Метаданни
Данни
- Серия
- Тайните на Хавана (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Casa de juegos, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод отиспански
- Катя Бобева, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и начална корекция
- Silverkata(2020)
- Корекция и форматиране
- Epsilon(2020)
Издание:
Автор: Даина Чавиано
Заглавие: Игрален дом
Преводач: Катя Бобева
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: испански
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: кубинска
Печатница: Печатна база Сила
Отговорен редактор: Наталия Петрова
Редактор: Гриша Атанасов
Коректор: Стела Зидарова
ISBN: 978-954-28-1366-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2425
История
- —Добавяне
IV
Дали щеше да си спомни за нея? Дали лицето й щеше да му бъде познато? В края на краищата дали той съществуваше?
Тишината на сградата напомняше на запуснат хангар. Стъпките отекваха по коридорите й с плашещо ехо. Мястото изглеждаше пусто. Сякаш бе потънало в абсолютна самота, въпреки че сноп светлина се процеждаше под вратата на апартамента. Гая изчака малко, преди да почука. Почти й се прииска да го изненада с друга жена — забавляващ се в някаква друга оргия; това щеше да й даде достатъчен повод, за да го забрави.
Обходи рамката с поглед в търсене на звънеца. Жиците излизаха като шипове от кутийката, вградена в стената. Ако съдеше по ръждясалите им краища и избелелите цветове на кабелчетата, липсата на защитен капак датираше от ерата преди Христа.
Леко докосна вратата с кокалчетата на ръката си, все още несигурна в решението си. Настъпи миг тишина, почти като в трилър. Гая го усети по лекото настръхване на косите си; но това впечатление не дойде само от нея.
— Кой е? — каза гласът му, бавен както винаги, въпреки че сега бе придружен от леко напрежение.
Вместо да отговори, почука по-силно. Последваха шум от плъзгаща се мебел, тихи стъпки и чакане, докато окото му дебнеше през шпионката.
— Мислех, че повече няма да те видя — лицето му изглеждаше откровено изненадано.
— Все още не знам защо дойдох.
— Влез — той се отдръпна, за да я пусне да влезе. — Разсърди ли ми се?
— Ти как мислиш?
— Може да си сърдита за няколко неща. Ако ми кажеш едно…
— Защо не дойде?
— В къщата ли?
— Че къде другаде? — седна, без никой да я покани. — Ако знаех, нямаше да отида.
— Бях там.
— Криеше ли се някъде, или се беше маскирал?
Ери седна пред момичето.
— Помолих те да не задаваш въпроси.
Гая стана, без да крие раздразнението си.
— Повече не прави тези постановки — разходи се из стаята. — Игричките ме побъркват, още повече ако са дебелашки шеги.
Той отново се изправи, за да иде при нея.
— Аз искам само да ти помогна — погледна я в очите. — Един месец много ли е?
— Един месец за какво?
— За да стигнем до края.
— Края на какво?
— На обучението ти — извади бутилка от допотопния си хладилник. — Това място ще те убие, ако не се научиш.
— За какво говориш?
Вместо отговор той наля тъмнозелената течност в две прозрачни чаши.
— Не, благодаря — каза тя, като гледаше с недоверие мазната течност.
— Няма да те отровя — и за да й го докаже, отпи една глътка от собствената си чаша. — Ако ми нямаш доверие, никога няма да намериш отговора, който търсиш.
— Не търся никакъв отговор, поне не този, който си представяш.
— Откъде знаеш какво си мисля?
— Не знам точно какво си мислиш, но знам много добре какво мисля аз и те уверявам, че няма нищо общо с тези игри.
— Само искам да те обуча.
— На какво? Как? Като ме дрогираш, за да злоупотребяват с мен?
— Ако мислиш така, съжалявам.
— По какъв друг начин трябва да го възприемам?
— Като обучение, като опит, който би могъл да промени светогледа ти.
Гая се засмя.
— Ако те чуе някой, ще те сбърка с Дон Хуан… и нямам предвид испанския любовник, ами шамана на Кастанеда.
— Именно — той отпи още една глътка. — Има много начини на обучение. Съществуват дисциплини за самоконтрол, които се базират на секса.
— Я не ме баламосвай.
— Не те баламосвам. Нашата техника е подобна.
— Нашата техника? Твоята и на кого другиго?
Тишината се сгъсти подобно на мъгла.
— Защо ли не ти вярвам? — каза тя накрая.
— Защо ли не искаш да повярваш? — отвърна той.
Гая въздъхна.
— За каква техника говориш?
— Това е тайна на оришите.
— На оришите? — и добави, като наблюдаваше изражението му. — Искаш да кажеш тайна на магьосниците… на техните бабалао[1]. Това ли искаш да ми кажеш?
— Искам да кажа онова, което ти казах. Не се опитвай да направиш различно заключение.
— Ти бабалао ли си?
Мълчание.
— Нищо чудно да си — каза тя по-скоро на себе си, отколкото на него. — Неотдавна научих, че най-добрата ми приятелка е била посветена. Нали така се казва?… А аз да не знам, дори не съм си представяла!
Ери се вгледа в питието си с упорито мълчание.
— Само ми кажи: кои бяха всички тези хора, с които се срещнах там?
— Сега не мога да ти отговоря — предупреди той, слагайки още две кубчета лед в чашата си. — Отговорите няма да ти помогнат, защото сами по себе си не убеждават. Човек трябва да се научи.
Парченцата лед изгукаха като гълъби в ледена стая.
— Ти не разбираш — настоя тя. — Трябва да знам защо да държа на теб, ако ще продължаваме да се виждаме.
— Това е лесно — обясни той, като й подаде собствената й чаша. — Само трябва да посетиш къщата още веднъж.
Гая опита питието, първо внимателно, после по-уверено.
— Кой ще ме заведе?
— Лично аз.
Гая огледа мебелите и се спря на лицето на Ери.
— Тук има нещо различно.
— Какво?
— Не знам. Ти ми кажи.
— Може би е бюрото, преместих го.
— Не, не е бюрото.
Тя погали повърхността на чашата, забравяйки за момент странната обстановка. Може би нямаше смисъл да настоява; подозираше, че той винаги щеше да успее да се наложи… Господи! Колко беше глупава! След всичко, което се беше случило, тя беше решена да продължи да се вижда с него. Това беше решението й още от началото. Кого се опитваше да излъже? Изпи последната глътка. Парченце лед се плъзна между венците й и тя го погали с език, без да го хруска, наслаждавайки се на усещането, което правеше устните й безчувствени. Дали не започваше да харесва тази игра?
Отгоре на всичко предметите сияеха все по-особено. Дали осветлението се колебаеше или, стените започваха да се накланят? Леко люлеене, а горе притъмняваше… Или не? Прозорците й намигнаха, жадни да й разкрият тайните на този плашещ менует. Вратата настояваше да избяга от затвора си и цялата рамка се отпускаше назад с цялото си теглото. Без да се замислят, корнизите на тавана уголемиха растителните си декорации, по които тичаха гипсови дяволчета — в еуфория, след като бяха оживели. Розетката придоби готически извивки, като паяжини, измити от проливен дъжд. Гая въздъхна. Сигурно отново беше позволила да я лекуват… Усмихна се, като повтори фразата: лекувам. Колко терапевтично! Почти й хареса връзката й с обстановката.
— Защо се усмихваш?
— Просто така. Помислих си нещо.
— Късно е, да тръгваме.
— Дрогирал си ме.
— Моля?
— Пак ме дрогира. Миналия път ме хипнотизира. Не знам как, но го направи.
— За какво говориш?
— Не съм толкова глупава, колкото си мислиш.
— Твърдоглава си, но никога не съм си мислил, че си глупава.
— За какво е тогава това? — вдигна чашата на нивото на очите си.
— Аз също пих — и й показа своята.
— Има противоотрови.
— Четеш твърде много криминални романи.
Изтръгна й чашата от ръката и я постави върху малкия хладилник.
— За държавна сигурност ли работиш?
— Мили боже — прошепна той, хващайки я под ръка. — Мисля, че си пияна, а бяха само два пръста мента.