Даина Чавиано
Затворена котка (7)

7

Мелиса се спря пред къщата, отделена от света от градина с буйна растителност. Дори със затворени очи виждаше в паметта си всяко петно, отбелязано на стените й. С един поглед обхвана избелялата, почти плесенясала фасада и я заля порив на носталгия. Помисли си, че каквото и да се случи в живота й, никога няма да бъде толкова щастлива, колкото когато се срещаше с Тирсо. Прекоси джунглата от треви и позвъни с личното си тайно позвъняване.

— Ако не си ти, не отварям — изсумтя той и хлопна вратата, след като огледа във всички посоки, за да провери дали не ги наблюдават. — Днес ме няма за никого.

— Дори за Ернесто ли?

— Знаеш, че той е изключение.

— Значи сега станах втора цигулка?

— Недей така — отвърна младежът с онзи метаезик от тонове, който двамата бяха изградили в продължение на дълги години. — Много скоро ще те сложа в черния списък.

Тя се усмихна и легна на дивана, като намести краката си върху куп възглавници.

— Случило ли се е нещо? — Гласът на Тирсо прозвуча глухо и мрачно. — Изглеждаш особено.

— Нищо ново. Транспортът е скапан, от две седмици ям само ориз с яйца, а управляващите тази страна продължават да дрънкат глупости в речите си.

— Накрая ще влезеш в затвора.

— Ами нека! — избухна тя. — До гуша ми дойде от този мачизъм-комунизъм!

— Мили боже! — каза тихо Тирсо и изтича да затвори единствения отворен прозорец в стаята. — Не те познавам, чуваш ли? Не знам коя си, нито защо си дошла. Няма да вляза в затвора заради теб!

— Никой няма да ме затвори — въздъхна Мелиса. — Хората вече не са както преди. Преди десет години щяха да ме линчуват, днес се правят на глухи. И знаеш ли защо? Защото са на моето мнение; само че никой не смее да го каже.

— Защо не правиш като мен? — попита той, издърпвайки един висящ конец от ризата си. — Измисли си свой свят, настани се там и чакай да отмине всичко.

— Това се опитвам да направя, но не ми позволяват. Точно преди да тръгна за насам, ми казаха за ново събрание.

— И сигурно си отговорила: „Ще видя дали мога да дойда“.

— Какво друго можех да кажа?

— Как не се научи, момиче — укори я, клатейки глава в знак на несъгласие. — Прави като мен. Когато те повикат, се съгласяваш, казваш: да, на всяка цена, разбира се… и после изобщо не се вясваш. Ще привлечеш по-малко внимание, ако не започваш веднага с оправданията.

Тя го загледа изненадана.

— Знаеш ли, че си гений на дисидентството? — каза след няколко секунди.

— Как според теб успявам да оцелея в тази страна? — изсумтя той.

Мелиса обходи с поглед библиотеката, а Тирсо извади от един шкаф две мистериозни пликчета и тръгна към кухнята.

— Имаш ли нещо ново? — попита тя, като се приближи до рафтовете.

— Една стихосбирка на Кавафис и един роман на Жьоне^[1].

— Жьоне не ми харесва. Много е груб.

— Какво каза? — извика той пред хладилника.

— Че Жьоне е много жесток. Предпочитам Кавафис.

Мелиса погледа заглавията още малко, после Тирсо излезе от кухнята с две чаши, пълни с кехлибарена течност.

— Ернесто е прав — каза той, подавайки й едната чаша. — Ти си по-голям педал от мен.

— Защото си падам по Кавафис ли? — отвърна тя, сърбайки с наслада студения чай.

— Заради това и заради други неща.

— Например?

— Едгар например.

— Върви по дяволите!

Тирсо избухна в смях.

— Ернесто не донесе ли нещо ново от Испания? — попита Мелиса, за да отклони въпроса.

— Книгите са много скъпи, миличка. Ако беше купил някоя книга от това пътуване, сега нямаше да пиеш чай. А и двамата имахме нужда от дрехи… Между другото, донесе ти един разкошен шал. Но ти се прави, че не знаеш! Трябваше да е изненада.

— Щеше да е хубаво…

— Почакай! — прекъсна я той и отиде до една масичка, за да донесе няколко тома. — За малко да забравя. За теб са.

Мелиса хвърли поглед на книгите.

— Анаис Нин… Името ми е познато.

— Това е онази луда писателка, дето е ходила с автора на „Тропици“… Как му беше името?

— Хенри Милър?

— Аха. И в резултат започва да пише перверзни и еротични разкази. Всъщност си е била еротоманка.

Мелиса пак погледна кориците нерешително.

— Задръж ги, след като ги прочетеш — настоя той, — или може да ги подариш, или да ги изхвърлиш, или да ги продадеш. Не ми трябват.

— Защо ми ги даваш, като не ти харесват?

— Първо, защото нямам какво друго да ти предложа. И второ, защото ти също си луда и може би ще се радваш да разбереш, че не си единствената.

Мелиса го ощипа злобно и седна да прелиства книгите.

— Какво си намислила? — попита Тирсо, като разтриваше ощипаното.

— Нищо особено.

Той я изгледа сериозно над очилата си.

— Познавам те по-добре от собствената ти майка. Нещо си намислила.

Мелиса бръкна с пръст в чашата и си поигра с леда, но кристалният звън не успя да наруши неловкото мълчание. Най-накрая погледна Тирсо и облиза мокрия си от чай нокът.

— Трябва да говоря с Ернесто.

— Ще дойде всеки момент… — Тирсо изведнъж се спря. — Нали няма да ми кажеш, че си бременна?

— Не е това — увери го тя. — Знаеш ли дали познава някой сигурен психолог?

— Защо?

— Не се притеснявай. Не съм луда, няма такова нещо.

— Естествено, че не — отвърна иронично той. — Човек ходи на психолог, за да си провери очите.

— Случват ми се странни неща.

Той предпочете да изчака останалата част от разказа.

— Днес сутринта изпълних един ритуал.

— Ритуал ли?

— Упражнение за отваряне на психичните канали.

— Виж, Мелиса, казах ти, че тези неща не ми харесват.

— Все едно слушам баща си!

— Тръпки ме побиват от всичко, свързано с магии.

— Да не си станал материалист?

— Тъкмо напротив, не обичам да си играя с огъня, ако знам, че мога да се опаря.

— Сега пък говориш като баба ми. Не се страхувай.

— Хубаво, прави каквото щеш, но после да не се оплакваш… — Внезапно спря да й се кара и я попита: — Ако няма проблем, защо искаш да идеш на психолог?

— За да ми разтълкува нещо — обясни някак несигурна. — Правих визуализации в магически кръг.

— Какво е това?

— Подробностите не са важни — отвърна тя нетърпеливо. — Бях се концентрирала в един камък, зареден с…

— Зареден камък? Не ми обясняваш нормално…

— Камък с магическа енергия… и не ме питай как се прави, защото това не е важно сега. Въпросът е, че изведнъж вече не бях в стаята си, а вървях с някого на място, което ми беше познато. Беше студено, а аз бях боса.

— И за това ти трябва психолог? Заспала си.

— Не заспах. Бях в транс.

— Не, миличка, сама си се хипнотизирала.

— Знам какво е хипноза. Два пъти са ме хипнотизирали. Казвам ти, че беше истинско.

Тирсо стана, за да погледне през шпионката на вратата.

— По-зле си, отколкото мислех. Опитваш се да избягаш от себе си и затова си измисляш тези неща.

Мелиса запротестира.

— Не казвам, че го правиш съзнателно — прекъсна я той. — Търсиш начин да избягаш, но го правиш по най-опасния начин.

— Според теб всичко опира до това, че искам да избягам… — започна да говори и внезапно смени мисълта си. — Естествено, че искам! Кой не иска да забрави действителността в тази скапана държава?

— Не започвай пак. По-тихо!

— Не, сега ти ще ме изслушаш. Проблемът е, че твърде много се боиш от всичко: да излезеш навън, да те изведат от тези четири стени, да посрещнеш действителността; но това не означава, че аз съм като щраусите. Не, миличък. Не съм от онези, дето си заравят главата в някоя дупка, за да не виждат какво ги напада.

— Мелиса, моля те!

— Виж какъв си? Не смееш да…

Чу се входният звънец. Едва след като Тирсо надникна зад пердетата, кръвта се върна в лицето му.

— Предположих, че имаш гости — каза Ернесто и пристъпи напред, за да целуне Мелиса. — Всеки път, когато видя прозорците затворени…

Забеляза изражението на двамата.

— Случило ли се е нещо?

— Мелиса се е забъркала в проблеми.

— Не си бременна, нали?

— Защо всички мислят, че единственият проблем, който може да имат жените, е да забременеят? — изхленчи тя.

— Извинявай. Професионален рефлекс.

— Тази симпатяга ще се побърка, ако още не се е побъркала — оплака се Тирсо.

— Какво има?

— Докато извършвах един ритуал, се видях на друго място.

— Продължила си с тези неща?

Тя потвърди.

— Какво беше мястото?

— Не знам. Никога не съм била там, въпреки че ми се стори познато. Бих искала да разбера дали става дума за нещо, което се е случило на другиго, или дали… — запъна се — може да е спомен от предишен живот.

— Виждаш ли? — възкликна Тирсо. — Виждаш ли, че е луда?

— Това е съвсем обикновена идея — възнегодува тя. — Ти всеки ден си четеш тъпия хороскоп, а никога не съм те нарекла луд.

— Различно е.

— Същото е!

— Ще спрете ли да се карате? — помоли Ернесто. — Виж, мила, не знам какъв ритуал си правила, но може би си се хипнотизирала, без да искаш.

— Не е така, уверявам те. Беше нещо съвсем различно. Първо бях в една гора, после се върнах в стаята си. Там видях сянката толкова ясно, както ви виждам сега.

— Каква сянка? — попитаха и двамата.

— Имаше една сянка, която се носеше над леглото ми, но изчезна, когато пуснах камъка.

Настъпи въпросителна тишина.

— Държах един камък в ръката си — обясни тя. — Бях го заредила с астрална енергия.

— Виж, душко, аз съм само гинеколог. Нищо не разбирам от заредени камъни, нито от сенки, които се появяват в сънищата, но ще ти кажа едно: това, което ми разказваш, изглежда, е дисоциативна реакция, а също е нещо, което се случва на хората в периоди на криза или когато употребяват определен вид наркотици.

— Беше истинско — настоя тя тихо. — Не знам какво се случи, но беше истинско.

— Действителността може да бъде много относителна — обясни Ернесто.

Мелиса се замисли над значението на тези думи. По някаква причина температурата сякаш беше паднала с десет градуса.

— Трябва да си вървя.

— Почакай — спря я Тирсо. — Забрави това.

Подаде й книгите, тя ги пое мълчаливо.

— Сърдиш ли ми се? — попита я Тирсо.

За миг се вгледа в очите му.

— Много — призна, защото не можеше да го излъже, — но ще ми мине.

— Ако го нямаше Ернесто, щях да те помоля да се омъжиш за мен.

— Щях да си помисля — отвърна тя. — Не знам дали бих те търпяла по цял ден.

— Би трябвало да пишеш повече и да си навличаш по-малко проблеми — я посъветва младежът.

— Да си посредствена писателка, не е голям стимул.

— Не говори глупости. Проблемът ти е, че се разпиляваш. Две дини под мишница не се носят.

Целуна го, преди да си тръгне.

— Приятелката ти е голям образ — каза Ернесто, след като затвори вратата.

— Притеснявам се за нея.

— Дай й съвет.

— Проблемът е, че не ме слуша — въздъхна Тирсо. — Бих искал да си стои спокойно у дома, като охлюв в черупката си… Всички би трябвало да мируваме, докато не отмине тази буря. В крайна сметка скоро трябва да се проясни.