Метаданни
Данни
- Серия
- Тайните на Хавана (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- El hombre, la hembra y el hambre, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отиспански
- Мариана Китипова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и начална корекция
- Silverkata(2020)
- Корекция и форматиране
- Epsilon(2020)
Издание:
Автор: Даина Чавиано
Заглавие: Мъжът, жената и гладът
Преводач: Мариана Китипова
Година на превод: 2014 (не е узказана)
Език, от който е преведено: испански
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: кубинска
Печатница: печатна база Сиела
Излязла от печат: декември 2014 г.
Отговорен редактор: Наталия Петрова
Редактор: Гриша Атанасов
Коректор: Стела Зидарова
ISBN: 978-954-28-1463-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13228
История
- —Добавяне
4.
Клаудия излезе рано, преди слънцето да напече. В този час все още можеше да се усети влагата, която лъхаше от стените на къщите, попили нощната роса; влага, която никога не изчезваше напълно, нито дори в най-горещите дни поради постоянния морски бриз, който духаше в столицата. Малко след като излезе, я видя. Вървеше срещу нея сред движещата се тълпа, която оредяваше единствено в малките часове на нощта, за да се поднови на разсъмване. В осем сутринта улиците вече бяха оживени. Едни чакаха по опашки, други се движеха в различни посоки или се трупаха на автобусните спирки. Постепенно градът придобиваше обичайния си вид.
Първоначално Клаудия не й обърна внимание въпреки контраста на тъмните й дрехи сред шортите и тениските. Когато обаче беше на двайсетина стъпки от нея и погледите им се кръстосаха, сърцето й подскочи в гърдите.
— Урсула — прошепна тя по-скоро на себе си, отколкото за да извика приятелката си от детството.
Урсула не я чу, но видя движението на устните и изражението на лицето й. Ако не беше тази реакция, нямаше никога да я познае.
— Клаудита!
— Господи, откога не сме се виждали.
Прегърнаха се.
— Колко си се променила!
— А ти изглеждаш толкова странно с тези дрехи… Не приличаш на монахиня.
— И как според теб би трябвало да се обличам?
— Преди монахините носеха огромна шапка, която приличаше на голяма пеперуда, и дреха до земята.
Урсула се разсмя.
— Какво правиш тук?
— Дойдох да видя племенницата на един старец, за когото се грижа в Сантовения.
— Там ли работиш?
— Ходя три пъти в старческия дом, но работя и на други места… А ти как си? Какво правиш?
— Завърших история на изкуството.
— Предполагах, че ще учиш нещо такова. Винаги беше вглъбена в някоя книга.
— Допреди няколко месеца работех в Музея за изящни изкуства.
— А сега?
— Нищо. Уволниха ме.
Усмивката на Урсула изчезна.
— Уволниха те? Защо?
— Възразих срещу продажбата на едни картини. Бяха заповеди отгоре, така че… — тя се усмихна — съм нещо като дисидент.
— Омъжена ли си?
— Живеех с един мъж, но го арестуваха преди няколко дни.
— Исусе — прекръсти се Урсула. — Какво е направил?
— Нищо, беше занаятчия. Продаваше чанти на Площада на катедралата.
— А, да, чух за хайката. Колко жалко! Толкова хубави неща продаваха. Ходила съм два пъти там. Може дори да съм го видяла… А сега какво смяташ да правиш?
Клаудия сви рамене.
— Нямам представа, но един приятел ми обеща… — тя млъкна.
Урсула забеляза капчиците пот, избили по лицето й.
— Какво ти е?
— Нищо — прошепна Клаудия. — Доповръща ми се. Вече ми мина.
— Като прилошаванията, които имаше като малка?
— Не знам. Лекарят каза на мама, че са на емоционална основа. Отдавна не съм имала.
Урсула си спомни за родителите на Клаудия, както и за следобеда, в който научи за ужасната катастрофа. Приятелката й никога не разбра, но това беше искрата, която разпали желанието й да потърси уединение.
— Къде живееш? — попита Клаудия. — Много ми се иска да си поговорим, да ти разкажа за живота си, а ти да ми разкажеш за своя.
— Живея на „Сейба“, близо до кино „Авенида“.
— Уф, много е далече.
— Често идвам тук. Грижа се за няколко семейства от… Божичко!
— Какво има?
Монахинята сякаш внезапно бе забравила за присъствието на Клаудия.
— Какво става? — побутна я тя, за да привлече вниманието й.
— Онзи мъж.
— Кой?
— Онолорио.
Клаудия се обърна, за да погледне, но зад нея имаше само кофа за смет.
— Какъв мъж, Урсула? Не виждам нищо.
Урсула престана да се кръсти, отстъпи назад и хвана Клаудия за лакътя.
— Един мулат… Сигурно има китайска кръв.
Клаудия се смрази от ужас.
— Още ли имаш дарбата „да виждаш“?
Урсула престана да гледа над рамото й и впери очи в нея.
— Никога не съм я губила.
— А какво казват за това в манастира?
— Нищо — прошепна тя. — Никой не знае… Трябва да се предпазиш! Вземи това.
— Какво е?
— Кръстът ми. Благословен е от самия папа. Използвала съм го винаги за защита, но сега ти се нуждаеш от него.
Клаудия й го върна и каза с мек глас:
— Извинявай, Урсула, но знаеш какво ми е мнението за църквата. Това за посредниците ми се струва…
— Моля те, вземи го заради мен. Дори само за да бъда спокойна!
— Както искаш.
— В какво си се забъркала? Този мъж… или това, което е, не предвещава нищо добро.
Клаудия въздъхна.
— Не знам как можеш да го виждаш сега. Появи ми се за първи път преди два дни. Проговори ми, но не си каза името.
— Ти също ли си запазила дарбата „да виждаш“?
Изгледаха се с нежност, почти горди с онзи неосезаем свят, който двете споделяха.
— Този човек е опасен — предупреди я Урсула.
— Знам. Единствено той ми вдъхва страх.
— Единствено?
— С Муба не се чувствам така.
— Още ли я виждаш?
— Никога не ме е изоставяла.
— Мен също.
Клаудия се засмя нервно.
— Защо се смееш?
— Представям си физиономията на изповедника ти, ако му кажеш, че говориш с духа на негърка от Конго.
Лицето на Урсула потъмня.
— Не говори така, Клаудия. Не знаеш колко ме измъчва.
— Кое?
— Да виждам тези неща. Чувствам се виновна.
— Не бъди глупава. За какво да си виновна?
— Това не е редно.
— Според католическите предписания е възможно — каза й Клаудия със сериозен тон. — Но не мислиш ли, че Бог стои над която и да е църква?
— Ако искаш да бъдем приятелки, повече никога не ми говори такива неща.
— Не ми харесва хората да се измъчват за престъпление, което не са извършили.
— Вината е моя, а не на църквата.
— По-добре да не говорим повече за това.
— Обещай ми, че ще носиш кръста.
Клаудия откопча верижката, която носеше на врата си и закачи на нея малкия сребърен кръст.
— Още един амулет няма да ми навреди.
— Кръстът не е амулет.
— Така ли? И какво е?
— Символ.
— Тогава защо ми даде този кръст?
— За да те предпазва.
— Всеки предмет, който служи като средство за предпазване, е амулет, скъпа.
Урсула замълча, без да знае какво да отговори.
— Онолорио още ли е там?
Монахинята кимна утвърдително с глава.
— Трябва да се пазиш, Клаудия. Този мъж чака.
— Какво чака?
— Не знам… Да сториш нещо лошо.
Клаудия извади лист хартия от чантата си и записа нещо.
— Това е адресът ми. Можеш ли да дойдеш да ме видиш?
— Разбира се — Урсула прибра листчето в джоба си и я целуна. — Следващият вторник следобед.
— Ще те чакам.
Клаудия закрачи бързо, от страх да не закъснее. Урсула я видя как зави зад ъгъла и чак тогава се обърна и продължи пътя си. Онолорио все така стоеше до кофите за смет. Монахинята се прекръсти и той й отправи неприличен жест. За първи път от много време тя усета как кръвта нахлува в лицето й. Машинално вдигна ръка и направи кръстен знак пред призрака, който се стопи във въздуха, сякаш беше мъгла. Това я поуплаши. Огледа се, но никой не беше забелязал движенията й, с изключение на едно момиченце, което смучеше биберона си, седнало на прага на дома си — беше твърде малко, за да разкаже, че е видяло как някаква жена със странни дрехи прогонва носеща се във въздуха сянка.