се кръстосаха, сърцето й подскочи в гърдите.

— Урсула — прошепна тя по-скоро на себе си, отколкото за да извика приятелката си от детството.

Урсула не я чу, но видя движението на устните и изражението на лицето й. Ако не беше тази реакция, нямаше никога да я познае.

— Клаудита!

— Господи, откога не сме се виждали.

Прегърнаха се.

— Колко си се променила!

— А ти изглеждаш толкова странно с тези дрехи… Не приличаш на монахиня.

— И как според теб би трябвало да се обличам?

— Преди монахините носеха огромна шапка, която приличаше на голяма пеперуда, и дреха до земята.

Урсула се разсмя.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да видя племенницата на един старец, за когото се грижа в Сантовения.

— Там ли работиш?

— Ходя три пъти в старческия дом, но работя и на други места… А ти как си? Какво правиш?

— Завърших история на изкуството.

— Предполагах, че ще учиш нещо такова. Винаги беше вглъбена в някоя книга.

— Допреди няколко месеца работех в Музея за изящни изкуства.

— А сега?

— Нищо. Уволниха ме.

Усмивката на Урсула изчезна.

— Уволниха те? Защо?

— Възразих срещу продажбата на едни картини. Бяха заповеди отгоре, така че… — тя се усмихна — съм нещо като дисидент.

— Омъжена ли си?

— Живеех с един мъж, но го арестуваха преди няколко дни.

— Исусе — прекръсти се Урсула. — Какво е направил?

— Нищо, беше занаятчия. Продаваше чанти на Площада на катедралата.

— А, да, чух за хайката. Колко жалко! Толкова хубави неща продаваха. Ходила съм два пъти там. Може дори да съм го видяла… А сега какво смяташ да правиш?

Клаудия сви рамене.

— Нямам представа, но един приятел ми обеща… — тя млъкна.

Урсула забеляза капчиците пот, избили по лицето й.

— Какво ти е?

— Нищо — прошепна Клаудия. — Доповръща ми се. Вече ми мина.

— Като прилошаванията, които имаше като малка?

— Не знам. Лекарят каза на мама, че са на емоционална основа. Отдавна не съм имала.

Урсула си спомни за родителите на Клаудия, както и за следобеда, в който научи за ужасната катастрофа. Приятелката й никога не разбра, но това беше искрата, която разпали желанието й да потърси уединение.

— Къде живееш? — попита Клаудия. — Много ми се иска да си поговорим, да ти разкажа за живота си, а ти да ми разкажеш за своя.

— Живея на „Сейба“, близо до кино „Авенида“.

— Уф, много е далече.

— Често идвам тук. Грижа се за няколко семейства от… Божичко!

— Какво има?

Монахинята сякаш внезапно бе забравила за присъствието на Клаудия.

— Какво става? — побутна я тя, за да привлече вниманието й.

— Онзи мъж.

— Кой?

— Онолорио.

Клаудия се обърна, за да погледне, но зад нея имаше само кофа за смет.

— Какъв мъж, Урсула? Не виждам нищо.

Урсула престана да се кръсти, отстъпи назад и хвана Клаудия за лакътя.

— Един мулат… Сигурно има китайска кръв.

Клаудия се смрази от ужас.

— Още ли имаш дарбата „да виждаш“?

Урсула престана да гледа над рамото й и впери очи в нея.

— Никога не съм я губила.

— А какво казват за това в манастира?

— Нищо — прошепна тя. — Никой не знае… Трябва да се предпазиш! Вземи това.

— Какво е?

— Кръстът ми. Благословен е от самия папа. Използвала съм го винаги за защита, но сега ти се нуждаеш от него.

Клаудия й го върна и каза с мек глас:

— Извинявай, Урсула, но знаеш какво ми е мнението за църквата. Това за посредниците ми се струва…

— Моля те, вземи го заради мен. Дори само за да бъда спокойна!

— Както искаш.

— В какво си се забъркала? Този мъж… или това, което е, не предвещава нищо добро.

Клаудия въздъхна.

— Не знам как можеш да го виждаш сега. Появи ми се за първи път преди два дни. Проговори ми, но не си каза името.

— Ти също ли си запазила дарбата „да виждаш“?

Изгледаха се с нежност, почти горди с онзи неосезаем свят, който двете споделяха.

— Този човек е опасен — предупреди я Урсула.

— Знам. Единствено той ми вдъхва страх.

— Единствено?

— С Муба не се чувствам така.

— Още ли я виждаш?

— Никога не ме е изоставяла.

— Мен също.

Клаудия се засмя нервно.

— Защо се смееш?

— Представям си физиономията на изповедника ти, ако му кажеш, че говориш с духа на негърка от Конго.

Лицето на Урсула потъмня.

— Не говори така, Клаудия. Не знаеш колко ме измъчва.

— Кое?

— Да виждам тези неща. Чувствам се виновна.

— Не бъди глупава. За какво да си виновна?

— Това не е редно.

— Според католическите предписания е възможно — каза й Клаудия със сериозен тон. — Но не мислиш ли, че Бог стои над която и да е църква?

— Ако искаш да бъдем приятелки, повече никога не ми говори такива неща.

— Не ми харесва хората да се измъчват за престъпление, което не са извършили.

— Вината е моя, а не на църквата.

— По-добре да не говорим повече за това.

— Обещай ми, че ще носиш кръста.

Клаудия откопча верижката, която носеше на врата си и закачи на нея малкия сребърен кръст.

— Още един амулет няма да ми навреди.

— Кръстът не е амулет.

— Така ли? И какво е?

— Символ.

— Тогава защо ми даде този кръст?

— За да те предпазва.

— Всеки предмет, който служи като средство за предпазване, е амулет, скъпа.

Урсула замълча, без да знае какво да отговори.

— Онолорио още ли е там?

Монахинята кимна утвърдително с глава.

— Трябва да се пазиш, Клаудия. Този мъж чака.

— Какво чака?

— Не знам… Да сториш нещо лошо.

Клаудия извади лист хартия от чантата си и записа нещо.

— Това е адресът ми. Можеш ли да дойдеш да ме видиш?

— Разбира се — Урсула прибра листчето в джоба си и я целуна. — Следващият вторник следобед.

— Ще те чакам.

Клаудия закрачи бързо, от страх да не закъснее. Урсула я видя как зави зад ъгъла и чак тогава се обърна и продължи пътя си. Онолорио все така стоеше до кофите за смет. Монахинята се прекръсти и той й отправи неприличен жест. За първи път от много време тя усета как кръвта нахлува в лицето й. Машинално вдигна ръка и направи кръстен знак пред призрака, който се стопи във въздуха, сякаш беше мъгла. Това я поуплаши. Огледа се, но никой не беше забелязал движенията й, с изключение на едно момиченце, което смучеше биберона си, седнало на прага на дома си — беше твърде малко, за да разкаже, че е видяло как някаква жена със странни дрехи прогонва носеща се във въздуха сянка.