Даина Чавиано
Затворена котка (71)

71

Чу далечни гласове:

— Мелиса, аз съм баба ти…

— Мелиса, баща ти е дошъл да те види…

— Мелиса, хапни нещо…

— Мелиса, майка ти е тук…

— Мелиса, лекарят каза…

Но нейното име не беше Мелиса, а лицата, които виждаше сред неясната мъгла, не й говореха нищо. Всичко беше част от видението. Искаха да й внушат, че е болна, потисната, невротизирана, че има нужда от психиатър… Психиатър? Откъде й хрумна тази дума? Звучеше като нещо фантастично и загадъчно. Психиатърът е лекар на душите. Защото душата й беше божа, толкова болна, че бягаше от света дни наред. Какво облекчение! И не само това, занапред би направила всичко възможно тази ваканция да стане постоянна. Щеше да си отиде веднъж завинаги.

Щеше да остане вечно в онази земя, където феите й додяваха на всяка крачка, за да й изкажат почитанието си. Щеше да направи всичко само за да избяга; каквото е необходимо само за да не се връща…

— Времето е спирала, която се върти около себе си — прошепна познат глас. — Невъзможно е да избегнеш прехода й.

Отвори очи. Там бяха блестящите силуети на двамата й стари любовници. Умът й (или Бог, кой знае?) отново си играеше с нея.

— Не искам да се върна — умоляваше ги.

Адът съществуваше на острова, къпан от водите на изумруденосиньо море, а тя беше готова да се моли, да се унижава, да вика, ако това щеше да попречи да я върнат на онова място.

— Няма да се върнеш, докато не минат няколко хилядолетия — увери я ангелът, когото познаваше под името Арат.

— Не искам да се връщам никога! — настоя тя. — Нито сега, нито след хиляда години.

Колко би се радвала да избяга завинаги, да си почива на някоя есенна полянка, да вдишва уханието на портокаловите дръвчета, да издухва пухчетата на любимото си цвете, глухарчето, онова, носещо на английски име, което й напомняше звън на камбана: dandelion.

— Вече е невъзможно, колелото се завъртя — увери я Дану/Даная/Анаис. — А и ти помоли за това.

Не можеше да разбере как, нито кога е решила нещо толкова абсурдно. Може би го е направила в друго време, когато умът й е функционирал по различен начин.

— Само някоя екстремна ситуация ще те накара да си спомниш предишните си животи.

Ето какво беше: изпитание. Ужасно изпитание за духа й. Но сигурна ли беше? Стори й се, че си връща разсъдъка. А ако всичко е лъжа? Ако ангелите, Ра-Теш, феите, предишните животи — толкова грижливо изтъкани, не са нищо друго, освен илюзии на собствената й изтерзана и разбита душа? Мнозина бяха посегнали на живота си, други бяха загинали по време на бягство или бяха болни от някоя кармична болест (не, не искаше да мисли за това), а може би неколцина като нея скитаха загубени из тайнствени земи.

— Няма за какво да се тревожиш. За момента няма да се връщаш повече в това бъдеще.

Само за момента? А после, какво я чакаше? Беше толкова уморена. Искаше да се прибере у дома, на полето, в колиба сред гората, да легне на тревата, да почувства дишането на Майката и пулсирането на недрата й, да брои облаците денем или звездите нощем, да забрави за всичко, дори за себе си, да остане там без повече промени, без повече страхове, без повече загуби, без повече смърт…

— Времето си играе с мен. Никога не знам къде ще бъда в следващата минута.

— Защото настоящето не съществува — каза Ангус меко, а допирът на ръцете му беше като балсам. — Всяко бъдеще започва като настояще в даден момент, а всяко настояще вече е част от миналото, щом го преживеем. Но ако тази идея те притеснява, забрави я. Мисли, че този живот, от който се боиш, принадлежи на бъдещето ти.

Някакъв шум се надигна в душата й. Отново чу гласовете, които се връщаха. Гласове като грохота на вълните, които се втурват към брега: „Мелиса, знаеш ли коя съм?… Маев, какво става?“ Гласове, които я потикваха да действа, да мисли, да отговаря.

— Намирам се между два живота и не знам на кой принадлежа.

— Това е част от обучението ти — каза сянката на Анаис. — Докато не го осъзнаеш, няма да се научиш да контролираш виденията си.

Грохотът на вълните утихна. Майя/Маев се опита да се вкопчи в настоящото си състояние. Настоящото състояние? Усети леден повей върху кожата си и потръпна. Нещо не вървеше както трябва.

— Защо продължавам да се чувствам като Маев, въпреки че Ангус и Дану ги няма тук?

— Няма ли ни?

— Живи — поясни тя. — Би трябвало да са живи, ако аз съм Маев.

— Още не разбираш — въздъхна сянката на Анаис. — Настоящето не съществува.

— Не се намираме в никой конкретен момент — продължи Ангус. — Ние сме твоите ангели водачи, както ти си нашият, когато имаме нужда от теб.

— Но не си спомням…

— Забравата е механизъм за защита. Всички души го притежават.

Двете фигури закръжиха около нея, сякаш искаха да я обвият с крилете си, но не бяха криле, а феерични форми, които излизаха от силуетите им като светещи струи дим. Майя/Маев/Мелиса изпита онова усещане за радост, което й носеше близостта с нейните ангели.

— Ритуалът — спомни си изведнъж. — Трябва да тръгваме.

И отново почувства онзи поток от екстаз, от който отмаляваше.

— Няма защо да бързаме — каза Даная. — Намираме се между два живота.

— Между два живота?

— Още не сме се родили, миличка. Все още не сме нито Ангус, нито Дану, нито Маев.

— Феите ме преследват! — възрази тя. — Аз съм Маев!

— Имала си видение. Това си видяла… фрагменти от възможни животи.

Тя въздъхна. Беше в безопасност, далеч от всякаква заплаха. Не я интересуваше дали това е реално, или не. Искаше да остане така завинаги, в измерение, до което коварната ръка на врага никога нямаше да стигне, където никой не можеше да бъде гонен, нито преследван, нито разпънат на кръст, защото идеи като подчинение, господство и смърт нямаха смисъл. Нищо страшно нямаше да се случи там. Нека я викат колкото си искат. Онази светлина я защитаваше като плътен плащ. Най-сетне се беше затворила в черупката си. Само че нейната беше полупрозрачна като седефа на бисерна мида и излъчваше майчинска и млечна светлина. С безкрайна любов протегна ръцете си към съществата, които я заобикаляха, докато се почувства окъпана от светлина. Тогава разпери криле и полетя към вечността.