Даина Чавиано
Затворена котка (69)

69

Рано ли беше, или вече бе минало пладне? Нямаше как да разбере в онази затъмнена стая. Когато Мелиса отвори прозорците, червеникавото зарево й показа, че следобедът преваля с гигантски стъпки. Не можа да определи кога беше заспала.

Чу тихи гласове, които идваха от верандата. Опита се да стигне до вратата, но я връхлетя леко замайване. Дали беше от глад или заради времето, което бе прекарала на легло? Тогава разпозна гласовете. Бяха баба й и Селесте… Пак Сели?

— От една седмица не излиза оттам — казваше старата жена. — И когато я питам нещо, не отговаря. Като умопобъркана е.

— И не се храни?

— Яде много малко.

— Трябва да предупредим някого.

— Вчера се обадих на майка й. Каза, че ще говори със свой приятел психиатър.

Диалогът изненада Мелиса. Никога не беше оставала повече от два дни в стаята си. Днес беше станала малко по-късно. Или не? Замисли се за момент. Ами ако беше загубила усещането си за време или паметта, или съзнанието си? Ами ако е само полужива? Или ако е вампирясала?

— Не знам дали трябва да й кажа — поколеба се Селесте.

— Недей, миличка, почакай. Тя не е добре.

Какво трябваше да й кажат? Не искаше да научава нищо. Не искаше повече мъчения. Защо не я забравят? Защо не я оставят на мира?

— Опитах се да й кажа няколко пъти, но не пожела да ме изслуша… Разбира се, не съм вярвала, че ще се случи. Мислех само, че е леко болен.

— На колко години беше?

— Не знам, но беше доста млад. Лекарите казаха, че са безсилни. Откакто му откриха рака, до смъртта му не минаха и четири месеца.

За какво говорят? Още някой ли е умрял? И защо Селесте е дошла в дома й, за да й го съобщи?

— Чак имам угризения — добави Селесте.

— Защо?

— Представете си! Аз лично ги запознах. В началото тя не го харесваше много, но един ден, когато той дойде у дома с няколко книги…

Мелиса се смръзна на мястото си. Върна се в стаята си, блъскайки се в мебелите. След това започна да вади предмети от чекмеджетата, от библиотеката, от бюрото… Движенията й бяха безцелни. Само запълваха празнота, която не можеше да се запълни с нищо.

— Не знам дали това ще те утеши, но той те обичаше.

Обърна се като светкавица, когато чу гласа. Ангелът — сянката на Анаис — се носеше край гардероба й.

— Смъртта му не беше случайна, а резултат от план — прошепна призракът. — Прераждаме се, за да получаваме знания. Ако съществото пропусне всички шансове, планът на това съществуване се анулира. Ра-Теш продължава да се обвинява за смъртта на Майя и неспособността му да доведе до добър край тази връзка го осъди.

Светещата фигура се приближи още малко към Мелиса.

— Не тъгувай за него. Той самият реши, че ако повтори този модел на безразличие и липса на любов, животът му ще приключи преждевременно.

— Как се чувства сега?

— Все още е объркан, но това е нормално. Ще мине известно време, докато възстанови паметта си.

— Не съм преставала да го обичам — призна Мелиса, чувствайки, че нещо крехко се разпада в душата й. — Въпреки всичко. Въпреки онова, което ми стори…

— Защото имаше други животи, макар да не си ги спомняш. И бяха много красиви…

— Все още го обичам — повтори тя настойчиво.

— Той също те обича — увери я ангелът. — И точно сега, когато се връща при нас, е по-близо до теб.